Зейн Грей
Железният път (15)

Мракът се беше вече спуснал, когато Нил се върна от дълга самотна разходка в колибата, чиято вътрешност осветяваха пламналите пънове в каменното огнище.

Слингерленд се беше оттеглил, както обикновено, в сянката, зает с някаква работа, но и той се смееше на шегите на Лари. Сенките на каубоя и Ели ясно се открояваха в светлината на огъня. За Нил беше достатъчно да хвърли само един поглед върху Лари, за да отгатне какво става с този млад човек. Ели изглеждаше смутена.

— Той протестира, че го наричам мистър Кинг, и не е доволен дори от Лари — каза тя.

Лицето на Лари неочаквано придоби глупав и смутен вид.

— Предупреждавам те, Ели, този каубой е опасен с револверите, ласата и конете, а, страхувам се, и с момичетата — отговори сериозно Нил.

— Но той съвсем не изглежда опасен, Нил — отговори тя. — Ти само ме плашиш… Иска да го наричам Реди.

— Охо! — възкликна Нил. И горчиво се засмя над самия себе си, защото почувствува отново лекото бодване на ревността. Знаеше какво може да се очаква от Лари или от кой да е друг млад човек, който би имал голямото щастие да се приближи до Ели Ли.

— Е, добре, наричай го Реди — продължи той. — Мисля, че мога да позволя на бъдещата си жена тази интимност със старите ми приятели.

Ели беше смутена, тя загуби самообладание и се изчерви.

— Дяволски любезно от твоя страна — промърмори Лари, който се беше съвзел малко. — Това е повече, отколкото бих очаквал от един човек, който е загубил главата си.

Слингерленд излезе от сянката и докато пълнеше лулата си, острият му поглед се плъзна върху двамата приятели.

— Прави ми удоволствие да ви гледам и да ви слушам — каза той. — И аз едно време бях младо петле. Пропуснах, но няма значение… Живейте, докато ви е писано!… Лари, ела! Ще поставим още една кримка.

Ели хвърли бърз поглед към трапера.

— Примка ли? Откога почнахте да поставяте примки по тъмно?

Двамата запалиха лулите си с въглени, които взеха от огъня, намигнаха многозначително на Ели и Нил и се изгубиха в мрака.

Погледът на Ели се спря върху Нил боязливо, с ясно изразено напрежение. Веднага щом другите изчезнаха, тя смени мястото си и се притисна до рамото му, извърнала лице към огъня.

— Разкажи ми всичко за себе си — каза тя — и после за работата си!

Нил започна да разказва (доколкото смяташе, че това ще я интересува) за юношеството си на изток, което беше прекарал при овдовялата си майка. Разказа как цялото домакинство след нейната смърт се беше разсипало и как беше свършил инженерския курс.

— Бях двадесетгодишен, когато чух за пръв път за този план — Юнион Пасифик… Оттогава има повече от три години. С това се реши и бъдещето ми. Реших да стана инженер и да участвувам при построяването на линията. Никой не вярваше в този план. Присмиваха ми се. Но аз не изоставих намеренията си. И ето, трябваше да пропътувам сума мили в конски вагон, за да пристигна в Омаха. Градът поникна като гъба от земята. Гъмжеше от войници… и от най-лошите хора, които някога съм виждал. Можеш да си представиш колко развълнуван бях, когато най-после бях приет при генерал Лодж и щаба му. Бюрото му се намираше в най-голямата къща на лагера. Хаос от хора — войници и скитници… Попитах за работа. Изглежда, никой не ме чу. Опитах още веднъж — по-високо. Един стар инженер, когото сега добре познавам — Хени, — ми махна нетърпеливо да си отида. Като че ли беше нещо нечувано да се иска работа.

Нил се оживи и разгорещи. Той чувствуваше малката ръка плътно до своята и забелязваше такъв интерес, който би разпалил всеки разказвач.

— Беше ми страшно неприятно. После изведнъж изпаднах в ярост. А когато се разгневя, аз съм способен на всичко. И извиках на цялата тази банда: „Ехее, господа! Аз ходих пеша и пътувах с конски вагони, за да дойда до тук. Землемер съм, а вие искате да строите железница. Трябва ми работа и искам да получа работа от вас!“

Гласът ми донякъде заглуши глъчката. Старият инженер Хени ме изгледа странно:

— Млади човече, от железницата няма да излезе нищо!

Тогава извиках, че на всяка цена ще трябва да излезе нещо. Някой се обади:

— Кой каза това? Доведете го при мене!

Миг по-късно се намерих пред генерал Лодж. Той тъкмо се беше върнал от войната и това личеше от цялото му държание. Сериозен и мрачен, със сурови черти и остър поглед ме изгледа от горе до долу.

— Смятате ли, че ще излезе нещо от железопътната линия? — запита ме остро.

— Разбира се! — отговорих. Чувствувах се разочарован и положението ми се струваше магарешки глупаво.

— Имате право! — каза той и никога няма да забравя очите му в този момент. — Аз имам нужда точно от хора като вас!

Така влязох в щаба.

Нил спря, защото Ели внезапно беше стиснала ръката му и защото трябваше за миг да си почине и да си поеме дъх.

После той описа как Лари Ред Кинг беше спасил живота му и този спомен го накара да разкаже и за услугата, която беше направил на каубоя. След това, разбира се, дойдоха наред двете най-важни случки през; миналото лято.

— И до днес ми изглежда невероятно, че успяхме да прекосим планините и пустинята — деветдесет крачки наклон на всяка миля! Линията ще бъде построена. О, ако можех да ти опиша колко силно подействува всичко това върху мене — върху мене и приятелите ми. Но дали ще успея! Не мога да намеря думи. Колко велика е тази идея! Работата обаче не се поддава на описание!… Ели, представи си, че внезапно си обхваната от силно въодушевление — такова, че всяка нова мъчнотия ти доставя удоволствие, всяка невъзможна задача подтиква огнената ти смелост, смъртните опасности ти се струват второстепенни случки от едно смело приключение и всичко това пазиш в паметта си като съкровище — горе-долу, нещо такова е! Идеята за Юнион Пасифик ме въодушеви. Аз вярвам в нея. Ще я видя завършена. Ще преживея победата.

Ели облегна глава на рамото му, погледна към него така, че той се засрами от егоизма си, и после каза:

— Когато всичко това се свърши, ще станеш ли главен инженер или управител по надзора на линията?

Тя си беше спомнила неговите собствени думи.

— Надявам се, Ели — отговори той. Нейната вяра го изпълни с дълбока радост. — Ще работя и ще успея да си извоювам голяма длъжност.