Лорън Оливър
Паника (23)

Додж

Додж бе загубил касовата бележка за колието на Натали и вместо това трябваше да го заложи за половината от цената, която бе платил. Парите му трябваха. Беше трети август, нямаше време. Трябваше му кола за Двубоя. Нещо втора ръка щеше да му свърши работа — дори си мислеше да купи някоя от развалините на Бишъп. Стига да вървеше, щеше да му свърши работа.

Току-що бе приключил смяната си в „Хоум Депо“, когато получи съобщение. За един безумен миг изпита надежда, че може да е от Натали. Но беше от майка му.

Ела@Колумбия Мемориъл. Веднага!!!

Дейна! Нещо лошо се беше случило с Дейна. Той се опита да се обади на майка си, а после и на сестра си, но никоя не вдигна.

Почти не забеляза как изминаха двайсетте минути път до Хъдзън. Не го свърташе на едно място. Усещаше бодеж в краката, а сърцето му се бе заклещило под езика. Телефонът избръмча в джоба му. Още едно съобщение.

Този път беше от непознат номер.

Време е да се пробваш сам. Утре вечер ще видим колко си корав.

Той изключи телефона и го натика в джоба си.

Стигна до „Колумбия Мемориъл“ и на практика изхвърча от автобуса.

— Додж! Додж!

Дейна и майка му стояха навън, до рампата за инвалиди. Сестра му му махаше трескаво и се надигаше на стола си толкова, колкото можеше.

Освен това се усмихваше. И двете се усмихваха толкова широко, че можеше да види зъбите им дори отдалеч.

Сърцето му обаче не можеше да се успокои, докато прекосяваше тичешком паркинга.

— Какво? — Когато стигна до тях, беше останал без дъх. — Какво има? Какво се е случило?

— Ти му кажи, Дей.

Майка му все още се усмихваше. Спиралата й бе размазана. Беше очевидно, че е плакала.

Дейна си пое дълбоко дъх. Очите й блестяха. Додж не я беше виждал толкова щастлива отпреди катастрофата.

— Помръднах, Додж. Размърдах си пръстите!

Той впери поглед в нея, после в майка си и пак в Дейна.

— Боже господи! — избухна най-после Додж. — Помислих, че е станало нещо. Реших, че си мъртва или нещо такова.

Дейна поклати глава. Изглеждаше наранена.

— Наистина се случи нещо.

Додж си свали шапката и прокара пръсти през косата си. Беше облян в пот. Отново си нахлупи шапката. Дейна го гледаше с очакване. Той знаеше, че се държи като мръсник.

Издиша.

— Невероятно, Дей! — възкликна. Опита се да прозвучи искрено. Наистина беше щастлив. Просто все още не можеше да се съвземе от обрата на ситуацията, от предишния безумен страх. — Много се гордея с теб.

Наведе се и я прегърна. И усети в тялото й съвсем лека конвулсия, сякаш Дейна се мъчеше да сдържи риданието си.

Майка им настоя да хапнат навън, за да отпразнуват събитието, макар че не можеха да си го позволят, особено сега, с всички сметки.

Накрая отидоха в „Епълби“, малко преди Карп. Майка им поръча маргарита с допълнителна сол и начос за предястие. Додж обожаваше начос, но сега не можеше да се насили да се храни. Майка му не спираше да дрънка за Бил Кели: колко бил мил, колко разбиращ въпреки скръбта си, как им уредил прегледа и се обадил от тяхно име и така нататък, и така нататък.

По средата на вечерята мобилният й телефон иззвъня. Тя стана.

— За вълка говорим, а той в кошарата. Бил е. Може да има новини…

— Какви новини? — попита Додж, когато тя излезе. Виждаше я как крачи по паркинга. На светлината на уличните лампи изглеждаше стара. Уморена, малко провиснала. Приличаше на майка повече от обикновено.

Дейна вдигна рамене.

— Те чукат ли се, или какво? — настоя Додж.

Сестра му въздъхна и внимателно избърса пръсти в салфетката си. Беше разделила сандвича си на пластове. Винаги правеше така: разделяше храната си и я подреждаше по начин, който й харесваше. Със сандвичите слагаше марулята и домата най-отдолу, после кетчупа, месото и горната филийка хляб.

— Те са приятели, Додж — каза тя и брат й усети, че го пробожда раздразнение. Дейна му говореше с онзи свой глас на голяма, който открай време му лазеше по нервите. — Защо изобщо те вълнува?

— Мама няма приятели — отсече той, макар да знаеше, че е гадно.

Дейна стовари на масата юмрука, в който стискаше салфетката си, с такава сила, че чашите с вода подскочиха.

— Какво ти става?

Додж я зяпна.

— На мен ли какво ми става?

— Защо трябва да се държиш толкова грубо с мама? Докторът не е евтин. Тя наистина се старае — и поклати глава. — Рики е трябвало да остави цялото си семейство, за да дойде тук…

— Моля те, хайде да не забъркваме Рики в това.

— Казвам само, че сме късметлии.

— Късметлии ли? — изсмя се грубо Додж. — Кога стана такова гуру?

— А ти кога стана такова грубо разглезено хлапе? — попита гневно Дейна на свой ред.

Додж ненадейно се почувства безкрайно объркан. Не знаеше откъде е дошло това чувство и се помъчи да се отърси от него.

— Мама нищо не разбира. Само това казвам.

Той заби ножа в сандвича „Мак енд чийз“, за да избегне погледа на Дейна.

— Освен това просто не искам да започнеш да храниш надежди…

Сега беше неин ред да впери изумен поглед в него.

— Не мога да повярвам!

Гласът й беше тих и по някакъв начин това беше по-лошо, отколкото ако се бе разкрещяла.

— През цялото това време ми повтаряше да не спирам да се опитвам, да не преставам да вярвам. А сега, когато наистина постигнах напредък…

— А това, което правех аз?

Додж знаеше, че се държи като грубо разглезено хлапе, но не можеше да се спре. Дейна беше на негова страна — единственият човек, който беше на негова страна — а сега изведнъж престана да бъде.

— За играта ли говориш? — попита тя и поклати глава.

— Виж, Додж. Много мислих. Вече не искам да играеш.

— Какво?!… — избухна той; няколко души на съседната маса се обърнаха и погледнаха към тях.

— Говори по-тихо! — Дейна го гледаше така, както когато беше малък и не разбираше правилата на някоя игра, която тя искаше да играят: разочаровано, малко нетърпеливо. — След това, което се случи с Бил Кели… не си струва. Не е редно.

Додж отпи глътка от водата си и едва успя да я преглътне.

— Ти искаше да играя. Помоли ме да играя.

— Промених си мнението — отсече Дейна.

— Е, в играта не става така — заяви той. Гласът му отново бе започнал да се повишава — не можеше да го спре. — Или си забравила?

Устните й изтъняха и се превърнаха в розов белег, прорязал лицето й.

— Чуй ме, Додж. Правя го заради теб. За твое добро.

— Играх заради теб!

Вече не му пукаше, че някой може да го чуе. Гневът, чувството на загуба погълнаха всичко останало, лишиха го от всякаква предпазливост. Кого имаше той? Нямаше приятели. Никога досега не бе оставал на едно и също място достатъчно дълго, за да се сприятели с някого или да започне да му вярва. С Хедър си беше мислил, че е близо до това. Както и с Натали. Само че сбърка. А сега дори и Дейна се обръщаше срещу него.

— Или и това забрави? Всичко това е заради теб. За да станат нещата пак такива, каквито бяха.

Последното не искаше да го казва. Дори не го беше помислил, преди думите да излязат от устата му. За секунда на масата се възцари тишина. Дейна го гледаше с отворена уста, а думите избухнаха помежду им като бомба с детонатор. Сега всичко бе открито, оголено.

— Додж — каза сестра му и той с ужас видя изражението й: тя го съжаляваше. — Нещата никога не могат да станат такива, каквито бяха. Знаеш го, нали? Просто нещата не стават така. Каквото и да направиш, няма да промениш случилото се.

Додж бутна чинията си настрана и стана.

— Тръгвам си — каза той. Не можеше дори да мисли. Думите й надигаха буря в главата му. „Нещата никога не могат да станат такива, каквито бяха.“

За какво, по дяволите, бе играл през цялото това време?

— Стига, Додж! — промълви Дейна. — Седни.

— Не съм гладен — каза той. Не можеше да се насили да я погледне: това търпение в погледа й, тези стиснати в тънка недоволна линия устни. Сякаш виждаше пред себе си малко дете. Тъпо дете. — Кажи „довиждане“ на мама.

— До къщи има няколко километра! — възрази Дейна.

— Ще ми се отрази добре да повървя — отсече Додж, пъхна в устата си една цигара, макар че не му се пушеше, и си помисли, че се надява да не вали.