Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (14)

14

На 5 юли 1867 година братята напуснаха Ливърпул на кораб на име „Нели“.

Сан скоро забеляза, че той и Гуо Си са единствените китайци на борда. Показаха местата им за спане най-отпред на стария кораб, миришещ на гнило. На „Нели“ имаше същите разграничения като в Кантон. Нямаше стени, но всички пасажери знаеха територията си. Пътуваха към една цел, но не нарушаваха чуждото пространство.

Още докато корабът бе на пристанището, Сан забеляза двама мълчаливи светлокоси пътници, които редовно падаха на колене до перилата на кораба и се молеха. Изглеждаха напълно недосегаеми от всичко, ставащо около тях — моряци, които се биеха, щурмани, които крещяха заповедите си. Двамата мъже оставаха потънали в молитвите си. Внезапно двамата се обърнаха към Сан и му се поклониха. Сан потръпна, сякаш някой го бе заплашил. Никога бял човек не му се бе кланял. Белите не се кланяха на китайци. Те ги ритаха. Той бързо се отдръпна на мястото, където спяха с Гуо Си, и се замисли кои може да са тези мъже. Не намери отговор. Поведението на двамата оставаше непонятно.

В един късен следобед прерязаха въжетата, изтеглиха кораба извън пристанището и вдигнаха платната. Духаше свеж северен бриз. С добра скорост корабът пое курс на изток.

Сан се държеше за перилата, прохладният вятър духаше в лицето му. Най-после двамата братя бяха на път за дома. Само да не се разболееха по време на пътуването. А какво щеше да се случи, когато се върнат в Китай, Сан не знаеше.

Няколко дни след като напуснаха пристанището и бяха вече в открито море, двамата светлокоси мъже дойдоха при Сан. Водеха със себе се възрастен човек от екипажа, който говореше китайски. Сан се опасяваше, че той и Гуо Си са извършили нещо погрешно. Но мъжът от екипажа, мистър Мот, обясни, че двамата мъже, които придружава, са шведски мисионери на път за Китай. Представи ги като мистър Елгстранд и мистър Лудин.

Китайското произношение на мистър Мот бе трудно за разбиране. Но все пак Сан и Гуо Си можаха да схванат, че младите мъже са свещеници, посветили живота си на християнската мисия в Китай. Сега бяха на път за Фуджоу, за да основат църковна община, в която да посвещават китайците в правата вяра. Щели да се борят с езичеството и да посочат пътя към Божието царство, което било истинската крайна цел на човешкото съществуване. Дали Сан и Гуо Си не биха помогнали на господата да се справят с трудния китайски език? Имали известни познания, но били готови да работят здраво по време на пътуването, за да бъдат добре подготвени, когато слязат на китайски бряг. Сан помисли. Не виждаше причини да откаже заплащането, което светлокосите мъже бяха готови да му дадат. Това щеше да облекчи пристигането им в Китай.

Той се поклони.

— Ще бъде голяма радост за мен и Гуо Си да помогнем на господата да се запознаят с китайския език.

Започнаха работа на следващия ден. Елгстранд и Лудин искаха да поканят Сан и Гуо Си в тяхната част на кораба, но Сан каза не. Предпочете да остане най-отпред на кораба.

Сан стана учителят на мисионерите. Гуо Си повече стоеше отстрани и слушаше.

Двамата шведски мисионери третираха братята като равни. Сан се чудеше, че не са предприели пътуването, за да търсят работа или защото са били изгонени. Чисто чувство и добра воля бе подтикнало тези млади мъже да спасяват душите на ближните си. Елгстранд и Лудин бяха готови да жертват живота си за своята вяра. Елгстранд произхождаше от обикновен селски дом, докато бащата на Лудин бил селски пастор. Показаха на една карта откъде идват. Говореха открито, не криеха простия си произход.

Когато видя картата на света, Сан осъзна мащаба на тяхното пътешествие. Елгстранд и Лудин бяха усърдни. Работеха здраво и учеха бързо. По времето, когато корабът премина през Бискайския залив, взимаха уроци сутрин и късно следобед. Сан започна да им задава въпроси за вярата и техния Бог. Искаше да разбере онова, което не бе разбрал от майка си. Тя не знаеше нищо за християнския Бог, но се бе молила на други невидими, по-висши сили. Как би могъл един човек да е готов да пожертва живота си, за да накара други хора да повярват в Бога, комуто се молеха? Най-често говореше Елгстранд. Най-важното в неговото послание бе, че всички хора са грешници, но че могат да бъдат спасени и след смъртта да отидат в рая. Сан помисли за омразата, която изпитваше към Дзъ, към Уан, който за щастие бе мъртъв, и към ЯА, когото мразеше повече от всеки друг. Елгстранд твърдеше, че според християнския Бог най-страшният грях, който човек може да извърши, е да убие друг човек. Сан се засегна. Разумът му говореше, че Елгстранд и Лудин не може да са прави. Те през цялото време говореха какво следва след смъртта, но никога как един човешки живот може да се промени приживе. Елгстранд често се връщаше към мисълта, че всички човешки същества са равни. Пред Бог всички са бедни грешници. Но Сан не можеше да разбере как така той, Дзъ и ЯА един ден ще се изправят пред Страшния съд при еднакви условия. Колебанието му бе голямо. Същевременно се удивляваше на добронамереността и явно безграничното търпение, които двамата млади мъже от Швеция показваха към него и Гуо Си. Виждаше също, че брат му, който често се усамотяваше за разговори с Лудин, изглеждаше впечатлен от онова, което чуваше. В резултат Сан никога не започна спор с Гуо Си за мнението му за белия Бог.

Елгстранд и Лудин деляха храната си със Сан и Гуо Си. Кое беше вярно и кое не за техния Бог, Сан не знаеше. Но че двамата мъже наистина живееха както проповядваха, той не се съмняваше.

След трийсет и два дни „Нели“ хвърли котва в пристанището под Тафелсберг в Кейптаун да попълни запасите си и после да продължи на юг. В деня, в който трябваше да заобиколят нос Добра надежда, ги връхлетя силна южна буря. „Нели“ стоя със смъкнати платна четири денонощия, борейки се с вълните. Сан бе ужасен при мисълта, че могат да потънат, и видя, че и хората от екипажа бяха уплашени. Единствените напълно спокойни на борда бяха Елгстранд и Лудин. Или поне добре прикриваха страха си. Ако Сан бе уплашен, то брат му бе обхванат от паника. Лудин остана при него, докато водните маси се хвърляха срещу кораба, заплашвайки да го пречупят. Седеше с Гуо Си през цялото време, докато бурята вилнееше. Когато премина, Гуо Си падна на колене и заяви, че желае да изповядва вярата в онзи Бог, в който белите мъже искаха да посветят китайските му събратя.

Сан се изпълваше с все по-голямо възхищение към мисионерите, които спокойно преживяха бурята. Но не можеше като Гуо Си да падне на колене и да се моли на един Бог, който все още оставаше за него загадъчен и неуловим.

Заобиколиха нос Добра надежда и заплуваха с попътни ветрове към Индийския океан. Времето се затопли, бе по-лесно да се издържа. Сан продължи да бъде учител, а Гуо Си всеки ден се оттегляше с Лудин, за да водят своите тихи, доверителни разговори.

Но за утрешния ден Сан не знаеше нищо. Гуо Си внезапно се разболя. Една нощ събуди Сан и прошепна, че започнал да повръща кръв. Бе смъртно блед и трепереше от студ. Сан помоли един от моряците на вахта да извика мисионерите. Мъжът, американец с черна майка и бял баща, погледна Гуо Си.

— Да събудя един от господата, защото някакъв китайски слуга лежи и кърви?

— Ако не го направиш, утре ще те накажат.

Морякът сбърчи чело. Как може едно бедно китайско кули да си позволява да говори по този начин на човек от екипажа? Но той знаеше, че мисионерите прекарват много време със Сан и Гуо Си. Извика Елгстранд и Лудин. Те занесоха Гуо Си в своята каюта и го положиха на един от наровете. Лудин, изглежда, знаеше повече за лечителството. Даде на Гуо Си разни лекарства. Сан седеше клекнал до стената в тясната каюта. Трептящата светлина от лампата хвърляше сенки по стените. Корабът бавно напредваше в утрото.

Краят дойде много бързо. Гуо Си умря призори. Преди да издъхне, Елгстранд и Лудин обещаха, че той ще отиде при Бога, ако признае греховете си и изповяда вярата си. Държаха ръцете му и заедно се молеха. Сан седеше самичък в единия ъгъл на стаята. Не можеше да направи нищо. Сега и другият му брат го напускаше. Но не можа да не забележи, че мисионерите дадоха на Гуо Си спокойствие и внимание, каквито никога не бе получавал в своя живот. Сан трудно възприе последните думи, които му каза Гуо Си. Но предположи, че Гуо Си иска да каже, че не го е страх да умре.

— Сега те напускам — каза Гуо Си. — Вървя по водата като онзи мъж на име Исус. Вървя към друг, по-добър свят. Там ме чака У. И там ще дойдеш и ти един ден.

Когато Гуо Си умря, Сан остана с глава между коленете и с ръце върху ушите. Поклати глава, когато Елгстранд опита да го заговори. Никой не можеше да му помогне да преодолее самотата си.

Върна се на мястото си най-отпред на кораба. Двама мъже от екипажа зашиха Гуо Си в старо платно заедно с няколко ръждясали железни болта за тежест.

Елгстранд каза на Сан, че капитанът ще извърши морско погребение след два часа.

— Искам да остана насаме със своя брат — каза Сан. — Не искам да седи сам на палубата, преди да го спуснат в морето.

Елгстранд и Лудин внесоха зашитото тяло в своята каюта и оставиха Сан сам. Той взе нож от малката масичка и внимателно отвори зашитото платно. Отряза левия крак на Гуо Си. Внимаваше да не капе кръв на пода, върза с едно парче плат кочана на крака, а в другото уви крака и го скри под блузата си. После поправи отвора в платното. Никой нямаше да разбере, че е било отваряно.

Капитанът и екипажът се събраха до парапета. Платното с тялото на Гуо Си бе поставено върху широка дъска. Капитанът свали шапката си. Прочете нещо от една Библия и после поде псалм. Елгстранд и Лудин пееха с ясни гласове. Точно когато капитанът щеше да даде знак на моряците да наклонят дъската над релинга, Елгстранд вдигна ръка.

— Този обикновен китайски мъж, който се зовеше Уан Гуо Си, намери своето спасение, преди да умре. И въпреки че неговото тяло скоро ще е на път към дъното на морето, душата му е свободна и вече кръжи над главите ни. Нека се помолим на Господ, който вижда мъртвите и освобождава душите им. Амин.

Когато капитанът даде знак, Сан затвори очи. Дочу далечен плясък, когато тялото срещна водата.

Сан се върна на мястото, на което братята прекарваха времето си, докато пътуваха. Все още не можеше да приеме, че Гуо Си е мъртъв. Тъкмо когато вярваше, че жизнените му сили укрепват, не на последно място и от срещата с двамата мисионери, внезапно си отиде от неизвестна болест. Тъгата, мислеше Сан. Тъгата и ужасът от онова, което му бе поднесъл животът, в края на краищата го убиха. Не кашлицата, не треската или студът. Елгстранд и Лудин искаха да го утешат. Но Сан каза, че има нужда да остане сам.

В нощта след погребението Сан започна да дялка кожа, сухожилия и мускули от крака на Гуо Си. Нямаше никакви други инструменти освен ръждясал железен винт, който бе намерил на палубата. Правеше го в тъмнината, когато никой не го гледаше. Остатъците от месо хвърляше през борда. Когато костите бяха почистени, ги изсуши с парцал и ги скри в торбата си.

Следващата седмица прекара в усамотение. Имаше моменти, в които мислеше, че най-доброто, което може да направи, е под прикритието на нощта да се метне през релинга и безшумно да потъне в морето. Но трябваше да занесе крака на умрелия си брат у дома.

Когато отново започна уроците си с мисионерите, не го напускаше мисълта колко много означаваха те за Гуо Си. Той не крещя пред смъртта си, бе спокоен. Елгстранд и Лудин му бяха дали най-трудното от всичко — куража да умре.

През останалата част от пътуването, чак до Ява, където корабът отново зареди, и после през последната отсечка до Кантон Сан зададе много въпроси за онзи Бог, който може да утешава умиращите и да им обещава рай, независимо дали човек е беден или богат. Но решаващият въпрос бе защо Бог бе оставил Гуо Си да умре, когато най-сетне бяха на път към дома след всички преживени мъки. Нито Елгстранд, нито Лудин можаха да му дадат някакъв убедителен отговор. Пътищата на християнския Бог са неведоми, каза Елгстранд. Какво означаваше това? Че животът не е нищо друго освен очакване на онова, което следва после? Че вярата всъщност е една загадка?

Сан приближаваше Кантон все по-замислен. Никога нямаше да забрави онова, през което премина. Сега искаше да се научи да пише, за да може да отбележи преживяното от него и мъртвите му братя след онази сутрин, когато видя родителите си да висят на дървото. Няколко дни преди да зърнат китайския бряг, Елгстранд и Лудин седнаха до него на палубата.

— Питаме се какво ще правиш, като стигнем в Кантон? — каза Лудин.

Сан поклати глава. Нямаше отговор.

— Не искаме да те загубим — каза Елгстранд. — Сближихме се по време на пътуването. Без теб нашите познания по китайски щяха да бъдат много по-малки, отколкото са сега. Предлагаме ти да ни последваш. Ние ще ти плащаме заплата, а ти ще ни помагаш да създадем голямата християнска общност, за която мечтаем.

Сан дълго седя мълчалив, преди да отговори. Щом се реши, се изправи и два пъти дълбоко се поклони пред мисионерите.

Щеше да ги последва. Може би един ден щеше да постигне прозрението, озарило последните дни на Гуо Си.

 

 

На 12 септември 1867 година Сан отново стъпи на земята в Кантон. В торбата си носеше крака на мъртвия си брат. Това бе всичко, което му бе останало от дългото пътуване. На кея се озърна. Дали търсеше Дзъ или Уан? Не можеше да си отговори.

Няколко дни по-късно последва шведските мисионери в речна лодка за град Фуджоу. Сан съзерцаваше бавно преминаващия пейзаж. Търсеше място, където да може да погребе останките на Гуо Си. Искаше да го направи сам. То беше между него, родителите му и духовете на прадедите. Вероятно Елгстранд и Лудин нямаше да одобрят, че все още следва старите традиции.

Речната лодка бавно се плъзгаше на север. По крайбрежието пееха жаби.

Сан си бе у дома.