Лорън Оливър
Паника (19)

Додж

Додж се бе надявал партито за рождения ден на Натали да бъде малко. Остана разочарован, когато спря колелото си пред къщата на Бишъп и видя десетина коли, подредени като фигурки от „Тетрис“ в единствената част на двора, която не бе покрита с ненужни боклуци. Отнякъде наоколо идваше музика. Из целия двор имаше фенери, поставени върху най-различни предмети, като метални пеперуди, кацнали да си починат.

— Ето те най-после!

Нат си проправи път към него. В ръката си държеше картонена чаша. Върху обувката му се разля бира и той осъзна, че Нат вече е пияна. Носеше много грим и къса рокля и изглеждаше плашещо красива. Приличаше на много по-голяма. Очите й блестяха, сякаш бе надрусана. Додж знаеше, че току-що бе разговаряла с някакви момчета, които той не познаваше — те изглеждаха по-големи и сега го наблюдаваха — и внезапно се почувства неудобно.

Нат забеляза погледа му и махна с ръка.

— Не се тревожи за тях — каза тя. Заваляше думите. — Някакви момчета, познавам ги от един бар в Кингстън. Поканих ги само защото донесоха пиенето. Много се радвам, че дойде.

Додж бе увил подаръка й в хартиена опаковка и го бе прибрал в джоба си. Искаше да й го даде, но не тук, където ги гледаха. Искаше и да й каже, че съжалява за „Паника“. На ръба на магистралата Нат замръзна и й трябваше малко повече от минута, за да пресече. Просто ей така за нея играта свърши.

На връщане от предизвикателството тя не каза почти нищо — само седеше сковано до него и по бузите й се стичаха сълзи. Никой не продума. Додж се ядоса на Бишъп и Хедър. Те бяха най-добрите й приятели. Те трябваше да знаят какво да кажат, за да я накарат да се почувства по-добре.

Той самият се чувстваше безпомощен, също толкова уплашен, колкото когато стоеше на края на онази магистрала със завързани очи.

Нат обаче вече го влачеше към задната част на къщата.

— Ела и си вземи нещо за пиене, става ли? И кажи „здрасти“ на всички.

Зад къщата голяма скара изпускаше дебели облаци пушек, които миришеха на месо и дървени въглища. Някакъв дядка слагаше отгоре й сандвичи. В едната си ръка държеше бира. Додж реши, че това може да е бащата на Бишъп — двамата имаха еднакви носове и еднаква свободно падаща коса, макар че тази на дядката беше сива — и се учуди. В училище открай време смяташе Бишъп за малко тъп — добронамерен, но прекалено симпатичен, за да е наистина интересен. Предполагаше, че семейството му е от типа майка, баща, сестра, по-голям брат, дървена ограда. Не някакъв тип с бира, който пече сандвичи насред кули от ръждясващи боклуци.

Но това беше още едно от нещата, които научаваш, когато играеш „Паника“: хората те изненадват. Готови са да те съборят по задник, фактически това бе единственото нещо, в което човек можеше да е сигурен.

Хората, които познаваше от училище, се бяха събрали на малки групички или използваха старите мебели и разглобени до основи коли вместо столове. Всички се загледаха в Додж, някои с любопитство, други с открита враждебност, и едва сега той осъзна, че нито един от участниците в „Паника“ освен Хедър не е поканен. В този момент за първи път проумя, че всъщност не бяха останали много участници. Само петима.

И той беше един от тях.

Тези две неща — фактът, че Нат държеше ръката му, и фактът, че вече бе толкова близо — го накараха да усети тръпка, която плъзна по гръбнака му.

— Бъчвичката е тук, зад стария мотоциклет — изкикоти се Нат и посочи с чашата си, а над ръба се плисна още бира. Додж изведнъж си спомни онзи бал миналата година, когато тя го нарече Дейв. Стомахът му се сви. Мразеше партитата, никога не се бе чувствал удобно на тях.

— Скоро ще се върна, става ли? Трябва да наобикалям хората. Все пак това е моето парти, в известен смисъл.

Целуна го — по бузата, забеляза той, а после пак, по другата буза — и бързо изчезна, сля се с групичка, застанала около малката бъчва. Без Нат до себе си Додж се почувства така, сякаш пак бе в училищните коридори, само че този път, вместо всички да го пренебрегват, всички го зяпаха. Когато зърна Хедър, беше готов да се втурне към нея и да я целуне.

В същия момент и тя го забеляза и му махна да се приближи. Седеше на капака на нещо, за което Додж можеше да си помисли само, че е някой от проектите на Бишъп: стара кола „Пинто“, без гуми и подпряна на блокчета от бетон и сгурия. Само от мястото, на което стоеше, Додж преброи половин дузина автомобили в различни етапи на ремонт.

— Здрасти. — Хедър пиеше кока-кола. Изглеждаше уморена. — Не знаех, че ще идваш.

Додж вдигна рамене. Не беше сигурен какво означава това. Може би Нат го беше поканила просто в последната минута?

— Не исках да пропусна големия рожден ден — каза само той.

— Нат вече се е натряскала — осведоми го Хедър и се засмя кратко.

Погледна настрана, присви очи. Додж отново остана поразен от промяната, която бе настъпила у нея през това лято. Хедър бе започнала да отслабва, чертите й да се изострят, а красотата й ставаше по-очевидна. Сякаш бе прекарала целия си живот под мантия невидимка, която сега бе започнала да се свлича.

Додж се облегна на капака и започна да рови в джоба си за цигарите. Дори не му се пушеше — просто искаше да прави нещо с ръцете си.

— Как е Лили? — попита той.

Хедър му отправи остър поглед.

— Добре е — отговори бавно. А после: — Вътре е, гледа телевизия.

Додж кимна. Предишния ден пушеше цигара на Мет Роуд, когато чу, че някой пее зад бараката, в която обикновено държеше мотоциклета си. Любопитството му се събуди и той заобиколи постройката.

И тогава зърна Хедър.

Чисто гола.

Тя изкрещя, а той незабавно се обърна, но преди това все пак забеляза, че Хедър се мие с маркуча от ресторантчето на Дот — същия, с който момчетата от кухнята пръскаха улиците вечер. Видя кола, нейната кола, и дрехите, които съхнеха на капака; и момиче, което трябваше да е сестра й; то четеше, седнало на тревата.

— Не казвай на никого — помоли го Хедър.

Додж остана с гръб към нея. Вятърът бе отвял едни гащички от капака на земята и Додж прикова поглед в тях. Пликчета с десен на ягодки, избелели. До тях видя две четки за зъби и навита тубичка с паста, поставени върху обърната кофа, както и няколко чифта обувки, подредени в права линия върху пръстта. Зачуди се откога ли момичетата лагеруват тук.

— Няма — увери я той, без да се обръща.

И щеше да си удържи на думата. Това бе едно от нещата, които му харесваха у тайните: те създаваха връзка между хората.

— Колко дълго мислиш, че ще издържиш? — попита Додж сега.

— Докато победя — отговори Хедър.

Погледна я — лицето й беше толкова сериозно, така решително — и изпита неочакван прилив на нещо като радост. Разбиране. Това беше: той разбираше Хедър и тя го разбираше.

— Харесваш ми, Хедър. Ти си готина.

За миг тя огледа изпитателно лицето му, сякаш искаше да се увери, че не й се смее. После се усмихна.

— И ти си готин, Додж.

Нат пак се появи, понесла бутилка текила.

— Пийни едно с мен, Хедър.

Лицето й се разкриви в гримаса.

— Текила?

— Стига де! — нацупи се Нат. Думите й бяха по-завалени от всякога, но очите й бяха все така странно, неестествено ярки, сякаш не съвсем човешки. — Днес е рожденият ми ден.

Хедър поклати глава. Нат се засмя.

— Не мога да повярвам! — гласът й бе започнал да става по-висок. — Играеш на „Паника“, но се страхуваш от една чашка.

— Шшшт!

Лицето на Хедър почервеня.

— Тя дори нямаше да играе — продължи Нат и насочи бутилката към Хедър, сякаш се обръщаше към публика. А хората наистина слушаха. Додж видя, че се обръщат към Хедър, подсмихват се и си шепнат.

— Стига, Нат! Нали помниш, че не бива да говориш за играта? — подсети я той, но рожденичката не му обърна внимание.

— Аз щях да играя — оповести вместо това тя. — И играх. Но вече не. Тя… ти… ме саботира. Ти ме саботира — и тя се извърна към Хедър.

За миг Хедър се взря в нея.

— Ти си пияна — каза равнодушно и се смъкна от капака.

Нат се опита да я сграбчи.

— Само се майтапех — каза тя. Но Хедър продължи да се отдалечава. — Стига, Хедър. Просто си дърдорех.

— Ще намеря Бишъп — рече тя, без да се обръща.

Нат се подпря на колата, до Додж. Отвори бутилката, отпи и направи физиономия.

— Какъв рожден ден само! — измърмори.

Додж усещаше аромата на кожата й, алкохола в дъха й и ягодовия шампоан от косата й. Изпитваше болезнено желание да я докосне. Вместо това пъхна ръце в джоба си и потърси подаръка. Знаеше, че трябва да й го даде сега, преди да се е уплашил или тя да се е напила още повече.

— Виж, Нат. Може ли да отидем някъде другаде? Искам да кажа, да останем насаме за малко?

Осъзна, че тя може да реши, че иска само да я опипа или нещо такова, затова припряно продължи:

— Нося ти нещо — и й показа малката кутийка в хартиена опаковка. Надяваше се Нат да няма нищо против, че подаръкът се е смачкал в джоба му.

Изражението й се промени. Тя се усмихна широко, разкривайки малките си бели, съвършени зъби, и остави текилата.

— Додж, нямаше нужда. Ела. Знам едно място, където можем да отидем.

Точно зад задната веранда имаше площ, отделена за нещо, което му заприлича на украса за морава: внушителни варовикови статуи на най-различни герои от митологията, които Додж навярно трябваше да познае, но това не се случи; варовикови пейки и басейнчета за птици със зеленясала вода, мъх и листа. Статуите и верандата скриваха полукръглото пространство от поглед и когато двамата отидоха там, музиката беше приглушена.

— Давай — подкани я той и й подаде кутийката. — Отвори я.

Струваше му се, че може да повърне. Ами ако Нат не харесаше подаръка? Най-накрая тя се пребори с опаковката, отвори кутийката и впери поглед в съдържанието й: тъмна ивица от кадифе и малка кристална пеперудка, от чиито крила струеше светлина, положена върху подложка от памук.

Нат се взира в нея толкова дълго, та Додж реши, че изобщо не й е харесала, а после си помисли, че наистина ще повърне. Украшението му струваше парите, изкарани за цели три дни зареждане на рафтове.

— Ако искаш да го върнеш… — започна той.

Нат вдигна глава към него и той видя, че плаче.

— Прекрасна е! — промълви тя. — Обожавам я!

И преди Додж да разбере какво става, рожденичката протегна ръце, придърпа го надолу към себе си и го целуна. Устните й имаха вкус на сол и текила.

Когато Натали се отдръпна, Додж се почувства замаян. И преди се беше целувал с момичета, но никога така. Обикновено прекалено много се притесняваше какво прави езикът им или дали самият той натиска прекалено много или твърде малко. С Нат обаче забрави да мисли и дори да диша, а сега пред очите му се рееха черни петна.

— Слушай — изтърси той, — искам да знаеш, че ще уважа уговорката ни. Ако спечеля, имам предвид. Ще си получиш своя дял от парите.

Тя изведнъж се скова, сякаш я бе ударил. За секунда остана на мястото си, без да помръдва. А после бутна кутийката обратно към него.

— Не мога да я взема. Не мога да я приема.

Стори му се, че току-що е глътнал цяла топка за боулинг.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не я искам — отговори тя и натика кутийката в ръката му. — Ние не сме гаджета, нали? Имам предвид, наистина те харесвам и така нататък, но… Срещам се с друг. Не е редно.

Студ, студ. Плискаше се през цялото му тяло. Додж замръзваше, объркан и разярен. Чувстваше се като някой друг, звучеше като някой друг, когато чу как собственият му глас попита:

— Кой е той?

Нат се бе извърнала настрана от него.

— Няма значение. Не го познаваш.

— Ти ме целуна — настоя Додж. — Целуна ме, накара ме да си помисля…

Тя поклати глава. Все така отказваше да го погледне.

— Беше заради играта. Разбираш ли? Исках да ми помогнеш да спечеля. Това е всичко.

От устата му отново излезе този глас, който не познаваше:

— Не ти вярвам.

Думите прозвучаха тихо и несигурно.

Натали продължи да говори така, сякаш той изобщо не беше тук:

— Но нямам нужда от теб. Нямам нужда от Хедър. Кевин казва, че имам потенциал за камерата. Казва…

— Кевин ли?

Нещо в ума на Додж прещрака и стомахът му се сви.

— Онзи мазник, с когото се срещна в мола?

— Не е мазник.

Сега Нат се обърна с лице към него. Трепереше. Беше стиснала юмруци, очите й блестяха, по бузите й имаше влага и това разби сърцето му. Все още искаше да я целуне. Ненавиждаше я.

— Той наистина е такъв, за какъвто се представя. Вярва в мен. Каза, че ще ми помогне…

Студът в гърдите на Додж се бе превърнал в корав юмрук. Чувстваше как този юмрук го удря в ребрата, как заплашва да избухне направо през кожата му.

— Убеден съм — изрече ядно той. — Позволи ми да предположа. Трябвало е само да му покажеш циците си…

— Млъкни! — прошепна Натали.

— Може би да го оставиш да те опипва известно време. Или трябваше и да си разтвориш краката?

Веднага щом изрече думите, му се прииска да ги върне назад.

Нат се вцепени, сякаш през тялото й бе преминал електрически шок. И когато видя изражението й — вината, тъгата и болката — той разбра, че наистина го прави, че го е направила.

— Нат.

Едва успя да изрече името й. Искаше да й каже, че съжалява, а освен това съжаляваше и за нея, за това, което бе сторила. Искаше да й каже, че вярва в нея и че я смята за красива.

— Махай се — прошепна тя.

— Моля те — протегна Додж ръце към нея.

Нат припряно отстъпи назад, залитна и почти падна на тревата.

— Махай се! — подкани го.

За миг очите й се впериха в неговите. Той зърна две черни дупки, като рани. После Нат се обърна и изчезна.