Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (20)

20

Тази вечер Биргита Руслин гледа новините заедно с мъжа си. Прокурор Робертсон разказа за пробива в следствието. Отзад се мяркаше Виви Сундберг. Пресконференцията бе хаотична. Тубиас Лудвиг не успяваше да поддържа ред сред журналистите, които буквално нападнаха подиума, откъдето говореше Робертсон. Той единствен запази спокойствие. Сам пред камерата, докато даваше накрая отделно интервю, той описа случилото се. Мъж на около четирийсет и пет години е бил заловен в къщата си извън Худиксвал. Всичко станало без излишни драми. За всеки случай била повикана полицейска част. Мъжът бил задържан по подозрение за участие в масовото убийство в Хешьовален. По технически причини Робертсон не пожела да разкрие идентичността на мъжа.

— Защо не? — попита Щафан.

— Може да бъдат предупредени други намесени, могат да бъдат унищожени доказателства — отвърна Биргита, докато му шъткаше да мълчи. — Има много причини.

Робертсон не предостави никакви подробности. Но пробивът в следствието се дължеше на няколко свидетелства, дошли от местни хора. Сега се проверяваха различни следи. Първият разпит вече бил проведен.

Журналистът притисна Робертсон с въпросите си.

— Признал ли е?

— Не.

— Направил ли е каквито и да било самопризнания?

— Не мога да коментирам.

— Защо не?

— Намираме се в решаваща фаза на следствието.

— Беше ли изненадан, когато го заловиха?

— Без коментар.

— Има ли семейство?

— Без коментар.

— Но живее извън Худиксвал?

— Да.

— С какво се занимава?

— Без коментар.

— По какъв начин е свързан с всички онези убити хора?

— Разберете, че не мога да коментирам това.

— Но и вие разберете, че нашите зрители се интересуват от това, което става. Това е едва ли не най-страшното престъпление, случвало се в Швеция.

Робертсон учудено вдигна вежди.

— И кое е по-страшното?

— Стокхолмската кървава баня^[1].

Робертсон избухна в изненадващ смях.

— Въобще не може да има сравнение — каза той. — Но няма да споря с вас.

— Сега какво ще стане?

— Ще имаме още един разпит на задържания.

— Има ли адвокат?

— Той поиска Тумас Бордстрьом. Но сигурно няма да стане.

— Сигурни ли сте, че сте заловили правилния човек?

— Рано е да се отговори. Но засега съм доволен от този арест.

Интервюто свърши. Биргита намали звука. Щафан я погледна.

— Какво ще каже госпожа съдията за това?

— Естествено, попаднали са на нещо. Иначе никога нямаше да признаят за ареста. Но той е задържан по хипотетични причини. Или Робертсон е твърде внимателен, или наистина няма какво повече да каже.

— Сам човек да извърши всичко това?

— Не е нужно да означава, че е бил сам, само защото е единственият задържан.

— Може ли да е нещо друго освен убийство от лудост?

Биргита мълча известно време, преди да отговори.

— Може ли изобщо убийство от лудост да е толкова добре планирано?

— Отговорите ти май са като моите въпроси.

— Значи ще чакаме и ще видим.

Пиха чай и вечерта си легнаха рано. Той протегна ръка и допря бузата й.

— За какво мислиш? — попита.

— Че в Швеция има невероятно много гори.

— Мислех, че ти е добре да се измъкнеш от всичко тук.

— От кое? От теб?

— От мен. И от процесите. Кратка криза на средната възраст.

Тя се премести по-близо до него.

— Понякога си мисля, това ли беше всичко? Не е справедливо, знам. Ти, децата, работата ми, какво искам още? Но онова, за което мислехме на младини — не само да разбереш, но и да промениш. Като се огледам, виждам един свят, който става все по-лош.

— Не съвсем. Пушим по-малко, имаме компютри и мобилни телефони.

— Сякаш цялата земя се руши. А нашите съдилища хич ги няма, щом става дума за защита на нечие достойнство.

— За това ли мисли горе на север в Норланд?

— Може би. Малко съм мрачна. Но може пък понякога да е полезно да си мрачен.

Лежаха тихо. Тя очакваше той да се обърне към нея. Но нищо не се случи.

Още не сме там, където трябва, помисли си разочарована. Същевременно не можеше да разбере защо самата тя не бе способна да направи онова, което не направи той.

— Трябва да заминем — каза той после. — Освен това някои разговори е по-добре да се водят на дневна светлина, отколкото точно преди сън.

— Можем да тръгнем на пътешествие — каза тя. — Да минем по пътя Сантяго де Компостела, да направим каквото изисква традицията. Да пъхнем камъни в раниците си, всеки камък да е проблем, с който се борим. Когато намерим решенията, ще оставим камъните в края на пътя.

— Ти сериозно ли?

— Естествено. Трябва да станем пилигрими. Но няма да е сега. Първо ще спя. Ти също.

На другия ден Биргита Руслин се свърза със своя лекар да провери дали контролният преглед след пет дни остава. После почисти къщата и само хвърли поглед на плика с дневниците. Разговаря с децата си за организиране на купон изненада за Щафан за рождения му ден. Всички се съгласиха, че е добра идея, тя позвъни на приятелите и ги покани. От време на време слушаше новинарските емисии от Худиксвал. Информацията, изтичаща от полицията, бе оскъдна.

Чак късно следобед седна на бюрото си и с нежелание се зае с дневниците. Сега, когато имаше задържан за убийствата, усещаше, че собствените й временни теории бяха загубили значение. Отвори на онази страница, където бе приключила четенето.

Телефонът иззвъня. Беше Карин Виман. Разбраха се да се видят на следващия ден.

В своите бележки ЯА продължаваше да ругае всички, с които работеше и за които отговаряше. Ирландците са мързеливи и пияници, малкото черни мъже, назначени от железопътната компания, са силни, но без желание много да се напъват. ЯА копнееше за роби от Карибските острови или от Американския юг, за които беше чувал да се говори. Само бой с камшика можел да накара тези яки мъже да използват силите си. Желаеше да ги удря с камшика като волове или магарета. Биргита Руслин така и не можа да определи кои народности ненавижда най-много. Може би индианците, американските прародители, върху които сипеше презрението си. Нежеланието им за работа, коварството и вероломството им, несравними с нищо друго сред цялата измет, която бе принуден да рита и бие, за да се придвижва напред железният път. Често споменаваше китайците, които изцяло би искал да бъдат натикани в Тихия океан, така че да избират дали да се удавят, или да се върнат обратно в Китай. Но не отричаше, че китайците са добри работници. Не пият, мият се и следват правилата. Единствените им слабости са страстта към хазарта и странните религиозни церемонии. ЯА непрекъснато се опитваше да обясни защо не обича тези хора, които през цялото време облекчаваха работата му. В няколко нечетливи редове Биргита Руслин успя да разбере, че изнурените китайци били предназначени само за това и за нищо друго. Били стигнали ниво, което никога нямало да се повиши чрез каквото и да е развитие. Хората, които ЯА ценеше най-много, бяха дошлите от Скандинавия. „Разчитам на тези мъже. Докато ги държа под око, не ме мамят. Освен това не се страхуват от работа. Но обърна ли гръб, се превръщат в същата паплач като другите.“

Биргита Руслин отмести дневника и се изправи. Който и да е бил този надзирател, тя го намираше за все по-отблъскващ. Мъж с прост произход, прехвърлил се в Америка. И там внезапно се сдобил с голяма власт над хората. Брутален човек, превърнал се в малък тиранин. Тя си сложи връхни дрехи и направи дълга разходка из града, за да се освободи от чувството на неприязън.

Часът беше шест, когато пусна радиото в кухнята. Новинарската емисия започна с гласа на Робертсон. Тя застана неподвижно и се заслуша. Зад Робертсон се чуваше шум от фотосветкавици и стържене на столове. Както и преди той бе лаконичен и ясен. Задържаният преди ден мъж бе признал, че сам е извършил всички убийства в Хешьовален. В единайсет сутринта чрез своя адвокат поискал да говори с жената полицай, провела първия разпит с него. Също така изискал да присъства прокурор. После просто ей така признал фактическите обстоятелства, довели до задържането му. Като мотив посочил акт на отмъщение. Все още предстояха много разпити, преди напълно да се изясни за какво е отмъщавал.

Робертсон завърши с онова, което очакваха всички.

— Задържаният мъж се казва Лаш-Ерик Валфридсон. Неженен, работи в предприятие, извършващо взривни и изкопни работи, и няколко пъти преди е бил наказван за побой.

Светкавиците беснееха. Робертсон започна да отговаря на въпросите на журналистите. Биргита Руслин остави радиото включено, но загледа новините на телетекста. Нямаше нищо повече от казаното от Робертсон. Затвори и радиото, и телевизора и седна на дивана. Нещо в гласа на Робертсон я бе убедило, че е сигурен, че са открили извършителя.

Явно бе рано за заключения. И все пак тя опита. Заловеният и задържан мъж не беше китаец. Откритията й бавно започнаха да губят смисъла си. Отиде в кабинета и отново постави дневниците в пластмасовия плик. Вече нямаше причини да изучава расистките бележки на неприятния човек, записани в дневници на повече от сто години.

Вечерта хапна късно заедно с Щафан. Само с няколко думи засегнаха случилото се през деня. Дори и във вечерните вестници, донесени от него от влака, нямаше друга информация освен вече известната й. На снимка от някаква пресконференция зърна Лаш Емануелсон с вдигната ръка, задаващ въпрос. Настръхна при мисълта за срещите им. Каза на Щафан, че ще замине при Карин Виман на другия ден и вероятно ще остане да пренощува при нея. Щафан познаваше и нея, и мъжа, за когото някога бе омъжена.

— Заминавай — каза той. — Ще ти се отрази добре. Кога е следващото ти посещение при лекаря?

— След няколко дни. Тогава сигурно ще ми каже, че отново съм здрава.

На другия ден, когато Щафан вече бе тръгнал за своя влак, а тя опаковаше чантата си, телефонът иззвъня. Беше Лаш Емануелсон. Тя веднага застана нащрек.

— Какво искаш? Как намери телефонния ми номер? Той е засекретен.

Лаш Емануелсон се изхили.

— Журналист, който не знае как да намери един телефонен номер, колкото и таен да е, трябва да си смени професията.

— Какво искаш?

— Коментар. В Худиксвал стават големи, разтърсващи събития. Прокурор, който не изглежда особено уверен, но все пак ни гледа право в очите. Какво ще кажеш за това?

— Нищо.

Любезността на Лаш Емануелсон, притворна или не, изчезна. Тонът се изостри, стана нетърпелив.

— Хайде да не започваме пак старата история. Отговори на въпросите ми. Иначе започвам да пиша за теб.

— Нямам абсолютно никаква информация за казаното от прокурора. Изненадана съм толкова, колкото и останалият шведски народ.

— Изненадана?

— Избери си каквато искаш дума. Изненадана, облекчена, равнодушна, каквото искаш.

— А сега няколко обикновени въпроса.

— Затварям.

— Ако го направиш, ще пиша, че съдия от Хелсингборг, току-що напуснала презглава Худиксвал, отказва да отговаря на въпроси. Случвало ли ти се е някога домът ти да бъде обсаден от журналисти? Това лесно се постига.

— Какво искаш?

— Отговори. Защо беше в Худиксвал?

— Роднина съм с някои от мъртвите. С кои, няма да ти кажа.

Чуваше го да диша тежко в слушалката, докато претегля или записва отговора й.

— Така. А защо си тръгна?

— За да се прибера у дома.

— Какво носеше в пластмасовия плик, с който излезе от полицията?

Тя помисли, преди да отговори.

— Дневници, принадлежали на моите роднини.

— Вярно ли е?

— Вярно е. Ако дойдеш в Хелсингборг, ще ти подам някой от тях през вратата.

— Вярвам ти. Трябва да разбереш, че просто си върша работата.

— Свърши ли?

— Свърших.

Биргита Руслин тресна силно слушалката на телефона. Разговорът я изпоти. Но дадените от нея отговори бяха и верни, и изчерпателни. Лаш Емануелсон нямаше какво да напише. Инатът му продължаваше да я впечатлява и тя разбра, че всъщност той бе един много способен журналист.

 

 

Въпреки че бе по-лесно да вземе ферибота за Елсинор, тя пропътува до Малмьо и мина по големия мост, по който преди бе минавала само с автобус. Карин Виман живееше в Гентуфте, на север от Копенхаген. Биргита Руслин на два пъти се заблуди, докато попадне на правилния северен път покрай брега. Часът бе единайсет, когато се добра до красивата къща, в която живееше Карин. Тук бе живяла като омъжена, в тази къща бе умрял и мъжът й. Къщата бе бяла, на два етажа, заобиколена от голяма, обрасла овощна градина. Биргита Руслин си спомни, че от горния етаж през покривите можеше да се види морето.

Карин Виман излезе на вратата да я посрещне. Биргита Руслин забеляза, че е отслабнала. По-бледа, отколкото си я спомняше. Първата й мисъл бе, че Карин е болна. Прегърнаха се, влязоха, оставиха пътната чанта в стаята, където Биргита Руслин щеше да преспи, и обиколиха къщата. Почти нищо не се бе променило от последното идване на Биргита. Карин е пожелала всичко да остане така, както когато бе жив мъжът й, помисли тя. А аз как бих постъпила? Не знаеше. Но тя и Карин Виман бяха много различни. Приятелството им се крепеше именно на тези големи различия.

Карин бе приготвила обяд. Седнаха в остъклена стая, изпълнена с растения и аромати. Почти веднага след встъпителните общи приказки заговориха за времето на своята младост в Лунд. Карин, чиито родители притежаваха конезавод в Сконе, бе пристигнала там през 1966, Биргита на следващата година. Бяха се срещнали в Академичния съюз на една вечер на поезията и бързо се сприятелиха. Карин, с нейното потекло, бе с добро самочувствие. Биргита, напротив, бе несигурна, търсеща. Бяха въвлечени в движението Фронт за национално освобождение и седяха тихи като мишки, когато предимно млади мъже, въобразяващи си, че знаят много, говореха дълго и обстоятелствено за необходимостта да се вдигне бунт. Но това, което ги вдъхновяваше, беше фантастичното чувство, че са способни да създадат друга действителност, че участват в градежа на бъдещето. И не бе само ФНО движението, превърнало се в школа за политическа работа. Имаше безброй много други групировки, изразяващи своята солидарност с освободителните движения на бедния колониален свят. Накратко, беше прекрасно време за живеене. После за известен период и двете се включиха в радикална западна групировка, наречена Бунтовниците. Няколко трескави месеца живяха като в секта, където властваше бруталната самокритика и догматичната вяра в тълкуванията на Мао Дзъдун на революционните теории. Разграничиха се от всички останали западни алтернативи, на които гледаха с презрение. Изпочупиха грамофонните си плочи с класическа музика, разчистиха книжните си лавици и водеха живот, имитиращ Червената гвардия, мобилизирана от Мао в Китай.

Карин попита дали си спомня за фамозното пътуване в Тюльосанд. Биргита си го спомняше. Имаха събрание в бунтовническата група, към която принадлежаха. Другарят Мозес Холм, който по-късно стана лекар, но загуби разрешителното си, защото не само приемаше наркотици, но ги предлагаше и на други, бе направил предложение да се „внедрят в буржоазното змийско гнездо в Тюльосанд, където през лятото се пекат и къпят“. Това бе решено след дълги дискусии, бе изработена и стратегия. Следващата неделя, в началото на юли, деветнайсет другари заминаха с взет под наем автобус за Халмщад и Тюльосанд. Начело с портрет на Мао, развели червени знамена, те маршируваха към брега за удивление на плажуващите. Скандираха лозунги, размахваха малката червена книжка с цитати и после плуваха във водата с портрета на Мао. След това се събраха на брега, пяха „Изтокът е ален“, в кратки речи заклеймиха фашистка Швеция и призоваха събиращите слънце работници да се въоръжат и да се подготвят за задаващата се революция. После се върнаха у дома и използваха следващите дни за преценки на „нападението“ на плажа в Тюльосанд.

— Какво си спомняш? — запита Карин.

— Мозес. Който твърдеше, че нахлуването ни в Тюльосанд ще бъде вписано в историята на бъдещата революция.

— Аз пък помня, че водата беше студена.

— Но не си спомням за какво точно си мислех.

— Не мислехме. И в това бе смисълът. Трябваше да слушаме мислите на другите. Не разбирахме, че сме само роботи, които трябва да освободят човечеството.

Карин поклати глава и избухна в смях.

— Бяхме като деца. И взимахме всичко страшно на сериозно. Твърдяхме, че марксизмът е наука така истинска, както науката на Нютон, Коперник или Айнщайн. Но все пак вярвахме. Малката червена книжка на Мао бе катехизис. Не разбирахме дали размахвахме Библия, или сборник цитати на велик революционер.

— Помня, че се колебаех — каза Биргита. — Но не казвах нищо. Все се боях, че ще забележат съмненията ми. Затова винаги крещях лозунгите по-силно от другите.

— Не виждахме онова, което виждахме. Живеехме в безподобно самозаблуждение въпреки добрата ни воля. Как можахме да повярваме, че къпещите се шведски работници ще се въоръжат и ще съборят досегашната система, за да построят нещо ново и непознато?

Карин Виман запали цигара.

— Мозес е мъртъв — каза Карин. — Автомобилна катастрофа. Бил е под влияние на наркотици. Помниш ли Лаш Вестер? Оня, който твърдеше, че истинските революционери не кусвали алкохол. И когото един от нашите по-късно намери мъртвопиян в Лундагорд. Лилан Алфредсон? Която загуби всякакви илюзии и замина за Индия, за да стане просещ монах? Какво стана с нея?

— Не знам. Може да е умряла и тя.

— Но ние сме живи.

— Да, живи сме.

Продължиха да си приказват до вечерта. Тогава излязоха и се разходиха из малкия град. Биргита разбра, че Карин и тя изпитват една и съща необходимост да се вгледат назад в живота си, за да разберат по-добре своето време.

— Все пак не беше само наивност и лудост — каза Биргита. — Мисълта за свят, в който солидарността означава нещо, е все така жива у мен. Опитвам се да мисля, че ние все пак оказвахме съпротива, поставяхме под въпрос конвенционалното и традиционното, което иначе щеше да тласне този свят още по-надясно.

— Престанах да гласувам — каза Карин. — Не ми харесва, че стана така. Но не намирам никаква партийна или политическа доктрина, под която да мога да се подпиша. Затова се опитвам да подкрепям движения, на които вярвам. Въпреки всичко тях още ги има, все така силни и необуздани. Колко хора мислиш се интересуват днес от феодализма в малка страна като Непал? Аз съм една от тях. Изготвям списъци и дарявам пари.

— Дори не знам къде се намира — каза Биргита. — Признавам, станала съм мързелива. Но понякога копнея за онази добра воля, която въпреки всичко съществуваше. Не бяхме само обезумели студенти, които смятат, че се намират в центъра на света, където нищо не е невъзможно. Солидарността бе действителна.

Сготвиха вечерята заедно. Карин разказа, че след седмица ще пътува за Китай, за да вземе участие в семинар за ранната династия Цин, чийто първи владетел положил основите на Китай като обединено царство.

— Какво е да отидеш в страната на младежките си мечти?

— Бях на двайсет и девет, когато отидох там за първи път. Мао вече го нямаше и всичко се променяше. Беше огромно и сурово разочарование. Пекин беше студен, влажен град. Всички онези хиляди велосипеди блестяха като скакалци. После разбрах, че въпреки всичко в страната са били извършени нечувани промени. Хората имаха дрехи на телата си. Обувки на краката си. В града не видях никой да гладува, никой да проси. Помня, че се срамувах. Аз, долетялата от тукашния богат свят, нямах право да наблюдавам техния с презрение или арогантност. Мисля, че тогава реших да стана синолог. Преди това имах други намерения.

— Какви?

— Няма да ми повярваш.

— Кажи все пак!

— Смятах да уча за професионален военен.

— Защо?

— Защо не? Ти как стана съдия.

След вечеря се завърнаха в остъклената стая. С вечерята пиха вино. Биргита се почувства замаяна.

— Ела с мен в Китай — каза Карин. — Сега вече не е толкова скъпо да се отиде със самолет дотам. Сигурно ще ми дадат голяма хотелска стая. Ще си я поделим. Правили сме го и преди. Когато бяхме на летен лагер, ти, аз и още три момичета лежахме в малка палатка. Бяхме почти една върху друга.

— Не мога — каза Биргита. — Вече съм здрава.

— Ела. Работата може да почака.

— Иска ми се. Е, ти нали пак ще отидеш?

— Със сигурност. Но на нашата възраст не трябва да се чака напразно.

— Ще живеем дълго. Ще остареем.

Карин Виман не отговори. Биргита Руслин разбра, че е сгафила. Мъжът на Карин бе умрял на четирийсет и една години. Оттогава тя бе вдовица.

Карин долови смущението й. Протегна ръка и докосна коляното на приятелката си.

— Няма нищо.

Продължиха да говорят до късно. Бе почти полунощ, когато се прибраха в стаите си. Биргита легна на леглото с телефона в ръка. Щафан щеше да се прибере към полунощ и бе обещал да се обади.

Беше почти заспала, когато телефонът в ръката й завибрира.

— Събудих ли те?

— Почти.

— Добре ли беше?

— Говорихме непрекъснато дванайсет часа.

— Ще се върнеш ли утре?

— Ще си отспя. После се прибирам.

— Предполагам си чула какво се е случило? Разказал как го е направил.

— Кой?

— Мъжът в Худиксвал.

Тя рязко се изправи в леглото.

— Не знам нищо. Разказвай.

— Лаш-Ерик Валфридсон. Онзи, дето го арестуваха. Точно сега полицията издирва оръжието. Казал, че го е заровил. Ръчно изработен самурайски меч, според новините.

— Наистина ли? Обяснил ли е защо?

— Казал само, че било отмъщение.

Когато разговорът свърши, тя остана да седи в леглото. През деня, прекаран с Карин Виман, изобщо не помисли за Хешьовален. Сега събитията се върнаха в съзнанието й.

Може би червената панделка ще получи неочаквано за всички обяснение.

Защо и Лаш-Ерик Валфридсон да не е посетил китайския ресторант?

Легна отново в леглото и загаси лампата. На другия ден си отиваше у дома. Щеше да изпрати обратно дневниците на Виви Сундберг и да започне отново работа.

Нямаше начин да отиде с Карин в Китай, дори това да бе най-голямото й желание.