Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (8)

8

Биргита Руслин стоеше в антрето и се ослушваше. В празните къщи цари тишина, несравнима с нищо друго, рече си. Хората си бяха тръгнали и отнесли всички звуци със себе си. Никъде не се чуваше дори тиктакане на часовник.

Влезе в дневната. Връхлетяха я старовремски миризми от мебели, гоблени и бледи порцеланови вази, натъпкани по лавиците и между саксиите. Отиде в кухнята, потърси кана за вода и поля всички цветя, които намери. После седна на един стол и се огледа. Колко ли от намиращото се в тази стая го е имало, докато майка й е живяла тук? Повечето, помисли тя. Всичко тук е старо, мебелите остаряват заедно с онези, които ги ползват.

Подът, където са лежали телата, бе все още покрит с полиетилен. Биргита се качи по стълбите на горния етаж. В голямата спалня леглото бе незастлано. Отдолу се показваше един пантоф. Не можа да види другия. На горния етаж имаше още две стаи. В онази, която гледаше на запад, видя тапет с по детски изрисувани животни. Смътно се спомняше, че някога майка й бе говорила за този тапет. Имаше още легло, бюро, стол и куп черги край едната стена. Отвори гардероба, облепен с вестници. Прочете годината — 1969. Тогава са били изминали вече двайсет години, откак майка й бе напуснала къщата. Седна на стола до прозореца. Навън се бе стъмнило, върховете на дърветата от другата страна на езерото не се виждаха. Покрай гората се движеше полицай, друг полицай осветяваше пътя му с джобно фенерче. Първият спираше от време на време, навеждаше се към земята, сякаш търсеше нещо.

Биргита Руслин изпитваше странното чувство, че майка й е някъде наблизо. Тук бе седяла тя, преди Биргита Руслин въобще да е била замислена. Тук, в същата стая, в друго време. Някой бе дълбал в боядисаната в бяло прозоречна рамка. Може би майка й. Може би всяка резка бе копнеж да избяга, да започне живота си наново.

Изправи се и пак слезе долу. До кухнята имаше стая с легло, няколко саксии, облегнати до стената, и старинен люлеещ се стол. На пода до масичката — емайлирано гърне. Стаята оставяше впечатление, че не е използвана много дълго време.

Върна се в дневната, движеше се тихо, сякаш да не обезпокои някого. Чекмеджетата на скрина бяха изтеглени наполовина. Едното бе пълно с покривки и салфетки, другото с прежди в тъмни цветове. В третото, най-долното, имаше няколко връзки с писма и бележници с кафяви корици. Извади един от тях и го отвори. Нямаше име. Страниците бяха изписани с много дребни букви. Потърси очилата си и опита да разчете дребния шрифт. Книгата бе стара, думите бяха на старомоден език. Някой си бе водил дневник. Ставаше дума за локомотиви, вагони и железопътни релси.

После забеляза една дума, която я накара да застине на място. Невада. Остана напълно неподвижна, сдържала дъха си. Нещо бе на път изведнъж да се промени, празната, онемяла къща й предаваше съобщение. Опита да разчете по-нататък, но чу, че външната врата се хлопна. Остави дневника на мястото му и затвори чекмеджето. В стаята влезе Виви Сундберг.

— Сигурно си видяла къде лежаха телата — каза тя. — Не е нужно да ти показвам.

Биргита Руслин кимна.

— Нощно време заключваме къщите. Сега е най-добре да си вървиш.

— Намерихте ли близки на живелите тук?

— Тъкмо това щях да ти кажа. Изглежда Брита и Август Андрен не са имали свои деца или други близки освен тези, които са живели в селото и които също са мъртви. Утре ще изнесем официалния списък на убитите.

— Какво ще стане после с тях?

— Това може би е нещо, върху което да помислиш, след като така или иначе си родственица.

— Не съм родственица. Но ме засяга.

Напуснаха къщата. Виви Сундберг заключи вратата и окачи ключа на гвоздей.

— Не смятаме, че някой ще влезе с взлом — каза тя. — Това село е охранявано като шведската кралска двойка.

Разделиха се на пътя. Силни прожектори осветяваха някои от къщите. Биргита Руслин отново изпита усещането, че е на театрална сцена.

— Утре ли си тръгваш? — попита Виви Сундберг.

— Вероятно. Помисли ли за това, което ти разказах?

— Ще предоставя твоята информация утре на сутрешната ни сбирка и после ще я обработим по същия начин като всяка останала информация.

— Все пак ще се съгласиш с мен, че е много вероятно да съществува някаква връзка.

— Рано е да се каже. Но мисля, че засега най-доброто, което можеш да направиш, е да не се занимаваш с всичко това.

Биргита Руслин видя как Виви Сундберг сяда в колата и заминава. Не ми вярва, каза на себе си високо тя в мрака. Не ми вярва и, естествено, мога да го разбера. Но това същевременно я възмути. Ако самата тя беше полицай, сигурно щеше да даде приоритет на информация, сочеща връзка между две събития, дори едното да е станало на друг континент. Реши да разговаря с прокурора, ръководител на предварителното следствие. Той би трябвало да схване важността на разказа й.

Подкара доста бързо към Делсбу и все още бе обхваната от възмущение, когато пристигна в хотела. В ресторанта вървеше големият банкет на хората от рекламата и тя хапна в пустия бар. Към храната поръча чаша вино. Беше „Шираз“, австралийско, богато на вкус, но не можеше да я заблуди, имаше добавка я на шоколад, я на лакриц или и на двете.

След вечеря се качи в стаята си. Възмущението й бе преминало. Взе една от таблетките с желязо и се замисли за дневника, който току-що бе прелистила. Трябваше да разкаже на Виви Сундберг за своето откритие. Но по някаква причина не го направи. Рискуваше дневникът да се окаже незначителна подробност в обхватния следствен материал. Като съдия се бе научила да цени полицаите, притежаващи особената способност да забелязват важни връзки в материал, който за другите изглеждаше неподреден и хаотичен. Какъв тип полицай бе Виви Сундберг? Жена на средна възраст, с наднормено тегло, която не изглеждаше да е от най-схватливите. Но Биргита Руслин веднага съжали за оценката си. Несправедливо е, тя нищо не знаеше за Виви Сундберг.

Легна на леглото, пусна телевизора и чу вибрациите на баси откъм ресторанта, където вървеше празненството.

Телефонът звънна и я събуди. Видя часовника и разбра, че е спала един час. Беше Щафан.

— В коя част на света си? Къде се обаждам?

— В Делсбу.

— Дори не знам къде се намира.

— Худиксвал, на запад. Ако добре помня, навремето много се говореше за делото за бой с ножове в Делсбу.

Тя разказа за срещата си с Хешьовален. Чуваше се джаз. Обича да е сам, помисли тя. Сега може да си слуша джазовата музика, която не харесвам особено.

— И сега какво? — запита той, когато тя свърши.

— Утре ще реша. Все още не съм свикнала да разполагам с време. Хайде, връщай се при музиката си.

— Това е Чарли Мингъс.

— Кой?

— Искаш да кажеш, че си забравила кой е Чарли Мингъс?

— Понякога ми се струва, че всички твои джаз музиканти имат едно и също име.

— Сега вече ме обиждаш.

— Не исках.

— Сигурна ли си?

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че от цялата си душа презираш музиката, която аз харесвам толкова много.

— Защо да го правя?

— Сама си отговори.

Разговорът внезапно приключи. Щафан затвори. Това я вбеси. Позвъни му, но той не вдигна. Накрая остави телефона. Припомни си мислите си от онзи ден, когато седеше на ферибота. Не само аз съм уморена, каза си. Той сигурно ме възприема като студена и отсъстваща, точно както аз възприемам него.

Беше готова да си ляга. Мина известно време, преди да заспи. Рано сутринта, още преди да се разсъмне, се събуди от тръшване на врата в коридора. Остана да лежи в мрака и си спомни какво бе сънувала. Беше в къщата на Брита и Август. Те й говореха, и двамата седнали на тъмночервения диван, докато тя стоеше на пода. Внезапно откри, че е гола. Опита да се прикрие и да се махне оттам, но не успя. Краката й бяха като парализирани. Когато погледна към пода, видя че краката й са заковани за дъските.

После се събуди. Вслуша се в тъмнината. Високи, пияни гласове се приближиха, после заглъхнаха. Погледна часовника. Пет без четвърт. Имаше още време до зазоряване. Намести се удобно, за да продължи да спи, когато й хрумна нещо. Ключът висеше на един пирон. Надигна се в леглото. Разбира се, беше хем забранено, хем неразумно. Да вземе онова, от чекмеджето. А не да чака някой полицай случайно да се заинтересува какво има там.

Стана от леглото и отиде при прозореца. Пусто, тихо. Мога да го направя, помисли тя. Във всеки случай ще допринеса това разследване да не попадне в същата задънена улица като най-слабото разследване, за което знам, убийството на министър-председателя. Е, мога да бъда обвинена в самоуправство и измама, може някой хитър прокурор да убеди някой некадърен съдия, че съм възпрепятствала разследването. Още по-зле беше с изпитото вино. Щеше да е катастрофа, ако я хванат, че шофира в нетрезво състояние. Пресметна часовете от вечерята насам. Вече не би трябвало да има алкохол в кръвта. Но не беше сигурна. Не трябва да го правя, помисли тя. Дори ако охраняващите там полицаи спят. Не мога да го направя. После се облече и напусна стаята. Коридорът бе пуст. В няколко от стаите купонът още не бе свършил. В една от тях дори като че ли правеха секс. На рецепцията нямаше никого. Мерна гърба на жена с руса коса във вътрешната стая.

Когато излезе, студът я връхлетя безмилостно. Нямаше вятър, небето бе ясно, но бе много по-студено от предишната вечер.

В колата Биргита Руслин отново се поколеба. Но изкушението бе чисто и просто твърде голямо. Искаше да продължи четенето на дневника.

Не срещна други коли. Само веднъж натисна спирачките, когато й се стори, че вижда лос в снежната долина край пътя. Но не беше животно, а измамно коренище.

Когато стигна последния хълм, преди да влезе в селото, спря и изгаси светлините. В жабката имаше фенерче. Внимателно запристъпва по пътя. От време на време спираше и се ослушваше. Когато се изкачи най-високо на хълма, видя, че все още два прожектора светят и че до къщата, разположена най-близо до гората, е паркирана полицейска кола. Можеше да приближи къщата на Брита и Август, без да я видят. Стесни обхвата на фенерчето, влезе през портичката на съседната къща и после се приближи до входа от задната страна. Все още откъм полицейската кола не се долавяше движение. Порови с ръка, докато намери ключа.

Щом влезе в трема, потръпна. Извади пластмасов плик от джоба на якето си и внимателно изтегли чекмеджето на писалището. Внезапно фенерчето угасна. Не успя да го съживи, колкото и да го тръскаше, но все пак започна да пуска в плика писмата и дневниците. Изпусна една от връзките с писма и дълго шари с ръка по студения под, преди да я намери. После бързо се отправи към колата си. Администраторката изненадано я изгледа, когато влезе в хотела.

Изкушаваше се веднага да започне да чете, но все пак реши да поспи още няколко часа. В девет часа взе назаем лупа от рецепцията и седна до масата, която бе изтеглила до прозореца. Хората от рекламата се разпръсваха и потегляха с коли и микробуси. Тя окачи табелката „Не безпокойте“ и се зае най-напред с дневника. Вървеше й бавно, някои думи, дори цели изречения така и не успя да разчете.

Първото, което разбра, бе, че зад сигнатурата ЯА се крие мъж. По някаква причина той не употребяваше думата „аз“, когато говореше за себе си, а тези инициали. Кой беше отначало не можа да схване, но скоро си спомни за второ писмо в документите на майка й. Ян Август Андрен. Трябва да беше един и същи човек. Надзирател на строеж на железопътна линия, придвижваща се бавно на изток през пустинята Невада, той описваше обстоятелствено своята роля в опасната работа. ЯА разказваше за траверси и релси и как охотно прекланял врат пред стоящите над него в йерархията. Описваше болестите, които го връхлитали, между другото и упорита треска, за дълго време направила го нетрудоспособен.

Това личеше и по почерка му, станал внезапно треперлив. ЯА пише, че „вдигнал висока температура и изхвърлял кръв в непрекъснато повтарящите се мъчителни повръщания“. Биргита Руслин почти физически преживя смъртния страх, извиращ от страниците. Но тъй като ЯА не отбелязваше редовно датите, тя не можеше да прецени колко време е бил болен. На една от следващите страници изведнъж бе написал своето завещание. „На моя приятел Хърбърт хубавите ми пантофи и други дрехи, както и на мистър Харисън пушката и револвера, като го моля да съобщи на близките ми в Шведско, че съм си отишъл от този свят. Оставям пари и на железопътния свещеник, да се погрижи за подходящо погребение поне с два псалма. Никак не съм очаквал животът ми вече да свърши. Бог да ми е на помощ.“

Но ЯА не умира. Внезапно, без никакъв преход, ето че отново е жив.

Изглежда, е бил надзирател в компанията, наречена „Сентръл Пасифик“, която е строила железопътната линия от брега на Тихия океан до точка в средата на континента, където би трябвало да се срещне с линията на Източния бряг. Понякога се оплаква, че „ръботниците съ многу lazy^[1]“, ако не ги държи под строго наблюдение. Най-недоволен е от ирландците, защото пиели много и невинаги срещали ранното утро както трябва. Изчислява, че е принуден да уволнява всеки четвърти ирландец, създаващ проблеми. Да назначава индианци било невъзможно, защото отказвали да работят толкова, колкото се иска от тях. С негрите било по-лесно, но робите, избягали или освободени, не приемали така лесно заповеди. ЯА пише още, че „има нужда от много добри шведски момчета вместо подли китайски кулита и пияни ирландци“.

Биргита Руслин се принуди да напрегне очите си, за да разчита написаното. Понякога се излягаше на леглото и затваряше очи, за да си отпочинат. Мина към проучване на трите връзки писма. Отново пишеше ЯА. Същите трудно четливи букви. Пишеше на родителите си и разказваше как е. Съществуваше странно противоречие между онова, което ЯА отбелязваше в дневника си, и разказаното в писмата до дома. Ако се приемеше, че в дневника си описва действителността, тогава в писмата откровено лъжеше. В дневника бе отбелязал заплата от 11 долара. В едно от първите писма, които тя прочете, казваше: „Шефовете ми са толкова доволни, че сега стигнах до 25 долара на месец, което може да се сравни със заплатата на един окръжен съдия при вас.“ Фука се, каза си тя. ЯА знае, че е твърде далеч, за да може някой да провери сведенията му.

Продължи да чете и забеляза, че всяка нова лъжа е още по-изненадваща от предишната. Внезапно се бе сдобил с годеница, готвачка на име Лора „от добро семейство в Ню Йорк“. Ако се съди по датата на писмото, тъкмо тогава трябва да е лежал умиращ и да е писал своето завещание. Може Лора да се е появила в някой от трескавите му сънища.

Мъжът, когото Биргита Руслин се опитваше да улови, бе хитър, човек, който непрекъснато се изплъзваше. Тя още по-нетърпеливо запрелиства писмата и дневниците.

Бе седяла надвесена над трудно четливите текстове няколко часа, когато изведнъж откри в един от дневниците документ, който, доколкото разбра, бе фиш за заплата. За април 1864 година Ян Август Андрен бе получил 11 долара за своя труд. Сега вече знаеше със сигурност, че това е същият мъж, написал писмото, което бе намерила в книжата на майка си. Надигна се от стола и отиде до прозореца. Самотен мъж ринеше сняг. Някога от Хешьовален бе заминал за чужбина мъж на име Ян Август Андрен, помисли тя. Попаднал в Невада като железопътен работник, станал началник и не харесвал нито ирландците, нито китайците, на които бил шеф. Измислената годеница сигурно не е била нищо друго освен една от онези „лекомислени жени, които се събират около железопътната линия“, които описваше в дневниците си. Те разнасяли венерически болести между траверсите. Курвите, които следвали железопътната линия, създавали хаос и проблеми. И не само болни работници трябвало да бъдат гонени от работа, но и онези, които непрекъснато влизали в яростни побои заради жените.

В току-що прочетения дневник ЯА описваше на едно място как ирландец на име О’Конър бил осъден на смърт за убийството на шотландски работник. Били пияни и се скарали заради една жена. Сега щели да го обесят и пристигналият съдия постановил това да не става в града, а на хълма, до мястото, до което била стигнала железницата. Ян Август Андрен пишеше: „Харесва ми, че всички могат да видят до какво довеждат пиянството и насилието.“ Той бе извънредно подробен в описанието на ирландския железопътен работник. Млад човек, с „едва набола перушина по брадата“. Екзекуцията трябвало да се извърши на зазоряване. Дори и едно обесване не бивало да попречи една-едничка траверса, една-едничка релса да не си попадне на мястото навреме. Надзирателят получил нареждане всички да присъстват на обесването. Духал силен вятър. Ян Август Андрен вързал кърпа на устата и носа си, докато обикалял и контролирал дали неговите хора са излезли от палатките и тръгнали към хълма, където щяло да се състои обесването. Бесилката била на платформа от прясно смазани траверси. Щом младият О’Конър умре, бесилката щяла да бъде разглобена, а траверсите върнати на новата линия. Осъденият на смърт пристигнал, обграден от въоръжени служители на съда. Там бил и свещеникът. Ян Август Андрен описва сцената: „Можеше да се чуе ръмженето на събралите се мъже. В един миг човек би могъл да помисли, че шумът е насочен срещу палача. После обаче се сеща, че всеки, застанал там, изпитва радост, че не е на мястото на онзи, чийто врат ще бъде прекършен. И в този момент помислих, че много от онези, които мразеха ежедневното бъхтене, сега се радваха, че все още могат да мъкнат релси, да ринат чакъл и да слагат траверси.“

Ян Август Андрен пише като ранните криминални репортери, помисли Биргита Руслин. О’Конър бива довлечен, окован във вериги, изглежда примирен, но изведнъж се пробужда в подножието на бесилката, започва да крещи и да се бори за живота си. Ръмженето сред насъбралите се нараства и Ян Август Андрен пише, че е „жестоко да гледаш този млад мъж как се бори за живота, който знае, че скоро ще го напусне. Той рита и крещи, докато го водят към въжето, и продължава да вие, докато дупката под краката му не се разтваря и вратът му се пречупва“. Тогава спира всякакво ръмжене и както пише Ян Август Андрен, става „тихо, сякаш всички присъстващи онемяват и чувстват как собствените им вратове се прекършват“.

Наистина добре се изразява, помисли Биргита Руслин. Емоционален човек, който умее да пише.

Бесилката е съборена, тялото и траверсите са отнесени в различни посоки. Между няколко китайци става сбиване за въжето, с което е обесен О’Конър. Андрен отбелязва, че „китайците не са като нас, те са мръсни, държат само на себе си и предизвикват безредици“.

Телефонът иззвъня. Беше Виви Сундберг.

— Събудих ли те?

— Не.

— Можеш ли да слезеш долу? На рецепцията съм.

— Какво има?

— Слез долу, ще ти кажа.

Виви Сундберг стоеше до откритата камина и чакаше.

— Да седнем — каза и посочи няколко стола и един малък диван около масата в ъгъла.

— Откъде разбра, че живея тук?

— Научих.

Биргита Руслин усети, че я завладяват лоши предчувствия. Виви Сундберг бе резервирана, хладна. Мина направо на въпроса.

— Не сме съвсем без очи и уши — започна. — Дори да сме провинциални полицаи. Естествено разбираш какво имам предвид.

— Не.

— Липсва ни съдържанието на едно писалище в къщата, в която бях така любезна да те пусна. Помолих те да не пипаш нищо. Но ти си го направила. Трябва да си се върнала по някое време през нощта. В опразненото от теб чекмедже имаше дневници и писма. Ще чакам тук, докато ми ги донесеш. Пет или шест дневника бяха? Колко връзки писма? Вземи всичко. И отново ще бъда така любезна да забравя за станалото. А и ти трябва да си благодарна, че си направих труда да дойда дотук.

Биргита Руслин усети, че се изчервява. Беше хваната с пръсти в бурканчето със сладко. Нищо не можеше да направи. Съдията бе заловена.

Стана и се качи в стаята. За миг се изкуши да запази дневника, който се канеше да дочете. Но нямаше представа какво и колко бе известно на Виви Сундберг. Това, че не знаеше точно колко са дневниците, можеше да не означава нищо. Можеше просто да изпитва честността й. Биргита Руслин занесе долу всичко, което бе взела. Виви Сундберг носеше със себе си хартиен плик, където постави връзките с писма и дневниците.

— Защо го направи? — попита.

— Бях любопитна. Извинявам се.

— Има ли нещо, което не си ми казала?

— Нямам скрити мотиви.

Виви Сундберг я загледа изпитателно. Биргита Руслин пак усети, че се изчервява. Виви Сундберг се изправи. Движеше се с лекота, въпреки че бе едра и тежка.

— Ще оставим това на полицаите — каза тя. — Няма да вдигам шум, че нощес си влязла в къщата. Ще забравим за това. Сега ще си заминеш, а аз ще продължа да работя.

— Моля за извинение.

— Вече се извини.

Виви Сундберг изчезна през вратите в чакащата я полицейска кола. Биргита Руслин я видя да заминава в облак снежен прах. Качи се в стаята си, взе якето и се разходи по покритото с лед езеро. Вятърът идваше и си отиваше на студени вълни. Наведе глава. Един съдия не ходи по нощите да взима дневници и писма от къща, в която двама старци току-що са били заклани, помисли тя. Запита се дали Виви Сундберг ще разкаже на колегите си, или ще предпочете да запази всичко за себе си.

Обиколи езерото и когато се върна в хотела, беше затоплена и потна. Взе душ и смени дрехите си, после седна да премисли случилото се.

Бе посетила къщата, в която бе израснала майка й. Бе видяла стаята й и сега знаеше, че приемните й родители са били убити. Беше време да се върне вкъщи.

Слезе до рецепцията и помоли да й запазят стаята за още една нощ. После подкара към Худиксвал, намери една книжарница и си купи книга за виното. Поколеба се дали да не хапне в същия китайски ресторант, който посети предишния ден, но вместо това избра един италиански. Дълго стоя в ресторанта, порови из вестниците, но без да обръща внимание на онова, което пишеше за Хешьовален.

Върна се с колата в хотела, прочете няколко страници от новата си книга и си легна рано.

Събуди се в мрака от звъна на телефона. Когато вдигна, нямаше никого. Нямаше номер на дисплея. Изпита внезапна неприязън. Кой бе звънял? Преди отново да заспи, провери дали вратата е заключена. После погледна през прозореца. Тротоарът пред хотела бе пуст. Отново си легна и си каза, че на сутринта ще направи единственото разумно нещо. Ще си тръгне за къщи.