Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (2)

2

Щом се събуди, Карштен Хьоглин успя да си спомни, че е сънувал една снимка. Лежеше неподвижно в леглото, усещайки как образът й постепенно се завръща, сякаш негативът на съня изпращаше копие до съзнанието му. Позна снимката. Беше черно-бяла и представляваше мъж, седнал на стар железен креват, на стената зад него виси ловджийска пушка, в краката му стои гърне. Когато я видя за първи път, бе удивен от тъжната усмивка на стария човек. Издаваше уплаха и очакване. Чак по-късно узна историята на снимката. Няколко години преди да бъде направена, мъжът погрешка застрелял единствения си син по време на лов за чайки. Оттогава оръжието никога не слизало от стената, а той живеел все по-отшелнически.

Карштен Хьоглин помисли, че от хилядите снимки, които бе видял, тази никога нямаше да забрави. Де да беше я направил самият той.

Часовникът на нощната масичка показваше седем и половина. Обикновено Карштен Хьоглин се будеше много рано. Но през нощта спа зле, леглото и матракът му бяха неудобни. Реши да се оплаче, когато плати хотелската си сметка, преди да замине.

Беше деветият и последен ден от неговото пътуване. То бе станало възможно благодарение на стипендия, която му позволи да посети и документира пустеещи села и други малки селища на път да се обезлюдят. Сега се намираше в Худиксвал и му оставаше да заснеме още едно село. Избра точно това място, защото един възрастен човек, който живееше тук, бе прочел за проекта му и му беше изпратил писмо. Карштен Хьоглин се впечатли от писмото и реши да приключи фотографското си пътешествие именно тук.

Стана и дръпна завесите. През нощта бе наваляло. Небето все още бе сиво, все още слънцето не се показваше на хоризонта. Една дебело облечена жена караше велосипед долу по улицата. Карштен я проследи с поглед и се запита колко ли е студено. Минус пет, може би минус седем градуса. Не повече.

Облече се и слезе до рецепцията с бавния асансьор. Колата беше паркирал в хотелския двор. Там беше на сигурно място. Но фотографските чанти все пак качи със себе си в стаята. Така правеше винаги. Най-страшният му кошмар бе някога да застане при колата си и да види, че камерите ги няма.

Портиер беше небрежно гримирана млада жена, по-скоро тийнейджърка. Той се отказа от оплакването за леглото. Така или иначе никога вече нямаше да се завърне в този хотел.

В залата за закуска седяха няколко гости, надвесени над вестниците си. За миг се почувства изкушен да извади някой от фотоапаратите и да направи снимка на тихата закусвалня. Някак си имаше усещането, че Швеция винаги е изглеждала по този начин. Тихи хора, приведени над вестниците с чаша кафе, погълнати от своите мисли и съдби. Издържа на изкушението, сипа си кафе, намаза два сандвича и се зае с едно от рохките яйца. Тъй като не намери свободен вестник, яде бързо. Мразеше да седи сам на маса, без да има какво да чете.

Когато излезе навън, се оказа, че е по-студено, отколкото мислеше. Надигна се на пръсти и погледна термометъра на прозореца на рецепцията. Минус единайсет градуса. При това продължава да спада, помисли си. Досега зимата бе твърде топла. Сега дойде дългоочакваният мраз. Остави чантите на задната седалка, запали мотора и застърга предното стъкло. На седалката до него имаше карта. Още предния ден, когато направи пауза след заснемането на село близо до езерото Хаселашьон, бе потърсил пътя до последното село. Най-напред трябваше да кара по главния път на юг и после да завие към Сьорфорша при Игесунд. След това имаше две възможности: или да кара на изток, или на запад към езерото, което наричаха ту Голямото езеро, ту Дългото езеро. Източният път бил лош, така чу на една бензиностанция на влизане в Худиксвал. Все пак реши да поеме по него. Щеше да е по-бързо. А светлината тази зимна утрин бе красива. Вече виждаше дима от комините, сочещ право към небето.

Стигна за четирийсет минути, през които бе успял да се заблуди само веднъж. Зави по път, водещ на юг, към Накшьо.

Хешьовален лежеше в малка падина до езеро, на което Карштен не помнеше името. Може би Хешьон? Гъстите гори стигаха чак до селото от двете страни на тесния път.

Карштен спря в края на селото и излезе от колата. Облаците бяха започнали да се разпръскват. Светлината щеше да стане по-неподходяща за снимане, може би не така изразителна. Огледа се. Къщите си стояха по местата, всичко бе много спокойно. Отдалеч дочуваше глухия звук на коли, минаващи по главния път. Обзе го слабо безпокойство. Затаи дъх, както правеше винаги, когато не разбираше съвсем ясно какво му предстои.

После разбра. Комините. Бяха студени. Димът, който трябваше да е ефектен щрих в снимките му, го нямаше. Бавно плъзна поглед по къщите. Някой тук е излизал и разчиствал. Но никой не бе станал да запали печките и да сложи тенджерите. Спомни си за писмото, изпратено от мъжа, който му беше разказал за селото. Той споменаваше комините и как къщите си изпращали димни сигнали една на друга.

Въздъхна. В писмата хората не пишат истината, а онова, което искат да бъде прочетено. Сега трябва да снима студените комини. Или просто да зареже всичко? Никой не го принуждаваше да снима Хешьовален и жителите му. Вече имаше достатъчно снимки от топяща се Швеция, от пустеещите дворове, самотните села, понякога спасявани от немци или датчани, които превръщаха къщите във вили, или просто оставени да се слеят със земята. Реши да се махне оттам и отново седна в колата. Но ръката му застина над стартера. Затова ли бе дошъл толкова далеч, я поне да опита да направи няколко портрета на хората, живеещи в селото. Въпреки всичко той търсеше лица. През годините си на фотограф Карштен Хьоглин все повече бе завладяван от старите хора. Сам си бе поставил тайна задача да състави фотоалбум с женски лица, преди завинаги да остави фотоапаратите. Снимките му щяха да разказват за красотата, която човек може да открие единствено в лицата на старите жени, живота и страданието, които бяха вдълбани в кожата им като изсечени в скала.

Отново излезе от колата, нахлупи на главата си кожената шапка, взе своята „Лайка М8“, която го следваше неотлъчно вече десет години, и тръгна към най-близката къща. Общо имаше десет къщи в селото, повечето бяха дървени, боядисани в червено, някои с пристроени крила. Забеляза само една нова постройка, ако можеше да се нарече нова къща от петдесетте години. Когато стигна портата, спря и вдигна фотоапарата. На табелата пишеше, че тук живее семейство Андрен. Направи няколко снимки, смени блендата и скоростта, затърси други ъгли. Все още е твърде сиво, помисли си. Вероятно ще излезе някаква мътилка. Но човек никога не знае. Да си фотограф означава понякога да разкриваш неочаквани тайни.

Карштен Хьоглин често работеше по чиста интуиция. Импровизацията бе част от работата му. Веднъж в Оскашхамн на рейд лежеше платноход с вдигнати платна. Бе ясен ден със силно слънце. Тъкмо да направи снимката и от мъглата изплува призрачен кораб. За тази снимка бе получил награда.

Портата заяждаше. Трябваше да напъне, за да я отвори. По пресния сняг нямаше следи. Все още нито звук, дори куче не ме е забелязало, като в пустиня, помисли си той. Това не е село, това е някакъв „Летящ холандец“.

Изкачи стъпалата и почука на вратата, почака, почука пак. Ни куче, ни мяукаща котка, нищо. Сега вече се позамисли. Нещо решително не беше наред. Почука още веднъж, този път по-силно и по-продължително. После натисна бравата. Беше заключено. Старите хора са страхливи, помисли си той. Заключват се, страхуват се, че ще ги сполети всичко онова, за което пише по вестниците.

Задумка по вратата. Нищо. Тогава реши, че домът е пуст.

Мина отново през портата и продължи към съседната къща. Вече ставаше по-светло. Къщата бе жълта, с лоша дограма, вътре сигурно бе ветрилник. Преди да почука, натисна дръжката на вратата. И тя беше заключена. Почука силно, после задумка в очакване все някой да отговори. Но и тук, изглежда, никой не си бе у дома.

Отново реши да захвърли всичко. Ако сега седнеше в колата, щеше да си бъде у дома в Питеа рано следобед. Жена му Магда щеше да се зарадва. Тя смяташе, че е твърде стар за всички тези пътувания, въпреки че беше само на шейсет и три. Но вече се бяха проявили слаби симптоми на задаваща се ангина пекторис. Лекарят му бе казал да внимава какво яде и да се движи колкото може повече.

Но вместо да си тръгне, той заобиколи къщата и опита врата, която, изглежда, водеше към пералня зад кухнята. И тя бе заключена. Приближи най-близкия прозорец, надигна се на пръсти и погледна вътре. През процепа в завесата можа да види стаята, където имаше телевизор. Мина на другия прозорец. Същата стая, все още виждаше телевизора. „Исус е най-добрият ти приятел“ пишеше на гоблен, висящ на стената. Тъкмо щеше да продължи към следващия прозорец, когато нещо привлече вниманието му. Имаше нещо на пода. Отначало помисли, че е купчина прежда. После разбра, че е вълнен чорап и че чорапът е обут върху крак. Отстъпи крачка назад от прозореца. Сърцето му тупаше. Дали бе видял правилно? Наистина ли беше крак? Върна се отново при първия прозорец, но оттам не се виждаше толкова навътре в стаята. Отиде отново при другия. Сега бе сигурен. Наистина бе видял крак. Неподвижен крак. Дали принадлежеше на мъж или на жена, не можеше да каже. Изглежда, собственикът на крака седеше на стол. Но можеше да бъде и някой, който лежи на пода.

Почука силно, колкото се осмели, по прозореца. Нищо не се случи. Взе мобилния си телефон и набра номера на спешни случаи. Покритието бе толкова слабо, че не успя да се свърже. Изтича към третата къща и затропа по вратата. И тук никой не отвори. До вратата имаше желязо за изтриване на обувки. Вдигна го и го напъха до ключалката, разбивайки вратата. Единствената му мисъл бе да намери телефон. Щом се втурна в къщата, разбра, макар и късно, че същата гледка ще го посрещне и тук: мъртъв човек. На пода в кухнята лежеше стара жена. Главата й бе почти изцяло отделена от шията. До нея лежаха останките на куче, разцепено на две части.

Карштен Хьоглин изкрещя и се втурна да бяга от къщата колкото може по-бързо. От прага видя мъж, който лежеше на пода на дневната между масата и червен диван с бяла покривка. Старият човек беше гол. Целият му гръб бе покрит с кръв.

Хьоглин излетя от къщата. Просто искаше да се махне. По пътя изпусна камерата си, но не спря. Усещаше как нараства ужасът му, че невидимо за него същество ще го съсече откъм гърба. Обърна колата и потегли.

Чак когато излезе на главния път, спря и с треперещи пръсти отново набра номера на спешни случаи. В мига, в който притисна слушалката до ухото си, го връхлетя остра болка в гърдите. Сякаш някой въпреки всичко го бе настигнал и намушкал с нож. Чу как някакъв глас му говори по телефона, но не можа да отговори. Болката бе толкова силна, че от гърлото му излезе само дрезгав звук.

— Не чувам — каза женски глас.

Опита отново. И отново само хриптене. Умираше.

— Можете ли да говорите по-високо? — каза жената — Не разбирам какво казвате.

С безгранично усилие той успя да промълви няколко думи.

— Умирам — прошепна. — О, Боже мили, умирам. Помогнете ми.

— Къде сте?

Но жената не получи отговор. Карштен Хьоглин вече бе на път към безкрайния мрак. В спазматичен опит да се освободи от тежката болка като удавник, който напразно се опитва да се издигне на повърхността, той натисна газта. Колата навлезе в отсрещното платно. Малък камион на път за Худиксвал, натоварен с офис мебели, не успя да избегне челния удар. Шофьорът изскочи от кабината да види какво е станало с колата, в която се бе ударил. Хьоглин лежеше върху волана.

Шофьорът, босненец, говореше малко шведски.

— Как сте? — попита.

— Селото — изхриптя Карштен Хьоглин. — Хешьовален.

Това бяха последните му думи. Когато полиция и линейка пристигнаха на мястото, Карштен Хьоглин вече бе починал от масивен инфаркт.

В началото не беше много ясно какво точно се е случило. Най-малко пък някой можеше да предположи какво се криеше наистина зад внезапния инфаркт, връхлетял мъжа зад волана в тъмносиньото волво. Чак когато тялото на Карштен Хьоглин бе отнесено и коли с кран почнаха да издърпват камиона с офис мебелите, един полицай обърна внимание на босненеца шофьор. Полицаят се казваше Ерик Худен и не обичаше безпричинно да говори с хора, зле владеещи шведски. Поради неспособността им да се изразяват правилно, разказите им сякаш губеха от значението си. Разбира се, най-напред го пробва за алкохол. Шофьорът бе трезвен, дрегерът показа зелено, а и шофьорската му книжка изглеждаше наред.

— Той се опита да каже нещо — каза шофьорът.

— Какво? — безразлично запита Ерик Худен.

— Нещо за Херьо. Място може би?

Ерик Худен, който бе местен, нетърпеливо поклати глава.

— Тук няма Херьо.

— Може чул погрешно? Може би нещо с „ш“ — Хершьо май беше.

— Хешьовален?

Шофьорът кимна.

— Да.

— Какво каза?

— Не знам. Умря.

Ерик Худен прибра бележника си. Не бе дори записал казаното от шофьора. Когато камионът и смазаното волво заминаха, а друга полицейска кола прибра шофьора, Ерик Худен седна в своя автомобил, за да се върне в Худиксвал. С него беше колегата му Лейф Ютерстрьом. Ютерстрьом караше.

— Да минем покрай Хешьовален — внезапно каза Ерик Худен.

— Защо? Сигнал ли има?

— Просто искам нещо да проверя.

Ерик Худен бе по-старшият. Беше известен с това, че е мълчалив и упорит. Лейф Ютерстрьом свърна по пътя към Сьорфорша. Когато пристигнаха в Хешьовален, Ерик Худен го помоли да кара бавно през селото. Все още не бе обяснил на своя колега защо правят това отклонение.

— Изглежда пусто — каза Лейф Ютерстрьом, докато бавно подминаваха къща след къща.

— Върни обратно — каза Ерик Худен. — Пак бавно.

После каза на Лейф Ютерстрьом да спре. Нещо в снега до една от къщите беше привлякло вниманието му. Излезе и се приближи. Внезапно се закова на място и извади оръжието си. Лейф Ютерстрьом се измъкна от колата и също извади своето.

— Какво има?

Ерик Худен не отговори. Внимателно се придвижи напред. После отново спря и се приведе, сякаш внезапно го заболяха гърдите. Лицето му бе побеляло, когато се върна при колата.

— Там лежи мъртвец — каза той. — Целият е нацепен. И нещо липсва.

— Какво искаш да кажеш?

— Единия крак го няма.

Двамата стояха и се гледаха занемели. После Ерик Худен седна в колата и по радиото помоли да го свържат с Виви Сундберг, за която знаеше, че през деня е на служба. Тя отговори веднага.

— Ерик е. В Хешьовален съм.

Той сякаш чуваше мислите й. В района имаше много местни наименования, които си приличаха.

— На юг от Сьорфорша?

— По-скоро на запад. Но може и да бъркам.

— Какво е станало?

— Не знам. Но в снега лежи мъртъв мъж без един крак.

— Още веднъж.

— Мъртъв мъж. В снега. Изглежда, са го намушкали до смърт. Единия от краката му го няма.

Познаваха се добре. Виви Сундберг знаеше, че Ерик Худен няма да преувеличи, колкото и невероятно да звучи онова, което казва.

— Идваме — каза Виви Сундберг.

— Звънни на техниците в Йевле.

— Кой е с теб?

— Ютерстрьом.

Тя помисли.

— Има ли разумно обяснение за това там?

— Никога през живота си не съм виждал нещо подобно.

Знаеше, че тя ще го разбере. Отдавна беше полицай и бе наясно, че за злото и за насилието просто нямаше граница.

Изминаха трийсет и пет минути, преди да чуят сирените в далечината. Ерик Худен бе опитал да накара Ютерстрьом да говори със съседите от най-близката къща. Но Ютерстрьом отказа да го направи, преди да дойде подкрепление. И понеже Ерик Худен не посмя да влезе в къщата сам, останаха при колата. Докато чакаха, не размениха нито дума.

Виви Сундберг излезе от първата кола, която спря до тях. Беше яка жена на около петдесет. Онези, които я познаваха, знаеха, че въпреки тежкото си тяло тя е много подвижна и притежава забележителна енергия. Само преди няколко месеца бе застигнала с бягане двама взломаджии на по около двайсет години. Те й се изсмяха, когато побягнаха. Но само неколкостотин метра по-нататък вече не се смееха, когато ги залови и двамата. Виви Сундберг бе червенокоса. Четири пъти годишно посещаваше фризьорския салон на дъщеря си и подсилваше червения цвят. Родена беше в чифлик извън Хармонгер и се грижеше за родителите си, докато остаряха и починаха. Тогава започна образованието си, а след няколко години кандидатства в полицейската школа и за голямо свое учудване влезе. Никой така и не разбра как бе приета въпреки масивното си тяло. Но никой не питаше, а и тя не казваше нищо. Когато някой от колегите й, предимно мъже, заговореха за отслабване, тя раздразнено мърмореше. Виви Сундберг внимаваше със захарта, но същевременно обичаше храната. Беше се омъжвала два пъти. Първо за един работник от Игесунд. От него имаше дъщеря си Елин. Мъжът бе загинал при трудова злополука. След няколко години се омъжи отново за водопроводчик от Худиксвал. Бракът им продължи по-малко от два месеца. Той се преби на хлъзгав зимен път между Делсбу и Бюрокер. Повече не се омъжи. Но сред колегите й вървеше мълвата, че има приятел на някой от многото острови в гръцкия архипелаг. Там бе ходила два пъти на почивка. Никой не знаеше мълвата истина ли е или не.

Виви Сундберг бе умен полицай. Притежаваше упоритост и голяма способност да анализира и най-малките улики. Прекара ръка през косата си и загледа Ерик Худен, който стоеше пред нея.

— Е, ще ми покажеш ли?

Отидоха при тялото. Виви Сундберг направи гримаса и приклекна.

— Лекарят дойде ли?

— На път е. Лекарка. Замества Хюго. Ще го оперират от тумор.

Виви Сундберг за момент загуби интерес към кървавото тяло, лежащо в снега.

— Болен ли е?

— Има рак. Ти не знаеше ли?

— Не. Къде?

— В стомаха. Но май няма метастази. Сега има заместник от Упсала. Казва се Валентина Мийр. Ако правилно го произнасям.

— И е на път?

Ютерстрьом, който стоеше до една от колите и пиеше кафе, потвърди, че съдебната лекарка скоро ще дойде.

Виви Сундберг започна сериозен оглед на тялото. Всеки път, когато стоеше пред убит човек, изпитваше едно и също чувство на безсмисленост. Не можеше да съживи мъртвите, в най-добрия случай можеше само да изясни причините за престъплението и да изпрати престъпника в затворническа килия или зад заключените врати на психиатрията.

— Някой е действал като бесен. С нож. Или щик. Виждам поне десет различни намушквания, вероятно всичките смъртоносни. Но това с крака не го разбирам. Знаете ли кой е човекът?

— Все още не. Всички къщи изглеждат празни.

Виви Сундберг се изправи и внимателно заоглежда селото.

— Почука ли?

— Исках да изчакам. Онзи, който го е направил, може да е все още тук.

— Постъпил си напълно правилно.

Тя махна на Ютерстрьом, който захвърли хартиената чашка в снега.

— Да влезем — каза тя. — Там трябва да има хора. Това не е обезлюдено село.

— Никой не се показа.

Виви Сундберг отново загледа къщите, затрупаните със сняг градини, пътя. Извади пистолета си и тръгна към най-близката къща. Другите я последваха. Часът вече бе няколко минути след единайсет.

Онова, което видяха тримата полицаи, беше без аналог в шведската криминалистика и щеше да се превърне в част от шведската съдебна история. Минаваха от къща на къща с извадени оръжия. Навсякъде попадаха на човешки тела, кучета и котки, намушкани с нож до смърт, дори на един папагал с откъсната глава. Общо намериха 19 души, всичките възрастни, с изключение на едно момче на около дванайсет години. Някои бяха убити в креватите им, други лежаха на пода или седяха на столове до кухненските си маси. Старица бе умряла с гребен в ръка, мъж — до една печка с разлята кана кафе. В една от къщите откриха двама вързани един за друг. И всички бяха подложени на едно и също безумно насилие. Сякаш кървав ураган бе нападнал селото точно когато старите хора са ставали от сън. И тъй като старците на село най-често имаха навика да стават рано, Виви Сундберг предположи, че убийствата са станали на разсъмване.

Виви Сундберг имаше чувството, че цялата й глава се дави в кръв. Въпреки че трепереше от възмущение, остана видимо равнодушна. Сякаш наблюдаваше мъртвите и обезобразени тела през бинокъл, отдалеч.

И миризмата. Въпреки че телата още не бяха изстинали, те издаваха вече миризма, едновременно сладникава и горчива. Докато Виви Сундберг бе вътре, дишаше през устата. Пристъпеше ли навън, бързо поемаше дъх. Да прекрачиш прага на следващата къща бе като да се приготвиш за нещо непоносимо.

Всичко пред нея, труп след труп, бе белязано от едно и също безумство. Рани, причинени от остро наточено ръчно оръжие. Списъкът, който състави по-късно на същия ден и който така и никога никому не показа, се състоеше от кратки бележки, точно описващи видяното:

Къща номер едно. Мъртъв възрастен мъж, полугол, разкъсана пижама, пантофи, полулегнал на стълбите към горния етаж. Главата почти отделена от тялото, палецът на лявата ръка на метър от трупа. Мъртва възрастна жена, нощница, коремът разпорен, части от червата висящи навън, избити изкуствени зъби.

Къща номер две. Мъртъв мъж и мъртва жена, и двамата стари, най-малко на по осемдесет. Телата намерени в двойно легло на долния етаж. Жената е убита в съня си с удар от лявото рамо през гърдите до десния хълбок. Мъжът е опитал да се предпази с чук, но едната му ръка е отсечена, гърлото прерязано. Забележителното е, че двете тела са била завързани заедно. Впечатлението е, че мъжът е бил жив, когато е бил завързан за жената, докато тя е била мъртва. Разбира се, няма доказателства за това, само моментно хрумване. Младо момче, убито в малка спалня. Може да е било убито в съня си.

Къща номер три. Самотна жена, умряла на пода в кухнята. Куче от неустановена порода заклано до нея. Гръбнакът на жената наръган на повече от едно място.

Къща номер четири. Мъртъв мъж на трема. Облечен в панталони, риза, бос. Изглежда е оказал съпротива. Тялото почти разрязано на две през корема. Възрастна жена, убита, както е седяла в кухнята. Два, вероятно три удара по черепа.

Къща номер седем. Две възрастни жени и старец, убити в леглата си на горния етаж. Впечатление: били са будни, в съзнание, но не са успели да реагират. Котка, наръгана до смърт в кухнята.

Къща номер осем. Възрастен мъж, умрял извън къщата, единия крак го няма. Две кучета с отрязани глави. Жена, убита на стълбището, неописуемо обезобразена.

Къща номер девет. Четирима убити в дневна на долния етаж. Полуоблечени, с чаши кафе, включено радио, първа програма. Три възрастни жени, един възрастен мъж. Главите им са поставени в скутовете.

Къща номер десет. Двама много стари хора, мъж и жена, умрели в леглата си. Не е ясно дали са съзнавали какво им се случва.

Накрая нямаше вече сили да регистрира всички подробности. Това, което бе видяла, така или иначе нямаше да забрави.

Номерира къщите, където бяха открити жертвите. Но в селото те не бяха в такава последователност. В петата къща се натъкнаха на живот. От двора се чуваше музика, която сякаш минаваше през стените. Ютерстрьом твърдеше, че звучала като песен на Джими Хендрикс. Виви Сундберг много добре знаеше кой е музикантът, докато Ерик Худен дори нямаше представа за кого говореха. Негов фаворит бе Бьорн Шифс^[1].

Преди да влязат, извикаха още двама полицаи от тези, които слагаха ограждения. Нужни им бяха толкова много, че се обадиха в Худиксвал за нови рола с пластмасови ленти. С извадени оръжия приближиха външната врата. Ерик Худен затропа. Вратата отвори полугол дългокос мъж. Той ужасен отстъпи, като видя насочените към него оръжия. Виви Сундберг свали своето, щом видя, че не е въоръжен.

— Сам ли си в къщата?

— Жена ми е тук — отвърна мъжът с треперещ глас.

— Никой друг?

— Не. Какво се е случило?

Виви Сундберг прибра оръжието си и даде знак на другите да направят същото.

— Да влезем — каза тя на полуголия мъж, настръхнал от студа. — Как се казваш?

— Том.

— Том кой?

— Хансон.

— Хайде да влезем, Том Хансон. Да не мръзнеш.

Музиката гърмеше. Виви Сундберг имаше чувството, че във всички стаи има скрити високоговорители. Тя последва мъжа в разхвърляна дневна, където жена по нощница седеше свита на един диван. Мъжът намали музиката и си сложи чифт панталони. Том Хансон и жената на дивана изглеждаха няколко години по-възрастни от Виви Сундберг, около шейсетте.

— Какво се е случило? — уплашено попита жената.

Виви Сундберг реши да говори направо. Ужасяващото откритие, което тя и колегите й бяха направили току-що, я караше да мисли, че трябва много да се бърза. Този или тези, които бяха извършили страшното злодеяние, можеха да са навън и да подготвят още някое клане.

— Част от вашите съседи са мъртви — каза Виви Сундберг. — Тази нощ в това село са станали ужасни събития. Важно е да отговорите на въпросите ни. Как се казваш?

— Нини — каза жената на дивана. — Херман и Хилда мъртви ли са?

— Къде живеят?

— В къщата отляво.

Виви Сундберг кимна.

— За съжаление са мъртви. Били са убити. Но не са единствените. Изглежда, мнозина в това село са били убити.

— Ако това е шега, не е, много готина — каза Том Хансон.

Виви Сундберг за миг загуби самообладание.

— Нямам време за друго, освен да ви задам въпроси, на които искам да отговорите. Разбирам, че вие смятате онова, което казвам, за невероятно, но е истина. Ужасно е, но е истина. Чухте ли нещо нощес?

Мъжът бе седнал до жената на дивана.

— Спяхме.

— Чухте ли нещо тази сутрин?

И двамата поклатиха глави.

— Дори не сте забелязали, че селото е пълно с полиция?

— Когато слушаме високо музика, не чуваме нищо.

— Кога за последно видяхте съседите си?

— Ако мислите за Херман и Хилда, беше вчера — каза Нини. — Срещаме се, когато извеждаме кучетата.

— Имате ли куче?

Том Хансон кимна към кухнята.

— Доста е старо и мързеливо. Дори не се надига, когато идват чужди хора.

— Не лаеше ли нощес?

— Никога не лае.

— Кога срещнахте съседите си?

— Към три вчера следобед. Но само Хилда.

— Всичко както обикновено ли изглеждаше?

— Тя печеше хляб. Херман вероятно решаваше кръстословици в кухнята. Не го видях.

— А другите в селото?

— Всичко бе както обикновено. Тук живеят само старци. И седят вътре, когато е студено. През пролетта и лятото се виждаме по-често.

— Тук няма ли деца?

— Никакви.

Виви Сундберг замлъкна, мислейки за умрялото момче.

— Вярно ли е? — запита жената на дивана.

Виви Сундберг усети страха й.

— Да — отвърна. — Вярно е. Може да се окаже, че всички в селото са мъртви. Освен вас.

Ерик Худен стоеше до прозореца.

— Не съвсем — каза бавно той.

— Какво имаш предвид?

— Не всички са мъртви. Има някой на пътя.

Виви Сундберг изтича към прозореца. Видя какво бе привлякло вниманието на Ерик Худен.

На пътя стоеше жена. Беше стара, облечена в халат за баня и носеше черни гумени ботуши на краката. Ръцете й бяха скръстени като за молитва.

Виви Сундберг затаи дъх. Жената не помръдваше.