Зейн Грей
Железният път (68)

Дълго време, след като красивата, голоръка жена беше затворила и заключила вратата, Ели Ли остана в необяснимо очарование и треперещо очакване на любимия си.

Малкото помещение се струваше на Ели най-хубавото скривалище и все пак в него имаше нещо потискащо, нещо, което беше почувствувала още в стаята с трупа на Енклайф. Но това не беше потискащият дъх на смъртта; Ели се чувствуваше въоръжена срещу страха си. И въпреки всичко, това скривалище предизвикваше тръпки по гърба й.

По всичко личеше, че помещението не служи никому за квартира, въпреки че съдържаше същите мебели, каквито Дураде й беше купил, и беше подредено чисто и удобно. Ели потръпна, когато ръката й докосна един стол, стената и масата. През стените долиташе онзи тих, странен и беззвучен шум, на който вече от толкова нощи беше навикнала — ярка, натъртена смесица от музика, пеене, гласове и крачки, като че ли ръководени от един и същ дух. След това й се стори, че от време на време чува далечно чукане и трясък от падащи греди и колони.

Минутите минаваха и изглеждаха безкрайни като часове. Жената сигурно скоро щеше да се върне с Нил. Тази мисъл пропъди всичките й спомени, всички чувства и всички страхове — пропъди призраците на Дураде и бандитите му, тънкия спомен за двамата души, които бяха умрели заради нея — и в нея остана само треперещата надежда и мъчителният копнеж.

Крачки пред вратата я откъснаха от нервното й, мечтателно настроение. Някой се приближаваше през коридора. Сърцето й диво подскочи… и спря. Крачките преминаха покрай вратата — тя чу тежкия пиянски глас на някакъв мъж и празния, престорен смях на момиче.

Всички членове отказаха да й служат. Напрежението и трескавият копнеж бяха твърде силни за нея и предизвикваха обрат в чувствата й.

Неочаквано дръжката на вратата изтрака и се раздвижи. Изтръпнала и задушаваща се от очакването, Ели застана неподвижно по средата на стаята. Зад вратата имаше някой. Нил? Сигурно беше той! Острият й слух възприе бързо и възбудено дишане — а след това щракането на ключа в ключалката. Ели трепереше като брулен от вятъра лист.

Дръжката се наведе и вратата се разтвори широко. На прага се появи приведената фигура на едър човек, който вадеше ключа от бравата. Преди да погледне към Ели, той тръшна вратата. След това се извърна.

Неочаквано Ели позна червендалестото лице, блестящите очи и яркочервените коси.

— Лари! — извика тя и сърцето й лудо заби.

Ели бързо пристъпи напред, готова да се хвърли в ръцете му, но той отстъпи толкова внезапно, че тя беше принудена да спре. Лари се залюля, след това протегна ръката си. Лицето му беше разгорещено и червено, както никога досега. Ръката му бавно се вдигна, за да докосне изсъхналите му устни и да разроши косата му. След това с бързо движение ръката му се отправи към вратата, за да намери опора в нея.

— Струва ми се, че пак я виждам! — промърмори той на себе си.

— О, Лари, това съм аз — Ели Ли!

Тя видя, че лицето му започна да побледнява. По цялото му тяло премина силно трептене. Той се упъти с бавни крачки към нея. В очите му се четеше погледа на човек, който не вярва на онова, което вижда. Протегнатата му ръка трепереше.

— Аз не съм дух! Лари, нима не ме познаваш? — продума тя със запъване.

Да, сигурно той я смяташе за призрак. Челото му беше оросено от големи капки лепкава пот.

— О, драги Червенушко! — прошепна тя едва чуто, усмихвайки се в радостта и мъката си. Той, разбира се, щеше да я познае, щом тя го наричаше с прякора му — с онова име, което никой не се осмеляваше да произнесе пред него.

И ето че накрая той наистина й повярва. Мускулите на лицето му се раздвижиха. Тя сключи ръце около шията му и се унесе в отдавна очакваното щастие. Там, където беше Лари, не можеше да не бъде и Нил.

— Ели… Вие ли сте? — запита той пресипнало, докато тя се притискаше до него.

— Да, Лари, да… и умирам от радост.

— В такъв случай вие сигурно не сте… мъртва? — продължи той с недоверие в гласа.

О, колко хубаво звучеше в ушите й добре познатият, провлачен тон на юга!

— Не, Лари… О, аз ви целунах, а вие не отвърнахте на целувката ми.

Тя почувствува как гърдите му бързо се надигат, когато той се наведе, за да целуне устните й — решително грубо и момчешки.

— Светът пропада!… Или може би аз съм само пиян.

Той я притисна плътно до себе си. Високата му фигура се издигаше с цяла глава над нежното момиче. Той се оглеждаше около себе си, поклащаше смутено глава и мърмореше нещо под нос.

— Реди… о, къде е Нил? — Цялото й сърце се изливаше в гласа й.

Когато той я пусна, Ели почувствува промяна в държанието му. Мускулите на тялото му като че ли изведнъж се стегнаха, станаха корави и потръпнаха. Цялото му същество сякаш неочаквано беше обхванато от силна болка.

— Боже мой! — промълви той пресипнало с учудване и ужас. — Вие… Ели… тук.

— Да, аз съм! — побърза да потвърди тя, без да разбира.

Той побледня до устните.

— Но, Реди, какво има? — заекна тя и закърши ръце.

Неочаквано той се намери с един скок до нея. Хвана я с грубите си, железни пестници, отдалечи я от себе си и впери проницателен поглед в лицето й. Ели беше изплашена и вцепенена. Острият му поглед я мъчеше. Тя чувствуваше, че не ще издържи още много.

— Ели, погледнете ме — каза той тихо и твърдо. — Струва ми се, че не ви остава да живеете още много.

Ели се опита да се изправи. Той изглеждаше толкова блед, толкова разгневен и толкова страшен. Тя не можеше да устои нито на силата, нито на мощността на погледа му. Лежеше безпомощна в ръцете му и гледаше втренчено ясносините му очи. За няколко секунди той беше станал неузнаваем.

— Лари, вие сте пиян?

— Бях, но сега съм трезвен… Ели, целуни ме още веднъж!

Момичето изпълни желанието му с учудване и страх и този път се изчерви.

— Никога не съм била толкова щастлива — прошепна тя. — Но вие, Лари, ме уплашихте. Аз…

— Щастлива ли? — извика Лари. Той я пусна и се изправи, като дишаше тежко. — Зад всичко това се крие някаква адска лъжа — но не е Ели Ли тази, която излъга.

— Лари, бъдете разумен. Дългото очакване отне всичката ми сила. О, разкажете ми за Нил.

Колко странен и неразбран беше погледът, който той хвърли към нея!

— Ели… Нил е тук, в Бентон. За десет минути мога да ви заведа при него. Желаете ли?

— Дали желая?… О, Реди, аз ще умра, ако не отидем веднага! — извика тя измъчена.

Видът на Лари отново стана заплашителен. Този път той хвана двете й ръце.

— Колко време стояхте тук… преди да дойда?

— Може би половин час. Може би и по-малко. Но ми се стори и цял век.

— Знаете ли в каква къща се намирате и какво значи тази стая? — продължи той с тях, пресипнал глас.

— Не, не зная — отговори тя веднага с любопитство в гласа. На устните й напираха хиляди въпроси. Но тя не смееше да говори, вцепенена от необикновеното държание на Лари.

— Никой друг ли не е идвал преди мене? Аз първият ли бях?

— Да.

Сега Лари сам започна да кърши ръце — може би под действието на алкохола. Ели видя как чертите на лицето му се смекчиха и то пак се озари от онази усмивка, която тя толкова добре познаваше. Колко необикновено беше да чувствува тази радост и благодарност, които се оформяха в душата на каубоя.

— Струва ми се… че съм се напил до полудяване — произнесе той със запъване. — Лош навик, Ели. Докарва отвратителни мисли в главата… сякаш виждаш пред себе си змии и други отвратителни неща… Ели, аз се отказвам от пиенето. Няма да сложа вече капчица в устата си… ако ми простите.

Той говореше пресипнало, колебливо и тихо, гласът му, задавен от сълзи, изведнъж занемя.

— Да ви простя! Лари, момчето ми, няма за какво да ви прощавам… освен за това, че не ме заведохте веднага… при него!

Тя почувствува как той отново потръпна. След това той я пусна, а когато отстъпи назад, Ели видя пред себе си пак стария каубой — смел, спокоен и необикновено заплашителен.

— Ели, тази жена… Бюти Стентън… ли ви затвори тук?

— Да. И после…

С бързо движение Лари й заповяда да мълчи. В коридора се чуха тихи стъпки. Те отново събудиха у Ели страха от Дураде и приятелите му. И внезапно тя се досети, че Лари не знае нищо за обстоятелствата, които я бяха довели в тази къща.

Каубоят отвори вратата и се огледа навън. Когато се извърна, сините му очи светеха ясно и студено!

— Аз ще ви водя — прошепна той. — Напред!

Излязоха. Коридорът беше празен. Ели вървеше непосредствено след него. На ъгъла, където започваше залата, той спря, за да се ослуша. До тях долиташе само тихото бръмчене на множество гласове.

— Лари, аз трябва да ви разкажа всичко — прошепна Ели. — Дураде и бандата му ме преследват. Фресно, Мул, Блейк, Дейс — вие ги познавате, нали?

— Да, познавам ги — отговори той, като дишаше тежко. — Боже мой! Бедното момиче! Такава сган! А после и Бюти Стентън! Сега разбирам всичко… О, Бюти, зле ще си изпатиш за тази игра… проклета да е душата ти!

Ели отвори отново треперещите си устни, за да каже нещо, но каубоят с решително движение й заповяда да мълчи. Всъщност и без това движение страхотният вид, който беше добил, накара Ели да занемее.

— Ели, когато ви кажа, скрийте се зад мене и се хванете за дрехата ми. Аз ще ви заведа навън.

Стигнаха до най-горното стъпало на стълбата. Танцувалната зала гъмжеше от хора. Стентън се намираше между тях и когато се извърна, нададе такъв вик, че Ели изтръпна. Нима тази бледа фигура с блестящи очи и изпити черти на лицето беше същата онази жена, която беше отишла да доведе Нил? Всички се извърнаха към стълбата и разговорите изведнъж бяха прекъснати.

Стентън се спусна към стълбата, изкачи няколко стъпала, спря се и вдигна гневно бялата си ръка.

— Къде водите това момиче? — запита тя рязко.

Лари продължи да слиза, водейки Ели до себе си.

— Водя я при Нил — отговори той.

Стентън изкрещя и размаха ръце. Не, това не беше жената, на чиито гърди преди малко Ели беше прислонила главата си.

— Няма да позволя това! — извика тя.

Каубоят продължи да слиза бавно и внимателно, без да се колебае нито за момент.

Ели видя как няколко души се отделиха от тълпата на танцуващите и застанаха зад Стентън: Фресно, Мул, Блейк! Тя стисна ръката на каубоя, за да го предупреди. Той я пусна и й направи знак да застане зад него.

— Бюти Стентън, махни се от пътя ми! — извика Лари. Гласът му прозвуча страхотно. В него се четеше жестокост. Той проехтя до всички ъгли на залата: хората застинаха на местата си. Единствена Бюти Стентън не се подчини. С изпито, тъмночервено от гняв лице и с горящи очи на хищник тя се хвърли върху каубоя, без да обръща внимание на револвера, който той вече държеше в ръката си.

Последва изстрел. Бюти се олюля, нададе слаб, ужасен вик и още докато падаше, лицето й побеля като платно и очите й се измениха. Разголените й бели ръце се протегнаха напред. Тя падна на земята сред ужасната тишина. В последните минути на съзнанието нейните очи се впериха с мъчително разкаяние в каубоя. Голямото червено петно върху бялата й дреха продължаваше да расте.

Без да хвърли нито един поглед върху Стентън, Лари продължи да слиза по стъпалата. Сега той ускори крачките и притегли Ели зад себе си. Първият от онази ужасна група, който дойде на себе си, беше Фресно. Заслепен от безумен гняв, той се опита да извади оръжието си. Гърмежът от големия револвер на Лари и тежкото падане на Фресно създадоха истински хаос в тълпата. Жени и мъже с викове и ругатни побягнаха като луди из залата.

Лари побърза да мине в преддверието, което водеше към изхода. Мул и Блейк започнаха да стрелят. И те го улучиха. Ели, която се беше притиснала плътно до него, почувствува, че тялото му потрепери. С два бързи изстрела Лари ликвидира двамата си противници. Мул се преметна няколко пъти през цялата зала. Когато се препъна в него, Ели видя огромния му череп, червеното му лице и големите, въртящи се, призрачни очи. В този момент той умираше.

Каубоят ускори крачките си. Ели се хвана конвулсивно за дрехата му. В коридора се чуха няколко глухи револверни изстрела, а от улицата долитаха прегракналите гласове на изплашените хора. Барутният дим задушаваше Ели. Мозъкът в костите й сякаш застина. Червените огнени езици сякаш пронизваха мрака. Тя мина покрай един човек, който размахваше ръце и ругаеше, като се опитваше да стане от земята. Почувствува как Лари неочаквано трепна, като че ли под внезапен удар, а след това нещо топло опръска рамото й. Куршум беше пронизал тялото му от гърдите до гърба. Той се залюля, но продължи пътя си напред. На прага се намираше още един ранен, с окървавено лице. От дулото на револвера, който лежеше до свитата ръка на умиращия, още излизаше дим. Този човек беше Дейс.

Лари Кинг излезе на празната улица, погледна вляво и пое в обратната посока.

— Струва ми се, че това е приблизително всичко! — каза той провлачено с изтощения си глас.

След това, като се клатеше и препъваше, вкопчен здраво в Ели, той продължи покрай стените. Отдалечиха се от осветения площад. Пред тях се появиха мрачните очертания на тичащи фигури, които Ели забеляза с тревога.

Каубоят спря и залитна към стената на една къща.

— Бягайте… Ели! — прошепна той.

— Не, не, не! — тя се вкопчи в него. — Лари, вие сте ранен!… Елате с мене.

— Кажете… на моя приятел… Нил…

Главата му падна тежко назад, удари се в дървената стена, тялото му се свлече и се задържа в един стълб. Животът беше напуснал сивото му лице. Лари Ред Кинг умря прав, с револвери в ръцете си и името на приятеля му беше неговата последна дума.

— О, Лари, Лари! — простена девойката.

Тя не можеше да бяга. Краката й бяха като вцепенени. Тъмните фигури се приближаваха. Силите й я напуснаха и когато тя залитна да падне, нечии груби ръце хванаха раменете й. Над лицето й блеснаха алчните очи на Дураде.