Зейн Грей
Железният път (74)

— Дали бях там? — произнесе Макдермот със запъване, като бършеше лепкавата пот от челото си. — Да, по дяволите!

Беше пет и половина. По улицата се виждаха необикновено много хора. Но в тези групи, събрали се по ъглите, не се забелязваше обичайната безгрижност и веселие.

Генерал Лодж дръпна Макдермот вътре.

— Елате — каза той. — Вие се нуждаете от чашка алкохол, за да се съвземете. Имате страшен вид.

Обгорялата от слънцето мазолеста ръка на Макдермот трепереше, когато той пое чашата с бара и я изпи на един дъх.

— Аз не съм вече по-раншният, господин генерал — простена той. — Касе загина. Адска работа беше преминаването му през засадата на индианците. После едва слязох от влака… и се случи това.

— Какво точно стана? Получих противоречиви съобщения. Разказвайте!

— След като научих за края на Касе, почувствувах се толкова лошо, че непременно трябваше да пийна нещо — започна ирландецът. — Отправих се към локала на испанеца Дураде. Взех си една чашка и после отидох в голямата зала. Там имаше цяла група посетители, някои от които познавах. Те бяха седнали да играят! Между тях беше и господин Ли, бившият комисар на Юнион Пасифик.

Бях до него, когато в залата влезе някаква девойка. Хубаво същество, не може да се откаже. Но очите й изразяваха такава тъга, че ми идеше да скоча и да пребия виновниците.

Щом видя девойката, Ли изведнъж стана особен. „Каква прилика!“ — започна да мърмори той. След това бръкна в жилетката си и извади медальон. Погледна него, а после пак момичето с големите очи. След това побледня като платно. „Господа, каза той. Вижте! — Всички погледнаха с извънредно глупави изражения на лицата си. — Господа — продължи Ли, — преди много години жена ми избяга през прерията на запад с един картоиграч. Ако някога е имала дете, то е това момиче. Защото то е жив портрет на жена ми, когато беше деветнадесетгодишна.“

Няколко души се изсмяха, а очите на останалите се разшириха от учудване. Но лицето на Ли беше съвсем сериозно и от минута на минута той ставаше все по-неспокоен. Чух го, когато мърмореше: „Боже мой, не може да бъде! Нейното дете! В този ад!… Но това лице!… О, и какво ли мога да очаквам!… Дете на такава майка!“

След това Ли пристъпи по-близо до момичето. Приятелите му и аз го последвахме… Неочаквано музиката занемя, момичето погледна към нас… и видя Ли. Той изглеждаше по-блед и от призрак, а момичето стоеше като вцепенено.

Всички разбраха, че става нещо, и веднага млъкнаха и се заблъскаха към нас… И дявол да ме вземе, генерале, момичето изведнъж почервеня така, както не съм видял да почервенява никой досега. Упъти се право към Ли. Спря толкова близо до него, че можеше да го докосне.

Ли протегна ръка, разтреперан от умиление.

— Чували ли сте някога за Елисън Ли? — запита той.

Тя изведнъж трепна и извика:

— Това е баща ми! Аз съм Ели Ли.

В това време тълпата беше разблъскана и пред нас се яви още една личност. Някакъв проклет мексиканец — от онези нехранимайковци, които носят хубави дрехи и са окичени с диаманти. Щом видя момичето, той злобно изръмжа: „Влизай вътре!“, и й посочи една врата. Тя дори не го погледна.

Някой зад мене каза, че това бил Дураде. Да. Наистина се оказа той! Изведнъж погледът му падна върху човека, който стоеше пред девойката — Ли.

При неговия вид Дураде стана жълто-зелен. Пред Ли той заприлича на смет. А и Ли се беше превърнал в същински дявол. Извика някакво испанско име, което съвсем не звучеше като Дураде. А Дураде изсъска като змия:

— Елисън Ли!

След това и двамата онемяха и всички очакваха бурята.

Пръв се раздвижи Дураде. Всеки, който познава мексиканските кучета, очакваше кървава развръзка.

— Тя се е върнала при тебе! — изпъшка Дураде.

— Не… разбойник такъв, испанско куче! От деветнадесет години не съм я виждал — отвърна Ли.

Тогава момичето извика:

— Мама е мъртва! Индианците я убиха!

А Ли я запита:

— Нима тя ви напусна?

— Да — каза момичето. — Тя искаше да се върне вкъщи и да ме доведе при вас. Но керванът беше нападнат от индианци. Всички освен мен бяха изклани…

Дураде я прекъсна.

— Ли — изсъска той, — аз изгубих майката, но залових дъщерята. Погледни я! Ели Ли! От месо и кости, не можеш да откажеш това. Вашето сладко бебе!… И тя беше моя робиня — кучка. Беше бита и тъпкана с крака! Тя има зад себе си Бентон. Служеше за играчка в ръцете на тълпата от лагерите!… Сега тя е смазана и опропастена, както предателската й майка!

Елисън Ли потръпна. Девойката приличаше на ангел — толкова бледа и спокойна, че никой не би посмял да я докосне.

Дураде извади от ръката си малък „Дерингер“ и се прицели в Ли. Никога досега не бях виждал толкова адска радост, изписана на човешко лице. В сравнение с този поглед убийството е детска игра.

И нека дяволите да ме вземат, точно в тази секунда видях Нил и Слингерленд! Помислих си, че ще падна. Момичето закрещя като подивяло и се олюля. Нил скочи пред Ли.

— Дураде! — ревна той.

Да бъда проклет, ако в този миг не помислих, че покривът се сгромолясва.

Макдермот изтри изпотеното си лице, приближи полупразната чаша до устните си и тежко преглътна. Светлосивите му очи блестяха.

— Господин генерал — продължи той. — Вие познавате Нил. Такъв човек никога не е имало в Юнион Пасифик, освен Касе… Но никой — нито аз, нито вие, господин генерал, не е виждал Нил такъв, какъвто в този миг се намираше пред испанеца. Без да се колебае нито секунда, той се нахвърли върху Дураде. И за последния глупак, дори и за този подлудял испанец беше ясно, че сега вече с него беше свършено. Дураде изстина като парче лед. След това стреля върху Нил.

Нил започна да се смее. Необикновен смях, подобен на адската радост, която Дураде изпитваше, когато щеше да стреля в Ли. Човек би помислил, че най-голямото щастие за Нил е да получи куршум в тялото си.

След това ръката му се метна и хвана Дураде… Дигна го във въздуха и го разлюля. Малкият „Дерингер“ падна на земята и Сенди Макдермот беше онзи, който го взе. Ще го предам на Нил веднага щом го срещна… Дураде се развика за помощ. Но никой не посмя да се помръдне. Грамадният трапер Слингерленд беше застанал с два револвера и гледаше дяволски страшно. Нил повлече Дураде през залата, помете няколко души, които не успяха да се отдръпнат навреме и след това го изправи.

Но докато още го издигаше, в ръката на Дураде се появи дълъг нож.

Нил ревна: „Ли, изведете момичето от тук!“

Едва тогава видях, че тя е припаднала в ръцете на Ли. Тоя я вдигна и я изнесе, след което двамата изчезнаха.

Дураде започна да удря като диво животно, но Нил така го разтърси, че той загуби равновесие. Костите на ръката, която държеше Нил, изпращяха — мексиканецът изрева от болка. Неочаквано той се извърна, но толкова неумело, че Нил успя да хване ръката, която държеше ножа. Сега мръсникът приличаше на малко дете в ръцете на великан. Великолепна гледка представляваше Нил! Никога през живота си не съм желал така и Касе да бъде при мене. Тази борба би му доставила висше удоволствие, защото той винаги се е карал с приятелите си заради Нил. И…

— Продължавайте, завършете разказа си.

— О, дявол да го вземе, как пращяха костите на онова куче! Той викаше, както никога досега не съм чувал човек да вика. Страшно, просто да ти настръхнат косите… Нил държеше здраво ръцете му и притискаше дръжката на ножа така, че Дураде да не може да си послужи с него.

След това той блъсна ръката му — онази, която държеше ножа — и Дураде сам го заби в корема си!… Боже мой, как изрева проклетият испанец. Сякаш и сега виждам как се заби острието и как след това излезе кърваво. После Слингерленд ги раздели и Дураде се строполи на земята. Не беше мъртъв. Кой знае, може би и този път се откачи. Но проклет да бъда, ако не напусне Роринг Сити и не остане инвалид за цял живот.

Макдермот погледна празната си чаша:

— Това е всичко, господин генерал. Ако нямате нищо против, ще изпия още няколко глътки.