Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (26)

26

Последната вечер в Пекин Биргита Руслин и Карин Виман останаха в хотела. Седяха в бара, пиха коктейли с водка, за да се стоплят след излета до Китайската стена, и обсъждаха как да приключат пътуването си. Но водката така ги замая и умори, че решиха да вечерят в хотела. После седяха и дълго разговаряха за живота си. Стояха в ресторанта, докато останаха само те. От лампата над масата висяха няколко сини панделки. Биргита се наведе към приятелката си и шепнешком предложи да си вземат две панделки за спомен. С малка ножичка за нокти Карин отряза две от панделките, когато никой от сервитьорите не гледаше към тях.

След като опаковаха пътните си чанти, Карин заспа. Конгресът бе изтощителен. Биргита поседя на дивана в тъмната стая. Изведнъж се почувства остаряла. Беше стигнала толкова далече, оставаше й още малко, после стълбата внезапно щеше да свърши пред нещо неизвестно и огромен мрак да я погълне завинаги. Вече бе започнала да усеща как стълбата леко се накланя надолу, почти незабележимо, но все пак нанякъде и към нещо, което не би могла да избегне. Помисли за десет неща, които все още искаш да направиш, прошепна на себе си тя. Десет неща, които още предстоят. Седна на малкото бюро и започна да пише в един бележник.

Но какво още би искала да изживее? Да види едно или повече внучета, естествено, бе от нещата, на които се надяваше. Щафан и тя често си говореха, че искат да посетят разни острови. Но досега бяха ходили само в Исландия и Крит. Да научи още един език? Или поне да опита да подобри френския, който някога владееше доста добре.

Най-важното все пак щеше да е Щафан и тя да успеят да пробудят отново отношенията си и да се вгледат един в друг. Голяма тъга й причиняваше мисълта, че ще дойде старостта, без нещо от някогашната им страст да е останало живо. Никакви пътешествия не можеха да бъдат по-важни от това.

Смачка хартията и я хвърли в кошчето. Защо да записва онова, което вече ясно и четливо бе издълбано на вътрешните й църковни двери?

Съблече се и се пъхна в леглото. До нея Карин спокойно дишаше. Внезапно усети, че е време да се прибере у дома, да й кажат, че е здрава, и отново да започне работа. Без ежедневните си рутинни занимания нямаше да може да осъществи никоя от очакващите я мечти. Много малко се колеба, преди да извади мобилния си телефон и да изпрати есемес на мъжа си. „На път за дома. Всяко пътуване започва с проста крачка. Така е и със завръщането.“

Когато се събуди, часът бе седем. Въпреки че не бе спала повече от пет часа, се чувстваше съвсем будна. Слабо главоболие напомняше за многото питиета предната вечер. Карин спеше с една ръка, спусната към пода. Биргита внимателно я прибра под завивката.

Долу в залата за закуска вече имаше много гости въпреки ранния час. Огледа се — искаше да види дали няма да разпознае някое лице. Изобщо не се съмняваше, че мъжът, когото бе видяла на Стената, бе от компанията на Хун Циу. Може би обяснението бе просто — китайската държава я бе поставила под охрана, за да не се случи друго нещастие. Закуси, прелисти английски вестник и тъкмо щеше да се върне в стаята, когато изведнъж Хун Циу изникна до масата й. Не беше сама, с нея имаше двама мъже, които не бе виждала преди. Хун Циу им кимна и те се оттеглиха. Тя каза няколко думи на един сервитьор и веднага получи чаша вода.

— Надявам се всичко да е наред — каза Хун Циу. — Как мина излетът до Стената?

Та ти вече знаеш, помисли Биргита. Освен това съм сигурна, че няколко от твоите извънредни очи са били в хотелския ресторант „Лотос“, където вечеряхме с Карин.

— Стената беше впечатляваща, но времето бе много студено.

Биргита Руслин предизвикателно погледна Хун Циу право в очите, опитвайки се да разбере дали тя знае, че е забелязала изпратения преследвач. Но лицето на Хун Циу бе непроницаемо.

— Тук, в една стая до ресторанта, има един човек, който те очаква — каза Хун Циу. — Нарича се Чан Бин.

— Какво иска?

— Да ти каже, че полицията е заловила мъж, който е участвал в нападението.

— Защо не дойде тук, ако иска да говори с мен?

— В униформа е. Не иска да те притеснява, докато закусваш.

Биргита разпери ръце.

— Нямам проблеми в общуването с хора в униформа.

Изправи се и махна салфетката си. В същия момент Карин влезе в залата за закуска и учудено ги погледна. Наложи се Биргита да обясни какво е станало и да представи Хун Циу.

— Не знам точно за какво става дума — каза тя на Карин. — Явно полицията е заловила един от онези, които ме нападнаха. Изяж си закуската на спокойствие. Ще се върна, след като изслушам какво има да ми каже полицаят.

— Защо не си ми казала нищо?

— Не исках да те тревожа.

— Но сега се тревожа. И се сърдя.

— А не трябва.

— В десет трябва да тръгваме за летището.

— Дотогава има два часа.

Биргита Руслин последва Хун Циу. Двамата мъже не се отлепяха от тях. Тръгнаха по коридора към асансьорите и спряха пред полуотворена врата. Когато влезе, Биргита Руслин видя, че това е малка заседателна зала. На противоположната страна на овалната маса седеше и пушеше цигара възрастен мъж. Беше с тъмносиня униформа. На масата лежеше фуражката му. Той се изправи и й се поклони, посочвайки стол до себе си. Хун Циу застана отзад при прозореца.

Чан Бин имаше кървясали очи и рядка, зализана назад коса. Биргита Руслин изпита неясното чувство, че човекът до нея е много опасен. Той жадно вдишваше дима от цигарата. В пепелника вече имаше три фаса. Хун Циу каза няколко думи, Чан Бин кимна. Биргита Руслин се опита да си спомни дали е виждала някого с толкова много червени звезди по раменете.

— Хванахме един от двамата, които са ви нападнали. Ще ви помолим да ни го посочите.

Английският на Чан Бин бе несигурен, но все пак се разбираше.

— Но аз нищо не видях.

— Човек винаги вижда повече, отколкото си мисли.

— Те така и не застанаха пред мен. Нямам очи на врата си.

Чан Бин безизразно я наблюдаваше.

— А би трябвало. В напрегнати, опасни ситуации човек вижда и с врата си.

— Може би в Китай. Не и в Швеция. Никога през живота си не съм осъждала човек само защото някой е посочил престъпника с помощта на очи на врата си.

— Има и други свидетели. Не само вие ще посочите извършителя. А и свидетели, които ще идентифицират и вас.

Биргита Руслин умоляващо погледна към Хун Циу, която се бе втренчила в една точка някъде над главата й.

— Днес си заминавам — каза Биргита Руслин. — След два часа аз и приятелката ми напускаме хотела, за да тръгнем за летището. Получих си чантата обратно. Полицията в тази страна ми оказа голяма помощ. Мога да напиша статия за това в шведски юридически вестник, да опиша преживяванията си и благодарността, която изпитвам. Но няма да мога да посоча извършителя.

— Искането ни за сътрудничество едва ли е безпричинно. Според законите в тази страна сте длъжна да бъдете на разположение на полицията, щом става дума за разкриване на тежко престъпление.

— Но аз си заминавам! Колко време ще отнеме това?

— Не повече от едно денонощие.

— Няма да стане.

Хун Циу се бе приближила, без Биргита Руслин да усети.

— Разбира се, ще ти помогнем да смениш билетите си — каза тя.

Биргита Руслин удари с длан по масата.

— Ще си замина днес. Отказвам да удължа пътуването си с един ден.

— Чан Бин е високопоставен полицай. Онова, което казва, има тежест. Може да те задържи в страната.

— Тогава искам да говоря с моето посолство.

— Разбира се.

Хун Циу остави мобилен телефон пред нея и бележка с телефонен номер.

— Посолството отваря след час.

— Но защо трябва да участвам във всичко това?

— Не искаме да накажем невинен човек, но не искаме и да оставим на свобода някой престъпник.

Биргита Руслин разбра, че ще я принудят да остане в Пекин поне още едно денонощие. Най-доброто, което мога да направя, е да приема ситуацията, помисли тя. Все пак никой не може да ме принуди да посоча извършител, когото никога не съм виждала.

— Трябва да говоря с приятелката си — каза. — Какво ще стане с багажа ми?

— Стаята остава на твое име — отвърна Хун Циу.

— Предполагам, че вече е уредено. Кога са взели решение да бъда принудена да остана? Вчера? Онзи ден? Нощес?

Биргита Руслин не получи отговор. Чан Бин запали нова цигара и каза нещо на Хун Циу.

— Какво каза? — попита Биргита Руслин.

— Че трябва да побързаме. Чан Бин е зает човек.

— Кой е той?

Хун Циу обясни, докато минаваха през вратата.

— Чан Бин е много опитен следовател. Отговаря за събития, случващи се на хора като теб, гости в нашата страна.

— Не ми хареса.

— Защо?

Биргита Руслин се спря.

— Ако ще оставам, искам ти да си с мен. Иначе няма да напусна хотела, преди посолството да е отворило и преди да съм говорила с тях.

— Ще бъда с теб.

Продължиха към залата за закуска. Карин Виман тъкмо се канеше да стане от масата, когато пристигнаха. Биргита Руслин обясни какво се бе случило.

— Но защо не си ми казала за всичко това?

— Казах ти. Не исках да те безпокоя. И себе си не исках да безпокоя. Мислех, че всичко е свършило. Получих си чантата обратно. Но въпреки това трябва да остана до утре.

— Наистина ли е необходимо?

— Полицаят, с когото говорих, не изглеждаше на човек, който ще си промени решението.

— Искаш ли да остана и аз?

— Заминавай. Тръгвам утре сутринта. Ще се обадя у дома да им съобщя какво се е случило.

Карин се колебаеше. Биргита я поведе към изхода.

— Заминавай. Ще остана да оправя това тук. Явно законите в тази страна работят така, че не мога да си тръгна, преди да помогна на следователя.

— Нали каза, че не си видяла кой те е нападнал?

— Така и ще твърдя. Върви сега! Като се върна у дома, ще се срещнем и ще разгледаме снимките от Стената.

Биргита видя Карин да изчезва към асансьорите. И понеже си бе взела горните дрехи в залата за закуска, бе готова да тръгне. Пътува в една кола с Хун Циу и Чан Бин. Мотоциклети с включени сирени правеха път в гъстото движение. Минаха „Тиенанмън“ и продължиха по една от широките централни улици, после завиха към вход за гаражи, пазен от полицаи. Качиха се с асансьор на четиринайсетия етаж и тръгнаха по коридор, където униформени мъже й отправяха изпитателни погледи. Сега до нея вървеше Чан Бин, а не Хун Циу. В тази сграда тя не е най-важната, помисли Биргита Руслин. Тук решава господин Чан.

Влязоха в преддверие на голям офис, където полицаите застинаха, отдавайки чест. Зад тях се затвори вратата, както тя предположи, на стаята на Чан Бин. Портрет на президента на страната висеше на стената зад бюрото му. Видя, че Чан Бин има модерен компютър и няколко мобилни телефона. Той посочи стол до бюрото. Биргита Руслин седна. Хун Циу бе останала в преддверието.

— Лао Сан — каза Чан Бин. — Това е името на мъжа, с когото сега ще се срещнете и когото трябва да разпознаете измежду други девет.

— Колко пъти трябва да повтарям, че не видях онези, които ме нападнаха?

— Тогава не можете да знаете дали са били един или двама, или може би повече.

— Усещането беше, че са повече от един. Около мен имаше повече ръце.

Тя внезапно се изплаши. Твърде късно осъзна възможността Чан Бин и Хун Циу да знаят, че е търсила Уан Мин Хао. Ето защо сега седеше на масата на високопоставен полицай. По някакъв начин се бе превърнала в опасност. Въпросът бе — за кого? И двамата знаят, помисли тя. Хун Циу я няма, защото предварително знае за какво ще говори с мен Чан Бин. Снимката все още бе във вътрешния джоб на палтото й. Тя се поколеба дали да не я извади и да обясни на Чан Бин какво я бе завело на мястото на нападението. Но нещо я накара да не пипа снимката.

Чан Бин придърпа някакви документи на бюрото. Не да ги чете, тя виждаше това, а за да реши какво да каже.

— Колко бяха парите? — попита той.

— Шейсет американски долара. И малко по-малко в китайска валута.

— Бижута? Злато? Кредитни карти?

— Всичко бе на мястото си.

Един от телефоните на бюрото избръмча. Чан Бин вдигна, послуша и сложи обратно слушалката.

— Готово е — каза и се изправи. — Сега ще видите онзи, който ви е нападнал.

— Стори ми се, че казахте, че са повече от един?

— Можем да разпитаме само един от мъжете, които са ви нападнали.

Значи другият е мъртъв, реши Биргита Руслин и усети, че й прилошава. В този момент съжали, че е останала в Пекин. Трябваше да настоява да си замине заедно с Карин Виман. С решението си да остане беше влязла в някакъв капан.

Минаха по един коридор, надолу по стълбище и после влязоха през една врата. Светлината бе приглушена. До завесата стоеше полицай.

— Оставям ви сама — каза Чан Бин. — Както разбирате, мъжът не трябва да ви вижда. Говорете в микрофона на масата, ако искате някой да направи крачка напред или да се обърне в профил.

— И с кого ще говоря?

— С мен. Не бързайте.

— Това е безсмислено. Не знам колко пъти вече трябва да повтарям, че не видях лицата на онези, които ме нападнаха.

Чан Бин не отговори. Завесата бе дръпната, Биргита Руслин бе сама в стаята. От другата страна на огледалния прозорец стояха няколко мъже около трийсетте, облечени просто, някои от тях много слаби. Лицата им бяха непознати, тя не разпознаваше никого от тях, макар за кратък миг да помисли, че мъжът, застанал най-вляво, напомняше на човека, уловен от наблюдаващата камера на Щуре Хермансон в Худиксвал. Но не беше той, лицето на този мъж бе по-кръгло, устните по-плътни.

Гласът на Чан Бин се чу в невидим високоговорител.

— Не бързайте.

— Никога преди не съм виждала никого от тези мъже.

— Оставете впечатленията да узреят.

— Дори да стоя тук до утре сутринта впечатленията ми няма да се променят.

Чан Бин не отговори. Тя раздразнено натисна копчето на микрофона.

— Никога не съм виждала тези хора.

— Сигурна ли сте?

— Да.

— Вгледайте се по-внимателно.

Изведнъж мъжът с номер четири направи крачка напред. Беше облечен във ватенка и кърпени панталони. Слабото му лице бе небръснато.

Гласът на Чан Бин внезапно стана напрегнат.

— Виждали ли сте този човек преди?

— Никога.

— Той е един от нападателите ви. Лао Сан, 29-годишен, осъждан за различни престъпления. Баща му е бил екзекутиран за убийство.

— Никога преди не съм го виждала.

— Той е признал престъплението.

— Значи вече нямате нужда от мен.

Полицай, скрит в сянката зад нея, пристъпи и дръпна завесата. Даде й знак да го последва. Върнаха се в кантората, където Чан Бин вече чакаше. Хун Циу не се виждаше никъде.

— Искаме да ви благодарим за помощта — каза Чан Бин. — Остават някои формалности. Трябва да се състави протокол.

— Протокол за кое?

— За разпознаването на нападателя.

— Какво ще стане с него?

— Не съм съдия. Какво би станало с него във вашата собствена страна?

— Зависи от обстоятелствата.

— Разбира се, и нашата съдебна система функционира по същия начин. Осъждаме престъпника в зависимост от признанията му и от обстоятелствата.

— Има ли какъвто и да е риск да бъде осъден на смърт?

— Едва ли — отвърна Чан Бин сухо. — Това е ваше предубеждение, на Запад смятате, че у нас осъждаме простите крадци на смърт. Ако бе използвал оръжие или ви бе наранил сериозно, нещата щяха да са различни.

— Но съучастникът му е мъртъв, нали?

— Оказа съпротива при залавянето. Двама от атакувалите го полицаи са в интензивното отделение.

— Откъде знаете, че е виновен?

— Оказа съпротива.

— Може да е имал други причини.

— Мъжът, когото току-що видяхте, Лао Сан, е признал, че това е неговият съучастник.

— Но няма доказателства?

— Има признание.

Биргита Руслин разбра, че няма да успее да изкара от търпение Чан Бин. Реши просто да направи онова, за което бе помолена, и бързо да си замине от Китай.

Жена в полицейска униформа пристигна с папка. Тя усърдно избягваше да погледне Биргита Руслин. Чан Бин прочете написаното в протокола. На Биргита Руслин й се стори, че бърза. Търпението му свърши, рече си тя. Или е свършило нещо друго. Неизвестно какво. В обширен документ Чан Бин удостоверяваше, че госпожа Биргита Руслин, шведска гражданка, не е могла да идентифицира Лао Сан, извършител на тежкото нападение срещу нея. Чан Бин млъкна и й протегна документа. Протоколът бе написан на английски.

— Подпишете — каза Чан Бин. — После можете да си вървите.

Биргита Руслин внимателно прочете двете страници, преди да сложи подписа си. Чан Бин запали цигара. Изглеждаше така, сякаш вече бе забравил за присъствието й.

Изведнъж Хун Циу влезе в стаята.

— Можем да тръгваме — каза тя.

По пътя за хотела Биргита Руслин седя мълчаливо. Имаше един-единствен въпрос и тя го зададе на Хун Циу, преди да влязат в колата.

— Предполагам, че за днес няма полет, който да ме устройва?

— За съжаление трябва да изчакаш до утре.

На рецепцията имаше съобщение, че й е направена резервация за „Финеър“ за другата сутрин. Приготви се да се сбогува, когато Хун Циу й предложи да дойде по-късно, за да вечерят заедно. Биргита Руслин веднага се съгласи. Точно сега самотата в Пекин бе най-малкото, което би желала.

Влезе в асансьора и си помисли, че в този момент Карин е на път за родината. Първото, което направи, щом влезе в стаята си, бе да позвъни у дома. Изчисляването на часовата разлика не й създаде проблеми. Когато Щафан отговори, разбра, че го е събудила.

— Къде си?

— В Пекин.

— Защо?

— Отложих си заминаването.

— Колко е часът?

— Тук е един следобед.

— Не си ли вече на път за Копенхаген?

— Не исках да те будя. Ще пристигна по същото време, но едно денонощие по-късно.

— Наред ли е всичко?

— Всичко е наред.

Разговорът прекъсна. Тя се опита отново да се свърже, но безуспешно. Тогава изпрати есемес, повтаряйки, че ще пристигне вдругиден.

Когато остави телефона, се огледа и почувства, че някой е бил в стаята й, докато е седяла в полицията. Не беше спонтанно заключение, а бавно нарастващо чувство. Стоеше по средата на стаята и се оглеждаше. Отначало не можа да реши кое бе привлякло вниманието й. После видя отворената пътна чанта. Дрехите не бяха подредени така, както ги бе оставила снощи. Опита се да затвори чантата. Не можа.

Изведнъж й се проясни. Разпознаването на престъпника не бе нищо друго освен претекст — искали са да я накарат да напусне хотела. Всичко стана много бързо, след като Чан Бин й прочете протокола. Трябва да е получил съобщение, че стаята й е претърсена. Не става дума за пътническата ми чанта, помисли тя. Полицията претърсва стаята ми по други причини. По същия начин, по който Хун Циу изненадващо изникна на масата ми и започна разговор. Не е чантата ми, повтори си тя. Има само едно обяснение. Някой иска да знае защо съм показала снимка на неизвестен мъж при сградата до болницата. Може би този мъж не е чак толкова неизвестен? Предишният й страх се върна с пълна сила. Започна да търси камери и микрофони, обърна картините, претърси абажурите на лампите, но не намери нищо.

В уреченото време се срещна с Хун Циу на рецепцията. Хун Циу предложи да отидат в прочут ресторант, но Биргита Руслин не искаше да напуска хотела.

— Уморена съм — каза тя. — Господин Чан Бин ме изтощи. Сега искам да ям, после да спя. Утре си заминавам у дома.

Последното изречение бе замислено като въпрос. Хун Циу кимна.

— Утре си тръгваш.

Седнаха до един от високите прозорци. Млад пианист дискретно свиреше на малка естрада по средата на голямата зала, където имаше аквариуми и фонтани.

— Познавам тази мелодия — каза Биргита Руслин. — Английска е, от Втората световна война. Ще се срещнем пак, не знам къде, не знам кога. Може би е за нас?

— Може. Кой знае? Винаги съм искала да посетя северните страни.

Биргита Руслин пи червено вино. И тъй като не яде, главата й леко се замая.

— Сега всичко свърши — каза тя. — Сега мога да си замина у дома. Получих си ръчната чанта и видях Китайската стена. Убедих се, че китайското селско движение е направило огромен напредък. Станалото в тази страна е истинско чудо. Когато бях млада, копнеех да марширувам с малката червена книжка на Мао в ръка, обградена от хиляди други младежи. Ние с теб сме връстници. А ти за какво мечтаеше?

— Бях една от маршируващите.

— По убеждение?

— Такива бяхме всички. Виждала ли си някога театър или цирк, пълен с деца? Те крещят от възторг. Не толкова заради това, което виждат, колкото заради факта че са заедно с хиляди други деца в една и съща шатра или в един и същи театър. Няма учители, няма родители. Те владеят света. Щом са достатъчно много, значи са убедени в каквото и да е.

— Това не е отговор на моя въпрос.

— Сега ще ти отговоря. Аз бях като тези деца в шапитото. Но бях и убедена, че без Мао Дзъдун Китай никога няма да се изтръгне от бедността. Да бъдеш комунист означаваше да се бориш срещу мизерията. Борехме се за чифт панталони за всички.

— Какво стана после?

— Онова, за което Мао непрекъснато предупреждаваше. Че безпокойството и неудовлетворението винаги съществуват. Само глупакът смята, че може да нагази в една река два пъти. Днес ясно виждам колко от бъдещето той всъщност е предвидил.

— Все още ли си комунистка?

— Да. И досега вярвам, че само обединени можем да продължим да се борим с бедността, която все още е огромна в нашата страна.

Биргита Руслин размаха едната си ръка и бутна чашата, която се разсипа върху покривката.

— Този хотел. Като се събудя и се огледам, си казвам, че бих могла да бъда в която и да е друга страна на този свят.

— Чака ни дълъг път.

Пристигна храната. Пианистът бе замлъкнал. Биргита Руслин се бореше с мислите си. Накрая остави приборите и погледна Хун Циу, която незабавно престана да яде.

— Кажи ми истината. Сега си отивам у дома. Повече не е нужно да играеш ролята си пред мен. Коя си ти? Защо през цялото време бях под наблюдение? Кой е Чан Бин? Кои бяха тези мъже, които трябваше да посоча? Повече не вярвам, че става дума за чантата ми или че чужденка била станала жертва на неприятен инцидент.

Биргита разчиташе, че Хун Циу ще реагира по някакъв начин, ще свали поне за малко щита, зад който се криеше през цялото време. Но дори този потоп от въпроси не наруши спокойствието на Хун Циу.

— За какво друго може да става дума?

— Някой е тършувал из стаята ми.

— Липсва ли нещо?

— Не. Но знам, че някой е бил там.

— Ако искаш, можем да повикаме шефа на сигурността в хотела.

— Искам да отговориш на въпросите ми. Какво става всъщност?

— Нищо друго освен това, че искаме нашите гости да се чувстват сигурни в нашата страна.

— Наистина ли трябва да повярвам в това?

— Да — каза Хун Циу. — Искам да вярваш на думите ми.

Нещо в гласа й накара Биргита Руслин да изгуби желание да задава повече въпроси. Знаеше, че така или иначе няма да получи отговори. Дали точно Хун Циу и Чан Бин през цялото време я бяха държали под око, така и нямаше да узнае.

Хун Циу я придружи чак до вратата. Биргита Руслин сграбчи китката й.

— Повече никаква намеса? Никакви нападатели? Никакви протоколи? Никакви появяващи се изневиделица хора?

— Ще те взема в дванайсет.

Биргита Руслин спа неспокойно през нощта. На разсъмване вече бе станала и бързо закуси в трапезарията, като, преди да излезе от стаята, закачи табелата, че не желае да бъде обезпокоявана, и пръсна малко соли за баня на килимчето точно до вратата. Когато се върнеше от закуската, щеше да разбере дали някой не е влизал в стаята й.

Както бе уговорено, Хун Циу дойде да я вземе. Когато пристигнаха на летището, тя я преведе през специална контрола, за да не виси на опашка.

Разделиха се на паспортното гише. Хун Циу й подаде малък пакет.

— Подарък от Китай.

— От теб или от страната?

— И от двете.

Биргита Руслин помисли, че въпреки всичко е била несправедлива към Хун Циу. Може би не е искала друго, освен да й помогне да забрави нападението?

— Приятен полет — каза Хун Циу. — Може би ще се видим някой ден.

Биргита Руслин мина през паспортната контрола. Когато се обърна, Хун Циу беше изчезнала.

Отвори пакетчето чак когато самолетът излетя. Вътре имаше порцеланова миниатюра, представляваща момиченце с малката червена книжка на Мао, вдигната над главата. Биргита Руслин я постави в ръчната си чанта и затвори очи. Облекчението, че най-сетне е на път, премина в умора.

В Копенхаген я посрещна Щафан. Същата вечер седеше до него на дивана и му разказваше за преживяванията си. Но не спомена нищо за нападението. Карин Виман се обади по телефона. Биргита обеща да отиде в Копенхаген колкото може по-скоро.

На другия ден след пристигането си отиде при своя лекар. Кръвното й се бе понижило. Ако се стабилизираше, можеше да се върне на работа след няколко дни.

Когато отново излезе на улицата, валеше сняг. Желанието й за работа бе огромно. На следващия ден беше в кабинета си още от седем сутринта и започна да сортира натрупаните на бюрото й документи, макар още официално да не бе започнала работа. Снеговалежът бе станал по-обилен.

Фигурката с червени бузи и с малката червена книжка, вдигната над главата, постави до телефона си. Фотографията от наблюдаващата камера, която носеше във вътрешния си джоб, прибра най-отдолу в едно чекмедже.

Когато затвори чекмеджето, почувства, че май най-сетне всичко бе приключило.