Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (9)

9

В седем беше в трапезарията. Прозорците гледаха към езерото и тя можа да види, че е започнало силно да духа. Един мъж вървеше и теглеше шейна с две вързани с колан деца. Спомни си дните, когато тя самата отделяше много време и усилия да тегли децата си с шейна. Беше едно от най-забележителните неща в живота й — да играе с тях в снега, докато разсъждава какво да отсъди в предстоящия сложен процес. Виковете и смехът на децата в контраст с ужасяващите обстоятелства на извършените престъпления. Веднъж бе изчислила, че през целия си живот на съдия е изпратила в затвора трима убийци и седем насилници. Към това се прибавяха известен брой тежки телесни повреди, при които единствено случайността бе предотвратила убийствата. Мисълта я обезпокои. Да измерваш своя живот и своя тежък труд с броя на убийците, които си пратил в затвора — това ли наистина бе равносметката на нейните усилия?

Докато се хранеше, не погледна вестниците, които подробно отразяваха събитията в Хешьовален. Вместо това избра някакъв бизнес вестник и разсеяно го запрелиства. В столовата имаше малко гости. Наля си още кафе и се замисли дали да не избере друг път, когато тръгне за дома. Може би далече на запад, през горите на Вермланд?

Внезапно някой я заговори. Самотен мъж от дъното на помещението.

— На мен ли говорите?

— Само се питам какво искаше Виви Сундберг.

Тя не позна мъжа, дори едва разбра какво я пита. Преди да успее да отговори, той се надигна и дойде на масата й. Дръпна стола и седна, без да поиска разрешение.

Беше червендалест, около шейсетте, дебел и с лош дъх.

Тя се ядоса и веднага защити територията си.

— Искам да закуся спокойно.

— Вече сте закусили. Ще ви задам само няколко въпроса.

— Дори не знам кой сте.

— Лаш Емануелсон. Журналист на свободна практика. Не репортер. По-добър съм от тях. Не съм драскач. Пиша обмислено и със стил.

— Това едва ли ви позволява да прекъсвате закуската ми, която искам да довърша на спокойствие.

Лаш Емануелсон се надигна и седна на стол на съседната маса.

— Така добре ли е?

— Добре е. За кого пишете?

— Още не съм решил. Най-напред е важна самата история, после решавам кой ще я получи. Не продавам на кого да е.

Тя все повече и повече се дразнеше от дързостта му. Освен това усети, че мирише, сякаш дълго не се бе мил. Беше като някаква карикатура на нахален журналист.

— Разбрах, че сте говорили вчера с Виви Сундберг. Май не беше много сърдечен разговор, два женски петела, които маркират територията си. Прав ли съм?

— Не сте. Нямам какво да ви кажа.

— Но не отричате, че сте говорили с нея.

— Разбира се, че не.

— Питам се какво прави тук един съдия от друг град. Изглежда, имате нещо общо с разследването. Ужасии стават в едно северно селце и Биргита Руслин идва чак от Хелсингборг.

Бдителността й нарасна.

— Какво искаш? Откъде знаеш коя съм?

— Става дума за методи. Целият живот е непрестанно търсене на най-добрия начин да постигнеш резултат. Предполагам, че това важи и за един съдия. Има си правила, има си предпоставки, закони и решения. Но методите, които човек използва, са негови собствени. Дори не знам за колко разследвания на престъпления съм писал. Една година, тоест 366 дни, следях следствието за Палме. Рано разбрах, че убиецът никога няма да бъде заловен, защото следствието потъна, още преди да е пуснато на вода. Беше ясно, че убиецът никога няма да бъде изправен пред закона, след като и полицаи, и прокурори не търсеха истината за убийството, а шумотевицата по телевизията. Мнозина смятаха тогава, че е Кристер Петершон. Освен някои умни следователи, които видяха, че това е грешка, грешка отвсякъде. Но никой не ги чу. Предпочитам да съм в периферията и да обикалям наоколо. Тогава виждаш неща, които другите не забелязват. Например един съдия, посетен от полицай, който иначе няма време за друго освен за разследването, върху което работи денонощно. Какво й дадохте?

— На този въпрос няма да отговоря.

— Ще приема, че сте дълбоко въвлечена в случващото се. Така и ще напиша. „Съдия от Сконе намесена в драмата в Хешьовален.“

Тя изпразни чашата си с кафе и се изправи. Той я последва навън на рецепцията.

— Ако ми кажете нещо, ще ви се отплатя.

— Нямам абсолютно нищо, което да ви кажа. Не че пазя някаква тайна, просто не знам нищо, което да интересува един репортер.

Лаш Емануелсон изведнъж посърна.

— Журналист на свободна практика, не репортер. Аз не ви наричам съдия шарлатанин.

Хрумна й нещо.

— Вие ли ми звънихте нощес?

— Ъ?

— Сега вече знам.

— Телефонът ви е звънял? Посред нощ? Когато сте спели?

Тя не отвърна, а натисна копчето на асансьора.

— Едно нещо е добре да знаете — каза Лаш Емануелсон. — Полицията крие важна подробност. Ако един човек може да се нарече подробност.

Вратите на асансьора се разтвориха. Тя влезе.

— Не само старци са убити. В една от къщите е имало и малко момче.

Вратите на асансьора се затвориха. Когато стигна на своя етаж, отново натисна копчето, този път надолу. Той я чакаше, не бе и помръднал. Седнаха. Лаш Емануелсон запали цигара.

— Тук е забранено да се пуши.

— Кажете още нещо, за което да ми пука по-малко.

На масата имаше саксия и той я използва вместо пепелник.

— Човек винаги трябва да търси онова, което полицията не казва. От него можеш да разбереш какво мислят, къде смятат, че ще открият престъпника. Сред мъртвите има дванайсетгодишно момче. Известно им е кои са неговите близки и какво е правило в селото. Но го крият от обществеността.

— Откъде знаете?

— Това си е моя тайна. В разследването на престъпление винаги има пролука, откъдето изтича информация. Въпросът е да я намериш и плътно да притиснеш ухо.

— Кое е това момче?

— Засега не е известно. Знам името му, но няма да ви го кажа. Бил е на посещение у роднини. Всъщност е трябвало да бъде на училище, но се възстановявало след очна операция. Бедното момче е било кривогледо. Оправили му очите. После било убито. По същия начин, по който и старците, при които е живяло. Макар не съвсем.

— Защо, каква е разликата?

Лаш Емануелсон се облегна в стола. Коремът му изскочи над колана на панталона. Биргита Руслин го намираше за адски отблъскващ. Той знаеше това, но явно не му пукаше.

— Сега е твой ред. Виви Сундберг, книгите и писмата.

— Далечна роднина съм на някои от убитите. Дадох на Сундберг материала, за който ме помоли.

Той я наблюдаваше с присвити очи.

— Очакваш да ти повярвам?

— Вярвай в каквото искаш.

— Какви бяха книгите? Чии бяха писмата?

— Ставаше дума за изясняване на семейни взаимоотношения.

— Кое е семейството?

— Брита и Август Андрен.

Той замислено кимна, после загаси цигарата си с неочаквана енергия.

— Къща номер две или седем. Полицията е дала код на всеки дом. Къща №2 например се нарича 2/3. Което, естествено, означава, че там са намерени три трупа.

Той продължи да я наблюдава, докато измъкваше изпушена наполовина цигара от смачкан пакет.

— Това не обяснява защо бяхте така хладни една към друга.

— Тя бързаше. Какво е толкова различно в смъртта на момчето?

— Не успях да разбера всичко. Признавам, че полицаите в Худиксвал и призованите от Кралската криминална служба от Стокхолм контролират ситуацията. Но онова, което ми се струва, че знам, е, че момчето не е било подложено на същия вид насилие.

— Какво искаш да кажеш?

— Било убито, без да му бъдат причинени преди това ненужно страдание, болка и ужас. От което, разбира се, може да се направят различни заключения, едно от друго по-интересни и вероятно по-погрешни. Но това ще оставя на теб. Ако се интересуваш.

Той се изправи, след като отново загаси цигарата си в саксията.

— Сега продължавам да кръжа наоколо. Може би пак ще се срещнем? Кой знае?

Видя го да изчезва през вратите. Администраторката мина и спря, усетила цигарения дим.

— Не бях аз — каза Биргита Руслин. — Последната си цигара изпуших на трийсет и две години, горе-долу тогава, когато сте се родили.

Качи се в стаята да опакова чантата си, но остана пред прозореца, загледана в упорития баща с шейната и децата. Какво всъщност бе казал неприятният мъж? И наистина ли беше толкова неприятен, колкото й се искаше на самата нея? Вършеше си добре работата. Не беше особено любезна с него. Ако се бе държала по друг начин, може би щеше да й разкаже още нещо.

Седна на малкото бюро и започна да попълва бележките си. Както обикновено и сега мислеше най-ясно с писалка в ръка. Никъде не бе прочела, че е било убито и момче. Беше единственият убит младеж, освен ако нямаше и други жертви, за които обществеността не знаеше. Казаното от Лаш Емануелсон за насилието не можеше да означава друго, освен че останалите в къщата са били измъчвани, преди да бъдат убити. Каква бе причината това да бъде спестено на момчето? Възможно ли е да бе просто защото е било младо и извършителят е взел под внимание този факт? Или е имало някоя друга причина?

Нямаше готови отговори. Но пък това не беше и неин проблем. Все още се срамуваше от случилото се предния ден. Поведението й беше безотговорно. Какво щеше да стане, ако я бе разкрил някой журналист, дори не смееше да си го помисли. Тогава най-малкото щеше да бъде принудена позорно да потегли обратно за Сконе.

Опакова чантата и се приготви да напусне стаята. Но първо включи телевизора, за да види какво е времето и да реши кой път да избере. Попадна по средата на пресконференция на полицията в Худиксвал. На малък подиум седяха трима души, жената бе Виви Сундберг. Стресна се. Ами ако разкажеше как една съдийка от Хелсингборг е била заловена като най-прост крадец? Биргита Руслин седна на ръба на леглото и увеличи звука. Говореше мъжът в средата, Тубиас Лудвиг.

Разбра, че предават на живо. Когато Тубиас Лудвиг завърши, третият човек, прокурор Робертсон, придърпа микрофона и каза, че полицията има голяма нужда от информация по случая, и призова обществеността да съдейства. Местни коли, чужди хора, забелязани в областта, всичко, което изглежда необичайно, я интересуваше.

Прокурорът свърши и дойде ред на Виви Сундберг. Тя вдигна пластмасов плик и го задържа пред себе си. Камерата даде близък план. В плика имаше червена панделка. Виви Сундберг обяви, че полицията с радост би научила дали някой я разпознава.

Биргита Руслин се приведе към екрана. Не бе ли виждала подобна червена копринена панделка преди? Застана на колене пред екрана, за да вижда по-ясно. Копринената панделка решително й напомняше нещо.

На пресконференцията преминаха към журналистическите въпроси. Картината изчезна. Стаята в полицията бе заменена с карта на времето. Снежни виелици, идващи от Финския залив, се очакваха по източния бряг.

Биргита Руслин реши да поеме по вътрешен път. Вятърът хапеше, когато тръгна към колата. Остави чантата на задната седалка, проучи картата и избра да кара през горите към Йервшьо и после на юг. Когато излезе на пътя, изведнъж сви в първата отбивка. Не можеше да се отърве от мисълта за червената панделка, видяна на екрана. Имаше спомен за нещо съвсем определено. И беше само на косъм да се сети какво бе то. Щом съм дошла толкова далече, трябва все пак да разбера за какво става дума, помисли си тя и се обади в полицията. Отне доста време, докато най-сетне й отговориха. Операторът, който накрая прие разговора, звучеше притеснено. Помоли да я свържат с Ерик Худен.

— Става дума за разследването — поясни тя. — Хешьовален.

— Мисля, че е зает. Ще го потърся.

Когато Худен се обади, тя вече почти се бе отказала. И той звучеше притеснено и нетърпеливо.

— Худен.

— Не знам дали ме помните. Онази съдийка, дето ви посети и настоя за среща с Виви Сундберг.

— Помня.

Тя се запита дали Виви Сундберг бе казала нещо за събитията нощес. Но решително имаше чувството, че Ерик Худен не знае нищо. Може би го е запазила за себе си, както бе обещала? Може би е помогнало и това, че ме пусна в къщата против правилата.

— Става дума за червената панделка, която показахте по телевизията — продължи Биргита.

— За съжаление беше грешка, че я показахме — каза Ерик Худен.

— Защо?

— Номераторът ни е на път да се взриви от хора, които твърдят, че са я виждали. Включително вързана около коледни подаръци.

— Моята памет ми говори съвсем друго. Мисля, че съм я виждала.

— Къде?

— Не знам. Но не е свързана с коледни подаръци.

Той дишаше тежко в телефона, изглежда, му беше трудно да се реши.

— Мога да ви я покажа — каза накрая. — Ако дойдете веднага.

— След половин час?

— За две минути, не повече.

Посрещна я на рецепцията, кихаше и кашляше. Пластмасовият плик с червената панделка лежеше на масата в офиса му. Той я извади и я постави върху лист бяла хартия.

— Дълга е точно деветнайсет сантиметра. И около сантиметър широка. В единия й край има дупчица, която сочи, че е била закрепена за нещо. От памук и полиестер е, но създава впечатление, че е копринена. Намерихме я в снега. Едно от кучетата я надуши.

Тя се напрегна до крайност. Беше сигурна, че я познава. Но все още не можеше да се сети.

— Виждала съм я — каза тя. — Мога да се закълна. Може би не точно тази. Но нещо подобно.

— Къде?

— Не помня.

— Ако сте видяла подобна в Сконе, това едва ли ще ни помогне.

— Не — сериозно отвърна тя. — Виждала съм я тук.

Продължи да гледа панделката, а Ерик Худен чакаше, облегнат на стената.

— Сещате ли се?

— Не. За съжаление не.

Той пъхна обратно панделката в плика и я изпрати до рецепцията.

— Ако си спомните, звъннете пак — каза. — Но ако се окаже, че все пак е била панделка за подарък, не е нужно да се обаждате.

На улицата стоеше Лаш Емануелсон и я чакаше. Беше с малка кожена шапка, нахлупена до челото. Тя се възмути, като го видя.

— Защо ме преследвате?

— Не ви преследвам. Кръжа, както ви казах. По една случайност ви видях да влизате в полицията и тогава реших да почакам. В момента се питам за какво е било краткото ви посещение.

— Никога няма да узнаете. Сега ме оставете, преди здравата да се ядосам.

Тя тръгна, но зад гърба си чу гласа му.

— Не забравяйте, че мога да пиша.

Тя бързо се обърна.

— Заплашваш ли ме?

— Съвсем не.

— Обясних защо съм тук. Няма абсолютно никакви причини да бъда намесвана в онова, което става.

— Широката публика чете написаното независимо дали е истина, или не е.

Този път Лаш Емануелсон се обърна и си тръгна. Тя с омраза му видя гърба, надявайки се повече никога да не го срещне.

Биргита Руслин се върна при колата. Едва седна зад волана, когато си спомни къде бе видяла панделката. Паметта й внезапно се проясни, просто ей така. Дали се заблуждаваше? Не, видя всичко съвсем ясно.

Чака два часа, защото мястото, което искаше да посети, бе затворено. През това време неспокойно обикаляше из града, нетърпелива да види отново онова, което мислеше, че е забелязала.

Часът бе единайсет, когато китайският ресторант отвори. Биргита Руслин влезе и седна на същата маса както преди. Загледа висящите над масите в помещението лампи. Бяха от прозрачна материя, тънка пластмаса, която би трябвало да създава впечатление, че са хартиени фенери. Бяха дълги, цилиндрични. Най-отдолу висяха четири червени панделки. След посещението си в полицията тя знаеше, че са дълги точно деветнайсет сантиметра. Бяха прикрепени към абажура с малка халка, провряна на горната част на панделката. Младата жена, която говореше зле шведски, пристигна с менюто. Усмихна се, като позна Биргита Руслин. Съдийката избра плато, въпреки че не бе гладна. Чинията, поставена пред нея, от която можеше да си избира, й даде възможност хубаво да огледа помещението. Намери онова, което търсеше, на маса за двама най-навътре в един ъгъл. На висящата над масата лампа липсваше една от червените панделки. Тя застина, затаила дъх. Тук е седял някой, помисли. Най-навътре, в най-тъмния ъгъл. После е станал, напуснал е помещението и се е отправил за Хешьовален. Тя се огледа. Младата жена се усмихваше. От кухнята се чуваха гласове, говорещи на китайски. Помисли, че нито тя, нито полицията разбират какво се бе случило. Бе нещо по-голямо, по-дълбоко, по-загадъчно, отколкото можеха да си представят. Всъщност не знаеха абсолютно нищо.