Джак Ланс
Черен спомен (11)

10

Джонатан светкавично се изопна зад волана.

— Рейчъл!

Хиляди въпроси нахлуха в ума му, но той успя да изрече само няколко звуци със заекване. Спря, за да си поеме дъх:

— Къде си?

Тя не отговори веднага. Сърцето му блъскаше лудо.

— Не знам — беше следващото нещо, което тя каза тихо и обмислено, почти като извинение.

— Рейчъл?

— Ами, аз съм в дома на Стивън и Елън Маккензи.

— Кои са те?

— Нови приятели от Уайтмонт.

Той помисли за момент, но не можа да си спомни за никакви нейни приятели с тези имена.

— Съжалявам — каза тя сега. — Не знаех, че си в Шотландия, докато не говорих с леля Елизабет. Мислех, че си си вкъщи в Англия.

— Хванах самолета тази сутрин. В Абърдийн съм.

— Тази сутрин? Самолета?

— Да.

— Но защо?

— Защото те нямаше от дни! Поболях се от тревога.

— Нямало ме е от дни? — извика тя изумена. След това каза нещо, което го хвана съвсем неподготвен. — Трябва да ти призная нещо — заяви тя откровено. — Не знам какво правя тук, нито защо съм тук.

И отново млъкна.

— Какво искаш да кажеш, Рейчъл?

— Точно каквото казах — напрегна се тя да обясни, а гласът й одрезгавя. — Започнах да си спомням коя съм и ти кой си, но не знам какво правя тук или какво ми се е случило.

Джонатан не каза нищо. После продума:

— Всемогъщи боже.

— Не, съвсем сигурна съм, че Той няма нещо общо с това.

— Не е смешно, Рейчъл. Къде си сега?

— Както казах, намирам се в Уайтмонт. При Стивън и Елън. Запознах се с тях преди няколко часа. Те са добри хора. Помогнаха ми.

— Помогнаха ти с какво? Какво, за бога, правиш?

— Наистина, не знам.

— Нищо ли не си спомняш? — попита Джон, неспособен да повярва.

— Не — потвърди тя и беше на ръба да избухне в сълзи. — Някои неща си спомням, но нищо от последните няколко дни, щом казваш, че ме няма от толкова време.

— Мили боже, Рейчъл — измърмори Джонатан.

— В Шотландия съм и нямам представа как съм дошла тук или защо съм тук. Ти имаш ли?

— Да — отговори той.

— Тогава кажи ми, за бога.

Джон се поколеба, не защото не искаше да й каже, а защото не можеше да повярва във всичко това. Не може да е забравила наистина, нали? Разбира се, че не беше възможно!

— Дръж се здраво — каза той. — Идвам да те взема.

— Кажи ми — помоли Рейчъл. — Много е лошо, нали? Мисля, че се е случило нещо ужасно.

Очевидно беше загубила паметта си, колкото и невероятно да изглеждаше.

— Къде точно се намираш? Какъв е адресът?

Рейчъл погледна Стивън.

— Кой е адресът тук?

— Улица Бисет 29 — каза Стивън.

Тя повтори адреса на Джонатан.

— Добре. А къде е Уайтмонт?

— Ще ти дам телефона да говориш със Стивън. Той ще ти даде указания.

Тя подаде слушалката. Всичко, което Стивън каза на Джонатан, влизаше през едното й ухо и излизаше през другото.

— Пътува насам — докладва Стивън, след като затвори.

— Добре, тогава предлагам да се облечеш — обади се Елън. — Дрехите ти вече би трябвало да са сухи.

Рейчъл отиде в банята. Елън й донесе дрехите и тя съблече халата. Отново огледа тялото и лицето си в огледалото. Оттам я погледнаха уплашени очи. Какво бяха видели тези очи, преди да изгуби паметта си?

Каквото и да е, било е неописуемо.

Тази странна мисъл се загнезди в главата й, докато слизаше в дневната, за да чака Джонатан.

 

 

Значи Рейчъл се намира в Уайтмонт, мислеше Джонатан, на около двайсет и пет мили западно от Абърдийн. Влезе в пасата и потегляйки, потъна в мисли. Добрата новина беше, че изглежда тя се намираше на сигурно място и каквото и да се беше случило с нея, не бе завършило по-зле, отколкото бе свършило. Лошата новина беше, че той не откриваше никакъв смисъл във всичко това — защото тя не намираше смисъл в него.

Джонатан остави зад гърба си сивотата на Абърдийн и се отправи към зелените заоблени хълмове на селските райони в Шотландия по течението на река Дий. Слънцето започваше да струи през оловносивите облаци и да разкрасява цветовете на свежия зелен пейзаж.

Но той не намираше радост или покой в онова, което виждаше.