Зейн Грей
Железният път (27)

Ели нададе див, радостен вик. В далечината на запад, по стария път, блестеше дълга бяла линия от коли. Тя беше спасена от опасността да умре от глад и същевременно да се загуби в тази пустиня. Младата девойка благодари на небето и обеща, че никоя зла участ, пък била и най-жестоката, няма вече да може да разклати вярата й или да победи нейната смелост.

Тя зачака. Керванът беше още много далеч. Не, тона не беше мираж, не беше и призрак сред равнината. Тя чакаше. Сега, когато животът и щастието й все повече се приближаваха към нея, часовете не й се струваха толкова дълги, колкото през нощта.

Най-после забеляза от двете страни на кервана разузнавачите, видя бавно кретащите волове. Керванът беше голям и добре въоръжен, за да може да отбие всякакво нападение.

Ели се втурна надолу по пътеката. Но почвата беше неравна. Тя се олюляваше. Краката й бяха отслабнали. Все пак стигна до шосето, спря се и започна да маха с ръце. Сега вече хората не бяха много далеч. Сигурно я бяха видели. Ели продължи да тича, като се препъваше, и отново направи знак.

И ето! Първият разузнавач спря коня си. Той я посочи с пръст. Останалите конници се събраха около него и керванът спря.

Ели чу гласове, размаха ръце и се опита да тича. Един от разузнавачите скочи от седлото си и се отправи към нея с готова за стрелба пушка. Керванът се страхуваше от засада. Слабият, посивял старец се приближаваше с бързи крачки.

— Та това е бяло момиче! — чу тя гласа му.

Останалите също се спуснаха напред.

— Бяло момиче в индиански дрехи!

Подадоха й дружелюбно ръце.

— Аз избягах… Индианци… — извика тя задъхано.

— Къде? — запита старият разузнавач.

— Оттатък хълмовете… на много мили оттук.

Групата около Ели се разтвори и даде път на един висок човек.

— Кое е това момиче? — извика бърз, мек и приятен глас, но с лек металически звук.

Ели беше чувала вече този глас. Тя видя пред себе си едър човек, с дълга черна дреха и широкопола шапка, шарена жилетка и връзка-пеперудка. Сърцето й се сви.

Погледна нагоре и видя тъмно, красиво лице — лице на испанец с бадемови очи, черни като маслини, изпълнени с магнетична сила, — лице, което неочаквано пламна.

Тя позна човека, с когото беше избягала майка й, човека, когото дълго време беше смятала за свой баща — авантюриста Дураде. След това падна в несвяст.