Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (30)

30

Хун Циу описва няколко часа случилото се в последно време, като изходна точка бяха брат й и странните сведения, дадени й от шведската съдийка Биргита Руслин. Направи го за собствена защита, като същевременно един път завинаги заклейми брат си като корумпиран и един от онези, канещи се да поемат контрола над Китай. Освен това бе възможно той и неговият телохранител Ли Син да са намесени в няколко брутални убийства далеч извън пределите на Китай. Бе изключила климатика, за да може по-лесно да долавя идващите отвън звуци. Мислеше, че има всички причини да изпитва тревога. Бе живяла дълго и можеше да различава истинските от въображаемите опасности.

Когато завърши, прочете написаното, направи няколко поправки, после залепи плика, написа името на Ма Ли на него и легна на леглото да поспи. От тъмнината навън не се долавяше никакъв звук. Въпреки че бе много уморена, измина доста време, преди да се унесе.

В седем часа стана и видя от верандата слънцето да се издига над хоризонта. Ма Ли вече седеше в закусвалнята, когато тя се появи. Хун Циу седна на нейната маса, поръча на сервитьорката чай и се огледа. На повечето от масите седяха членове на китайската делегация. Ма Ли й разказа, че смята да отиде до реката и да погледа животните.

— Ела в стаята ми след час — тихо й каза Хун Циу. — Номер 22.

Ма Ли кимна, без да задава въпроси. Като мен и тя е научена на живот, в който знаеш да пазиш тайна, помисли Хун Циу.

Изяде закуската си и после се върна в стаята си, за да чака Ма Ли. Тръгването за експерименталната ферма щеше да е чак в девет и половина.

Точно след час Ма Ли почука на вратата. Хун Циу й даде писмото, написано от нея през нощта.

— Ако нещо ми се случи — каза тя, — това писмо е важно. Умра ли от старост в леглото си, можеш да го изгориш.

Ма Ли внимателно я погледна.

— Трябва ли да се тревожа за теб?

— Не. Но все пак писмото е необходимо. Заради другите. И заради нашата страна.

Хун Циу видя учудването на Ма Ли. Но не зададе повече никакви въпроси, само пъхна плика в ръчната си чанта.

— Днес какво ще правиш? — запита Ма Ли.

— Имам работа с членове на службата за сигурност на Мугабе.

Хун Циу изпрати Ма Ли до вратата и я видя да изчезва по каменната стълба, виеща се през пищната растителност.

Точно до нейното бунгало растеше палисандрово дърво. Тя загледа светлосините цветове. Опита да се сети за нещо, с което да сравни цвета, но не успя. Вдигна паднал на земята цвят. Притисна го между страниците на дневника, който винаги носеше със себе си, но в който рядко пишеше.

Тъкмо се канеше да седне на верандата и да прочете доклад за политическата опозиция в Зимбабве, когато на вратата се почука. Отвън седеше един от китайските гидове, отговарящи за пътуването, мъж на средна възраст на име Шу Фа. Хун Циу и преди бе забелязала, че той е непрекъснато нащрек нещо да не се обърка в организацията. Не беше подходящ да изпълнява толкова отговорна задача, особено като се има предвид, че английският му бе далеч от задоволителен.

— Госпожо Хун Циу — каза Шу Фа. — Плановете се промениха. Министърът на търговията ще пътува до съседен Мозамбик и иска да го придружите.

— Защо?

Учудването на Хун Циу бе истинско. Тя никога не бе имала някакви по-тесни контакти с министъра на търговията Къ, освен когато го поздрави преди отпътуването за Хараре.

— Министърът на търговията Къ само каза да ви предам, че трябва да дойдете. Ще бъдете член на една по-малка делегация.

— Кога пътуваме?

Шу Фа изтри потта от челото си и разпери ръце. Посочи часовника си.

— Невъзможно ми е да ви обясня подробно. Колите за летището тръгват след четирийсет и пет минути. Няма да се толерират никакви закъснения. Всички, които ще пътуват, са помолени да вземат лек багаж и да имат предвид евентуално пренощуване. Но връщането може да стане и тази вечер.

— Закъде точно заминаваме?

— За град Бейра на Индийския океан. Според сведенията, които имам, пътуването със самолет е само час. Бейра е в съседната страна Мозамбик.

Хун Циу не успя да зададе повече въпроси. Шу Фа побърза да се отдалечи.

Има само едно обяснение, каза си Хун Циу. Я Жу иска това. Естествено, нали е от онези, които са с министър Къ. Сега иска и мен.

Тъй като не желаеше да се противи на Къ, тя бързо опакова по-малката от своите две пътнически чанти и се приготви за отпътуването. Пристигна на рецепцията няколко минути преди определеното време. Нито Къ, нито Я Жу се виждаха наоколо. Затова пък й се стори, че мерна телохранителя на Я Жу — Ли Син, макар да не бе сигурна. Шу Фа я придружи до една от чакащите лимузини. Заедно с нея пътуваха двама мъже, за които знаеше, че работят в Министерството на земеделието в Пекин.

Летището бе близо до Хараре. Трите коли, съставящи колоната, караха много бързо с моторизиран полицейски ескорт. Хун Циу успя да види, че на всеки уличен ъгъл имаше полицаи, които спираха движението. Така те минаха право през портите на летището и веднага се качиха на борда на реактивен самолет на зимбабвийските военновъздушни сили. Хун Циу влезе от задния вход и видя, че самолетът е разделен наполовина. Предположи, че Мугабе е дал личния си самолет. Минаха само няколко минути след стъпването на Хун Циу на борда, когато самолетът се издигна. До нея седеше една от секретарките на Къ.

— Накъде пътуваме? — попита Хун Циу, когато самолетът набра височина и пилотът съобщи, че полетът ще трае петдесет минути.

— Към долината на река Замбези — отвърна жената до нея.

Тонът й накара Хун Циу да осъзнае, че е безсмислено да задава повече въпроси. Имаше време да разбере какво означава това внезапно пътуване.

А дали беше внезапно? Хрумна й, че нищо не би могла да каже със сигурност. Може всичко да е част от план, който й е неизвестен?

Когато самолетът започна да се снишава за кацане, той направи продължителен завой над океана. Хун Циу видя синьо-зелената проблясваща вода, малките рибарски лодки с прости триъгълни платна, люлеещи се на вълните. Градът Бейра блестеше на слънчевата светлина. Когато слезе от самолета, я блъсна адската жега. Видя Къ да върви към първата кола, която не беше черна лимузина, а бял джип със знаменцата на Мозамбик на капака на двигателя. В същата кола видя да влиза и Я Жу. Той така и не се обърна към нея. Но знае, че съм тук, помисли Хун Циу.

Подкараха на северозапад. В колата с Хун Циу пътуваха и двамата мъже от Министерството на земеделието. Седяха надвесени над малки топографски карти и внимателно следяха през прозореца променящия се пейзаж. Хун Циу все още изпитваше същата неприязън както тогава, когато Шу Фа стоеше пред бунгалото й и говореше за промяната в плановете. Сякаш бе въвлечена в нещо, за което я предупреждаваха опитът и интуицията й. Я Жу ме иска, мислеше тя. Но какъв аргумент е изтъкнал пред Къ, за да седя сега тук и да се треса в японска кола, вдигаща гъсти облаци червена пръст?

Единствената разумна причина да участва в пътуването бе, че принадлежи към мнозината в Комунистическата партия, отнасящи се с колебание към провежданата политика. Такъв беше и самият Къ. Но дали бе като заложница, или защото трябва да промени мнението си за политиката, която смяташе за погрешна?

Накрая спряха на място, наречено Сачомбе. Представляваше проснало се нашироко село с колиби, няколко магазина и полусрутени бели циментови сгради от колониално време.

Когато излязоха от колите и избърсаха потта и праха от лицата си, Хун Циу забеляза, че целият район е заграден от военни коли и въоръжени войници. Зад загражденията можа да види любопитни хора, наблюдаващи странните гости. Бедните са винаги тук, каза си тя. Онези, чиито интереси винаги казваме, че защитаваме.

По средата на пясъчния площад пред една от белите сгради бяха опънати две големи палатки. Още преди автомобилната колона да спре, вече бяха пристигнали голям брой черни лимузини. Там бяха и два хеликоптера от мозамбикските военновъздушни сили. Не знам какво ни очаква, помисли Хун Циу, но каквото и да е, трябва да е важно. Какво е това, което кара министъра на търговията Къ да бърза с посещение в една страна, която дори не е вписана в програмата? Една по-малка част от делегацията щеше да направи еднодневни посещения в Малави и Танзания. Но нищо не бе споменато за Мозамбик.

Появи се духов оркестър. Едновременно с това от една от палатките излязоха няколко мъже. Хун Циу веднага позна дребния мъж, вървящ най-отпред. Имаше сива коса, очила, яко телосложение. Този мъж, който сега приветстваше министъра на търговията Къ, бе самият новоизбран президент на Мозамбик Гебуза. Къ представи делегацията на президента и придружаващите го. Когато Хун Циу се ръкува с него, тя погледна право в чифт любезни, но същевременно изучаващи очи. След презентацията оркестърът изсвири двата национални химна. Хун Циу се изпъна и отдаде чест.

Докато слушаше мозамбикския национален химн, потърси с очи Я Жу, но не го видя никъде. Не го беше виждала, откакто пристигнаха в Сачомбе. Продължи да разглежда присъстващата група китайци и установи, че и други бяха изчезнали след кацането в Бейра. Поклати глава. Нямаше смисъл да се опитва да размишлява къде може да е Я Жу. По-важното бе сега самата тя да разбере какво ще се случва тук, в тази долина, през която течеше река Замбези.

Въведоха ги в едната палатка. Хун Циу бе настанена на задния ред. На пода на палатката имаше килими и всеки от делегатите получи на свое разположение меко кресло. Когато всички седнаха, президентът Гебуза се качи на импровизирана катедра. Хун Циу си сложи слушалките. Превеждаше се от португалски на китайски. Хун Циу предположи, че преводачът е от прочутия институт за преводачи в Пекин, който обучаваше само придружаващите президента, правителството и вземащите участие в най-важните бизнес преговори. Някога Хун Циу бе чувала, че няма език, колкото и малък да е той, за който да няма квалифицирани преводачи в Китай. Това я караше да се гордее.

Хун Циу се обърна и погледна към входа на палатката, която бавно се полюшваше от вятъра. Там зърна Шу Фа, няколко войници, но не и Я Жу.

Президентът говори много кратко. Поздрави с добре дошли китайската делегация и каза само няколко встъпителни думи. Хун Циу слушаше внимателно, за да разбере какво става около нея.

Подскочи, когато усети ръка на рамото си. Я Жу незабелязано бе влязъл в палатката и бе застанал на колене зад нея. Той махна едната й слушалка и прошепна в ухото й.

— Слушай сега, скъпа сестро, и ще разбереш някое от големите събития, които ще променят нашата страна и нашия свят. Ето как ще изглежда бъдещето.

— Къде беше?

— Вървя по свои пътища. Но сега искам да слушаш и да се учиш. Да чуеш как старите идеали се подменят от нови, без да загубят съдържанието си.

Я Жу намести обратно слушалката на ухото й и бързо изчезна през отвора на палатката. Тя мерна отвън телохранителя Ли Син и наново се запита дали той бе убил всички онези хора, за които й разказа Биргита Руслин. Реши веднага, щом се завърне в Пекин, да говори с някои от своите приятели в полицията. Ли Син не правеше нищо без заповед от Я Жу. Времето щеше да я сблъска с брат й. Но първо трябваше да научи какво се бе случило в действителност.

Президентът даде думата на председателя на комитета, ръководещ приготовленията от мозамбикска страна. Той бе поразително млад, плешив и с очила без рамки. На Хун Циу й се стори, че долови името му — Мапито или може би Мапиро. Той говореше с превзет глас, сякаш онова, което казваше, го забавлява.

И Хун Циу разбра. Постепенно й се изясни характерът на срещата, тайнствената рамка. Дълбоко в мозамбикската джунгла се оформяше гигантски проект, обхващащ две от най-бедните страни в света, едната велика сила, другата малка държава в Африка. Докато слушаше, Хун Циу разбра защо Я Жу бе искал да присъства и тя. Хун Циу бе ярък противник на всичко, което можеше да доведе до превръщането на Китай в империалистическа държава, с което, както казваше Мао, да стане книжен тигър, който обединената народна съпротива рано или късно ще смаже. Може би Я Жу таи слаба надежда Хун Циу да се убеди, че това, което се случва сега, ще означава преимущества за двете бедни държави? Но все пак по-важното бе да се покаже, че групата, към която принадлежи Хун Циу, не плаши хората на власт. Нито Къ, нито Я Жу се страхуваха от Хун Циу и нейните съмишленици.

Мапито продължи да говори.

— По-късно днес ще заминем с хеликоптери по река Замбези, горе до Бандар и после по течението към Луабо, където започва голямата делта, съединяваща реката с океана. Ще пътуваме над плодородни, но рядко населени земи. Според нашите изчисления за петгодишен период можем да приемем четири милиона китайски селяни, които могат да обработват пустеещите области. Никой няма да бъде принуден да се мести, никой няма да загуби препитанието си. Напротив, нашите сънародници ще се възползват от голямата промяна. Всички ще имат достъп до пътища, училища, болници, електричество, всичко онова, което преди бе достъпно за малцина на село и привилегия за живеещите в градовете.

Хун Циу вече бе чула мълвата, че властите, занимаващи се с принудителната евакуация на селяни поради големите строежи на язовири, обещали на засегнатите, че един ден ще живеят като чифликчии в Африка. Тя виждаше пред себе си голямото преселение. Красивите думи рисуваха райска картина — как китайските селски бедняци, неграмотни, неуки, ей така ще пуснат корени в чуждата обстановка. Как нямало да има никакви проблеми, никакви конфликти с вече живеещите покрай реката. Но никой не би могъл да я убеди, че това, което слушаше сега, не е началото на превръщането на Китай в хищна нация, която без колебание ще заграби целия петрол и всички суровини, от които има нужда, за да продължи бясното си икономическо развитие. Съветският съюз бе помогнал с оръжие по време на дългата освободителна война, довела до прогонването на португалските колонизатори от страната през 1974-та. Това най-често бяха стари, бракувани оръжия. Като отплата получи правото на крупен риболов в богатите води на Мозамбик. Нима Китай сега щеше да последва тази традиция?

За да не привлича погледите към себе си, тя аплодира заедно с другите при завършването на речта. Министърът на търговията Къ отиде на трибуната. Няма рискове, увери той, всичко и всички са безкористно свързани във взаимен и равностоен обмен. Къ говори кратко. После гостите бяха заведени в другата палатка, където бяха поднесени различни дребни предястия. Хун Циу получи добре изстудена чаша вино. Потърси с поглед Я Жу, но не го откри.

Час по-късно хеликоптерите излетяха и са насочиха на северозапад. Хун Циу гледаше огромната река под себе си. Малкото населени места с изорана и засята земя бяха в остър контраст с гигантските области, изглеждащи недокоснати. Хун Циу се запита дали въпреки всичко не греши? Шумът на двигателите й пречеше да събере мислите си. Въпросът остана без отговор.

Преди да влезе в хеликоптера, й дадоха малка карта. Тя веднага я позна. Двамата от Министерството на земеделието проучваха точно тази карта, докато пътуваха с кола от Бейра.

Стигнаха най-северната точка и после обърнаха на изток. Когато пристигнаха в Луабо, хеликоптерите направиха завой над океана и после се насочиха надолу в близост до място, което Хун Циу локализира на картата като Чинде. На пистата ги очакваха нови коли и нови пътища с познатата червена земя.

Караха право през джунглата и спряха на малък приток на Замбези. Колите паркираха на изчистено от храсти и стъбла място. Няколко палатки бяха разпънати в полукръг до реката. Когато Хун Циу слезе от хеликоптера, Я Жу бе там и я посрещна.

— Добре дошла в Кая Кванга. Значи „моят дом“ на някой от местните диалекти. Тук ще прекараме нощта.

И посочи палатката най-близо до реката. Млада чернокожа жена пое чантата й.

— Какво правим тук? — запита Хун Циу.

— Ще се наслаждаваме на африканската тишина след дългия работен ден.

— Тук ли ще видя леопарда?

— Не. Тук има най-вече змии и костенурки. И големи мравки, от които всички се страхуват. Но няма леопарди.

— И сега какво?

— Нищо. Днешната работа приключи. Ще забележиш, че тук не е толкова примитивно, колкото си мислиш. В твоята палатка дори има душ. Удобно легло. По-късно вечерта ще вечеряме заедно. После който иска, може да остане при огъня, а който не иска, може да спи.

— Нека поговорим — каза Хун Циу. — Необходимо е.

Я Жу се усмихна.

— След вечеря. Можем да седнем пред моята палатка.

Нямаше нужда да я посочва. Хун Циу вече бе разбрала, че е точно до нейната.

Тя седеше пред отвора на палатката и гледаше как краткото смрачаване се спуска над храсталака. На откритото място между палатките вече гореше огън. Видя Я Жу там. Беше се облякъл в бял смокинг. Това й напомни на видяна от нея отдавна снимка в китайско списание, където в голям репортаж се описваше колониалната история на Африка и Азия. Двама бели мъже в смокинги седяха и ядяха на бяла покривка, със скъп сервиз, с изстудено бяло вино навътре в африканската джунгла. Африканските сервитьори стояха неподвижно зад столовете им.

Хун Циу последна приближи сервираната при огъня маса.

Мислеше за писмото, което написа предната нощ. И за Ма Ли, на която изведнъж вече не знаеше дали може да се довери.

Нищо, помисли тя, не е вече сигурно. Нищо.