Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (13)

13

Сан сънува, че всяка траверса, легнала върху насипа под черната релса, бе човешко ребро, може би неговото собствено. Чувстваше как гръдният му кош хлътва и не може да поеме въздух в дробовете. Опита се да изрита от себе си тежестта, смазваща тялото му, но безуспешно. Отвори очи. В съня си Гуо Си бе легнал върху него, за да се топли. Сан внимателно го избута настрана и покри тялото му с одеялото. Стана, потърка схванатите си китки, после сложи още дърва в огъня, пламтящ между няколко събрани камъка. Протегна ръце над пламъците. Беше третата нощ от бягството им от планината и те се страхуваха от надзирателите Уан и ЯА. Сан не бе забравил думите на Уан какво се случва с онези, които се одързостят да бягат. Щяха да ги осъдят да работят в планината за толкова дълго време, че едва ли биха оживели.

Все още не бяха забелязали някакви преследвачи. Сан подозираше, че надзирателите ще сметнат братята за достатъчно глупави да използват коне при бягството си. Предполагаше се, че обикалящи наоколо банди крадат коне от лагера и в най-добрия случай ги търсеха сред тях. Но сега имаха голям проблем. Един от конете бе рухнал предния ден. Онзи, който яздеше Сан, малко индианско пони, което изглеждаше издръжливо като петнистия кон, към чийто гръб се притискаше Гуо Си. Внезапно конят се бе спънал и паднал. Беше мъртъв, преди да стигне земята. Сан не разбираше нищо от коне и просто помисли, че сърцето на коня внезапно е спряло да бие по същия начин, по който това се случва и с хората. Оставиха коня, след като отрязаха голямо парче месо от гърба. За да заблудят евентуални преследвачи, промениха посоката. В разстояние на неколкостотин метра Сан вървя след Гуо Си, влачейки след себе си клони, за да унищожи следите. В сумрака опекоха месото и ядоха до пръсване.

Сан се събуди от удар, който за малко да смаже главата му. Когато отвори очи с подлудяваща болка в лявото ухо, погледна право в очите лицето, което през цялото време от бягството насам се страхуваше да види. Все още бе тъмно, макар слаба утринна заря да се мяркаше при далечната планина Сиера Невада. ЯА стоеше с насочена пушка в ръка. Беше стрелял до ухото на Сан. ЯА не беше сам. До него бе Браун и няколко индианци с хрътки на каишка. ЯА остави пушката си на Браун и извади револвер. Насочи го към главата на Сан. После премести дулото и стреля този път до дясното му ухо. Когато Сан се изправи, ЯА изкрещя нещо, но Сан така и не чу какво казва надзирателят. Страшен тътен изпълни главата му. После ЯА насочи револвера към главата на Гуо Си. Сан видя ужаса, изписан на лицето му, но не можеше да стори нищо. Два изстрела прозвучаха покрай ушите му.

Бягството свърши. Браун постави въжени примки на вратовете на братята и завърза ръцете им отзад. Започна връщането на изток.

След като се завърнаха в планината, ЯА изправи заловените бегълци, все още с примките на вратовете и със завързани ръце, пред другите работници. Сан потърси с поглед Уан, но не го видя. След като и двамата не бяха възвърнали слуха си, можеха само да предполагат какво казва ЯА. Той завърши речта си и слезе от коня, като удари всеки от двамата с юмрук по лицето. Сан не успя да се задържи на крака и падна. За миг имаше чувството, че повече никога няма да може да се вдигне. Накрая все пак се изправи. Още веднъж.

След злополучното бягство стана както Сан бе предвидил. Не ги обесиха. Но всеки път, когато се използваше нитроглицерин за взривяване на упоритата планина, той и Гуо Си бяха тези, които издигаха в кошовете на смъртта, както вече ги наричаха китайските работници. Цял месец след случилото се братята още не бяха възстановили слуха си. Сан започна да вярва, че ще се наложи остатъка от живота си да преживее с глухия шум в главата.

Лятото — дълго, сухо и жежко, бе пристигнало в планината. Всяка сутрин стояха с кирките си или подготвяха кошовете, които ще ги издигнат до смъртоносния взривен материал. С безкрайни мъки проникваха в планината, дълбаеха каменното тяло, което не даваше от себе си и един милиметър, без да изисква максимум усилия от тях. Всяка сутрин Сан мислеше, че не знае как ще преживее и този ден. Сан мразеше ЯА. С омраза, която растеше с времето. Най-лошото не бе физическата бруталност, нито постоянната опасност в кошовете. Омразата на Сан бе пробудена тогава, когато бяха принудени да стоят пред другите работници с примки на врата, като животни.

— Ще убия този мъж — каза Сан на Гуо Си. — Няма да напусна планината, преди да съм го убил. Ще убия него и всички като него.

— Това означава, че и ние ще умрем — каза Гуо Си. — Ще ни обесят. Да убиеш бял надзирател е все едно да си сложиш примката на врата.

Сан бе упорит.

— Ще убия мъжа, когато му дойде времето. Не по-рано.

Слухът им накрая започна да се възвръща. Сан и Гуо Си разговаряха вечер, сякаш им оставаше малко време, преди някой от тях да умре.

През тези летни месеци ЯА се разболя от треска и не се показваше. Една сутрин дойде Браун и каза, че докато надзирателят отсъства, братята няма да са единствените, които да сядат в кошовете на смъртта. Не даде обяснение защо им дава възможност да избегнат опасната работа. Може би защото надзирателят се отнасяше към Браун не по-малко грубо, отколкото към китайците. Сан внимателно започна да се сближава с Браун. Чудеше се на червеникавокафявите хора с дълги черни коси, които често се кичеха с пера, а в чертите напомняха за самия него. Въпреки че между тях лежеше море, биха могли да бъдат братя. Имаха същата форма на лицето, същите скосени очи. Но за какво мислеха, не знаеше.

Една вечер запита Браун, който знаеше малко китайски.

— Индианците ни мразят — каза Браун, — колкото и вие. Това е единствената прилика, която виждам.

— Все пак те ни пазят.

— Нали ги храним. Даваме им оръжие. Поставяме ги на едно стъпало над вас. И още едно над негрите. Мислят, че имат власт. Всъщност са роби като всички останали.

— Всички?

Браун тръсна глава. На последния въпрос Сан не получи отговор.

Седяха в тъмнината. От време на време припламваше жарта в лулите им и осветяваше лицата им. Браун му бе дал една от своите стари лули, подари му и тютюн. Сан през цялото време беше нащрек. Все още не знаеше какво ще иска Браун в замяна. Може би само търсеше компания, с която да наруши самотата на пустинята сега, когато го нямаше надзирателя. Накрая Сан се осмели да попита за ЯА. Кой бе мъжът, който не се отказа да ги проследи след бягството им и който ги лиши с изстрели от слуха им? Кой бе мъжът, изпитващ радост от издевателството над другите хора?

— Каквото съм чул, чул съм — каза Браун и захапа мундщука на лулата, — дали е вярно, или не, не мога да кажа. Но един ден се появил при богатите от Сан Франсиско, вложили пари в тази железница. Те го назначили за пазач. Ловял бегълци и бил достатъчно умен да използва кучета и индианци. Затова станал надзирател. Но понякога, както е сега с вас, сам се отправя да лови бегълци. Казват, че никой не е успял да му се изплъзне освен умрелите навън в пустинята. Тогава той им отсичал ръцете, отрязвал скалповете им, както правят индианците, за да докаже, че е успял да ги залови. Мнозина смятат, че има свръхестествени способности. Индианците казват, че виждал в тъмнината. Затова го наричат „Дългата брада, която вижда нощем“.

Сан дълго размишлява върху казаното от Браун.

— Той не говори като теб. Езикът му звучи другояче. Откъде е?

— Не съм сигурен. Май някъде от Европа. От една страна далеч на север, беше казал някой. Може да е Швеция, но не съм сигурен.

— Той самият нищо ли не казва?

— Никога. Това със страната горе на север може и да не е вярно.

— Англичанин ли е?

Браун поклати глава.

— Този човек идва от ада. И там ще се върне един ден.

Сан искаше да зададе още въпроси. Но Браун започна да ръмжи.

— Повече нищо за него. Скоро ще се върне. Треската му намалява. Когато отново бъде тук, не мога да направя нищо, за да избегнете танца със смъртта в кошовете.

Няколко дни по-късно ЯА се завърна. Беше по-блед и по-слаб отпреди, но още по-брутален. Още първия ден удари до безсъзнание двама от китайците, които работеха заедно със Сан и Гуо Си, без друга причина освен че му се сторило, че не поздравили достатъчно учтиво, когато пристигнал на коня си. Не беше доволен от работата им. Наруга и Браун. ЯА крещеше, че от днес нататък ще иска повече усилия от работещите в планината. В деня след връщането си изпрати братята отново в кошовете. Вече не можеха да разчитат на каквато и да било подкрепа от Браун.

Пробиваха нататък в планината, взривяваха и сечаха, мъкнеха камъни и настилаха опакования пясък за изтегляне на релсите. С нечовешки мъки побеждаваха планината, метър след метър. Отдалече можеха да видят дима от локомотива, доставящ релси, траверси и хора.

Дойде есента. Локомотивът се приближаваше, ЯА все по-често се напиваше. Тогава биеше всички, които се изпречваха на пътя му. Случваше се да е толкова пиян, че заспиваше на коня си, висейки над седлото. Но и тогава всички се страхуваха от него, въпреки че спеше.

Един ден Браун събра всички, които работеха на отрязъка, наречен Адската врата, и ги подреди в редици. Когато ЯА пристигна, яздейки, беше трезвен и бе сменил дрехите си. Обикновено вонеше на пот и урина, но този ден бе чист и измит. Седеше на коня си и не крещеше, като говореше.

— Днес ще имаме посещение — започна той. — Няколко от джентълмените, които финансират тази железница, ще дойдат, за да видят, че работата върви както трябва. Предполагам, че ще работите по-бързо от всякога. Би било чудесно, ако има радостни викове и песни. Ако заговорят някого, да отговаря, че всичко е добре. Работата е добре, храната, палатките, дори аз съм добър. Който не направи каквото казвам, ще види ада, когато изисканите господа си отидат, обещавам ви го.

Няколко часа по-късно посетителите пристигнаха в покрита кола с ездитен ескорт от въоръжени, униформени мъже. Бяха трима, облечени в черно, с високи шапки и внимателно стъпиха върху каменистата земя. Зад всеки от тях стоеше по един негър с чадър за защита от слънцето. Дори слугите имаха униформи. Сан и Гуо Си тъкмо зареждаха взрив със своите кошове.

След като планината гръмна, един от облечените в черно мъже дойде при Сан и каза, че иска да говори с него. До него стоеше китайски преводач. Сан погледна в чифт сини очи и любезно лице. Въпросите следваха един подир друг, без мъжът да повиши глас.

— Как се казвате? Откога сте тук?

— Сан. Една година.

— Работата ви е опасна.

— Правя, каквото ми казват.

Мъжът кимна. После извади няколко монети от джоба си и ги даде на Сан.

— Раздели ги с другия мъж в кошовете.

— Това е брат ми Гуо Си.

За миг мъжът, изглежда, се разтревожи.

— Брат ви?

— Да.

— Същата опасна работа?

— Да.

Той замислено кимна и даде на Сан още няколко монети. После се обърна и си тръгна. Сан помисли, че за няколко кратки мига е бил самият себе си, когато облеченият в черно мъж задаваше своите въпроси. Сега отново беше само един безименен китаец със своята кирка.

Когато колата с тримата мъже замина оттам, ЯА слезе от коня и поиска монетите.

— Златни долари — каза. — За какво щеше да ги използваш?

Пъхна парите в джоба си и отново възседна коня.

— Планината — каза той и посочи към кошовете. — Ако не беше бягал, може би щях да ти позволя да задържиш парите.

В Сан пламна омраза, която едва сдържаше. Може би накрая наистина трябваше да взриви себе си и омразния надзирател?

Работеха нататък в планината. Есента напредна, нощите станаха по-хладни. Тогава се случи онова, от което се боеше Сан. Гуо Си се разболя. Една сутрин се събуди със силни коремни болки. Избяга навън от палатката и успя навреме да смъкне панталоните си, преди вътрешностите му да изригнат. Оставиха го сам в палатката, за да не се заразят. Сан идваше и му даваше вода, стар негър на име Хос мокреше челото му и подсушаваше воднистата течност, изтичаща от тялото му. Хос толкова дълго бе прекарал сред болни, че явно вече нищо не го ловеше. Имаше само една ръка, след като отломък от скала някога едва не го бе смазал. С нея бършеше челото на Гуо Си и го чакаше да умре.

Внезапно на отвора на палатката изникна страшният надзирател. Той с отвращение погледна мъжа, лежащ там сред собствените си изпражнения.

— Смяташ ли да умираш или не? — попита той.

Гуо Си опита да седне, но не успя.

— Трябва ми палатката — продължи ЯА. — Защо на китайците винаги им отнема толкова време да умрат?

Същата вечер Хос разказа на Сан казаното от надзирателя. Седяха извън палатката, в която лежеше и бълнуваше Гуо Си. Той викаше от страх, че виждал някой да идва откъм пустинята. Хос се опитваше да го успокои. Беше седял до достатъчно много смъртни ложета, за да знае, че това е обичайно видение за отиващите си. Можеше да е нечий баща или божество, или приятел, или съпруга.

Хос седеше при китаец, без дори да знае името му. А и не се интересуваше. Умиращият няма нужда от име. Гуо Си си отиваше. Сан чакаше в отчаяние.

Дните станаха по-къси. Есента отминаваше. Скоро щеше да дойде зимата.

Но Гуо Си като по чудо оздравя. Случи се много бавно, нито Хос, нито Сан смееха да повярват, но една сутрин Гуо Си стана. Смъртта се бе оттеглила от тялото му, без да го вземе със себе си. В този миг Сан реши, че един ден те ще се завърнат в Китай. Въпреки всичко двамата принадлежаха на онази земя, а не на пустинята.

 

 

След четири години бяха отслужили своето време и можеха да напуснат железопътния строеж като свободни хора. Няколко месеца преди освобождаването им Сан научи, че бял мъж на име Самюел Ейчесон щял да поведе керван от коли на изток. Имал нужда някой да готви храната му, да пере дрехите му и обещал да плати за труда. Направил състоянието си с промиване на злато в реката Юкон. Сега щял да пресече континента, за да посети сестра си, единствената му родственица, която живеела в Ню Йорк. Ейчесон се съгласи да вземе Сан и Гуо Си. Никой от тях нямаше да съжалява, че го е последвал. Самюел Ейчесон се отнасяше с хората добре, независимо от цвета на кожата им.

Да се пресече континентът, безкрайните равнини, планините отне повече време, отколкото Сан бе предвидил. Ейчесон на два пъти се разболява и трябваше да спират. Работодателят им, изглежда, не страдаше от телесни мъки, просто разумът му се помрачаваше толкова силно, че се скриваше в палатката си и се показваше чак когато тежката депресия преминеше. Два пъти дневно Сан оставяше храна в палатката му и го виждаше да лежи там на своя нар, извърнал лицето си от света. Но и двата пъти оздравя. Въпреки че имаха възможност да пътуват с железница, Ейчесон предпочиташе тромавите волове и неудобните коли.

В огромната прерия Сан често лежеше нощем и гледаше безкрайното звездно небе. Търсеше майка си, баща си и У, без да ги намира.

Когато най-накрая пристигнаха в Ню Йорк, видяха как Ейчесон се прегърна със сестра си, получиха си заплатата и започнаха да търсят кораб, който да ги отведе в Англия. Сан знаеше, че това е единственият път, по който могат да се завърнат, тъй като никакви кораби не пътуваха до Кантон или Шанхай направо от Ню Йорк. Накрая получиха две палубни места на кораб до Ливърпул.

Беше месец март 1867. Сутринта, когато напуснаха Ню Йорк, пристанището бе обвито в плътна мъгла. Зловещи сирени виеха от всички страни. Сан и Гуо Си стояха на релинга.

— Отиваме си у дома — каза Гуо Си.

— Да — отвърна Сан. — Отиваме си у дома.