Лорън Оливър
Паника (38)

Хедър

Хедър чакаше в колата, докато Натали и Люк правеха това, което трябваше да направят. Опитваше се да диша нормално, но дробовете не я слушаха и продължаваха да пърхат странно в гърдите й. Сега трябваше да се изправи срещу Рей Ханраха. Не можеше да се откаже или да се измъкне.

Зачуди се какво ли е намислил Додж за днес. И Люк не знаеше точно, макар че показа на Нат и Хедър някои от заплашителните му съобщения. Струваше й се нереално, че седи в кухнята на Нат с Люк Ханраха, футболния герой Люк Ханраха, краля на приветствения бал, когото изгониха от въпросния бал, защото го хванаха да пуши трева в съблекалнята, докато правеха съобщението. Победителят в „Паника“. Който някога бе нападнал касиер в „7-Илевън“ в Хъдзън, когато той отказа да му продаде цигари.

На нищо не приличаше. Двете години далеч от Карп не му бяха помогнали с нищо, което шокира Хедър. Мислеше, че единственото, което човек трябва да направи — единственото, от което се нуждаеха всички те — е да се махне. Но може би човек носеше демоните си със себе си, където и да отидеше.

Люк им каза, че е открил Нат заради едно от листчетата за залагания, което стигнало до него чак в Бъфало. И заради онова глупаво видео — онова, заснето край водните кули — което показваше Додж, обвил ръка около Нат. Тя била най-лесна за откриване от издържалите почти до края участници и Люк се надявал, че ще успее да я убеди да му помогне: да накара Додж да се откаже от играта.

Най-накрая Натали излезе от къщата. Хедър я видя да разговаря с Люк на предната веранда. Той беше почти два пъти колкото нея. Странно как само преди няколко години приятелката й щеше да се побърка само при мисълта, че Люк може да погледне в нейната посока или да разбере коя е. Животът беше толкова странен — с всичките си обрати, задънените улици, ненадейните възможности.

Надеждата винаги бе в рамките на възможното.

— Додж добре ли е? — попита Хедър, когато Нат влезе в колата.

— Ядосан е — отговори приятелката й.

— Е, ти все пак го отвлече — изтъкна Хедър.

— За негово добро! — настоя Нат и за миг на лицето й се изписа сърдито изражение. Но после се усмихна. — Никога досега не бях отвличала някого.

— Не го превръщай в навик.

И двете сякаш бяха решили да не споменават за караницата си и Хедър беше доволна. Тя кимна към Люк, който тъкмо се качваше в камиона си.

— Той ще дойде ли да гледа?

Нат поклати глава.

— Мисля, че не.

Замълча и добави с тих глас:

— Това, което е причинил на Дейна, е ужасно. Мисля си, че сигурно се ненавижда.

— Като го гледам, така изглежда — съгласи се Хедър. Но не искаше да мисли за Люк, за сестрата на Додж или за крака, заровени под цял тон метал, обявени за безполезни. И бездруго й беше лошо от нерви.

— Добре ли си? — попита Нат.

— Не — отвърна безцеремонно Хедър.

— Толкова си близо. Почти до края. Вече побеждаваш.

— Още не побеждавам — отговори Хедър. Включи съединителя. Не можеше да отлага повече. На небето не бе останала почти никаква светлина, а хоризонтът приличаше на черна дупка, изсмукваща всички цветове наоколо. Сети се за нещо. — Боже! Това е колата на Ан! Тя почти никога не ми разрешава да я карам. Не мога да се изправя срещу Рей с нея.

— Няма нужда — бръкна Нат в чантичката си, извади чифт ключове и драматично ги запремята в дланта си.

Хедър я погледна.

— Откъде ги взе?

— Додж — отговори Нат, метна ключовете в дланта си и ги върна в чантата си. — Можеш да използваш неговата кола. Прекалената предпазливост не е навредила никому, нали така?

 

 

И последният отблясък на слънцето изчезна и луната преряза облаците като гигантски сърп. Участниците, съдиите и зрителите се събраха и тихо излязоха от гората; дойдоха през дерето, разпилявайки чакъл, докато подскачаха по нанадолнището; или пък пристигнаха с коли, които караха бавно и без фарове, като подводници в мрака.

По времето, когато звездите разкъсаха мрака, всички те бяха тук: всички деца от Карп, дошли да присъстват на последното предизвикателство.

 

 

Беше време. Нямаше нужда Дигин да повтаря — всички знаеха правилата на Двубоя. Всяка кола се целеше в другата, докато се движат бързо една срещу друга. Първият, който се отклонеше, щеше да загуби.

А победителят щеше да прибере джакпота.

Хедър беше толкова нервна, че й трябваха три опита, за да завърти ключа. Беше намерила льо сабъра оставен отстрани на пътя, на практика заровен в храстите. Колата на Бишъп — Додж сигурно я беше взел назаем.

Изпита абсолютно нелогично раздразнение, че Бишъп му е помогнал по този начин. Запита се дали е рискувал да дойде днес, дали не е някъде сред тълпата, сред тъмното море от хора с неразличими на бледата лунна светлина лица. Беше прекалено горда, за да му изпрати съобщение и да разбере. И прекалено засрамена. Той се опита да говори с нея, да й обясни, а тя се държа така ужасно.

Зачуди се дали някога ще й прости.

— Как си? — попита я Нат. Беше й предложила да остане с нея до последната възможна секунда.

— Добре — излъга Хедър. Устните й бяха вцепенени, усещаше езика си надебелял. Как щеше да шофира, когато едва чувстваше ръцете си? Докато преместваше колата на стартовото си място, фаровете осветиха групички от лица — призрачнобели, застанали безмълвно в сенките на дърветата. Двигателят виеше, сякаш нещо не му беше наред.

— Всичко ще мине добре — рече Нат и се завъртя на мястото си. Очите й изведнъж се разшириха и се изпълниха с настойчивост. — Всичко ще мине добре, разбираш ли?

Каза го така, сякаш се мъчеше да убеди себе си.

Дигин жестикулираше към Хедър, показваше й, че трябва да обърне колата. Двигателят стържеше странно. Стори й се, че освен това подушва някаква странна миризма, но реши, че си въобразява. Така или иначе, всичко щеше да свърши скоро. Трийсет секунди, най-много четирийсет. Когато успя да обърне автомобила в правилната посока, Дигин почука на предното й стъкло и кимна отсечено.

На другия край на пътя — на триста метра от нея, на хиляда километра — Хедър видя двата еднакви кръга на фаровете на Рей. Постоянно се включваха и изключваха. Включваха и изключваха. Като някакво предупреждение.

— Трябва да тръгваш — каза Хедър с пресъхнало гърло. — Започваме.

— Обичам те, Хедър.

Нат се наведе към нея и обви ръце около врата й. Миришеше толкова познато и на Нат! На Хедър й се доплака, сякаш се сбогуваха за последен път. А после Натали се отдръпна.

— Виж, ако Рей не отбие… искам да кажа, ако се доближите един до друг и ти се стори, че той няма да отбие… Трябва да ми обещаеш, че ти ще го направиш. Не можеш да рискуваш да се сблъскате, разбираш ли? Обещай ми.

— Обещавам — каза Хедър.

— Късмет! — И Нат изчезна. Хедър я видя как бавно застава отстрани на пътя.

А тя остана сама в колата, в тъмното, пред дълга тясна отсечка от пътя, насочена като пръст към блясъка на далечни фарове отпред.

Помисли си за Лили.

Помисли си за Ан.

Помисли си за Бишъп.

Помисли си за тигрите и за всички неща, които бе прецакала в живота си.

Зарече се пред себе си, че няма да се отклони първа.

 

 

В тъмното мазе, обгърнат от миризмата на нафталин и стари мебели, Додж прекалено късно осъзна защо Нат е взела ключовете му. Нададе вик и се замъчи да се отскубне от лентата, която го държеше. Мислеше единствено за сърчицето на една бомба, което тиктака и бавно отброява секундите до края.

 

 

Нещо в двигателя пушеше. Хедър видя, че от капака на колата се издигат тънки ивици дим, като тънки черни змии. Но точно в този момент Дигин застана гол до кръста в средата на пътя и размаха тениската си над главата като флаг.

После вече беше късно. Хедър чу пронизителното скърцане на гуми по асфалт. Рей бе потеглил. Тя стовари крак върху педала на газта, колата се понесе напред и забуксува леко. Пушекът се удвои почти веднага и за секунда зрението на Хедър се замъгли напълно.

Паника.

А после пушекът се разпръсна и тя отново можеше да вижда, фаровете ставаха все по-големи. Луната блестеше като намазана с масло. А пушекът се изливаше от капака като течност. Всичко беше бързо, прекалено бързо — Хедър фучеше по пътя и не виждаше нищо друго, освен две луни, които растяха… приближаваха се…

Мирис на горяща гума и свистене на спирачки…

По-близо, по-близо… Носеше се напред. Скоростомерът показваше сто километра в час. Вече беше прекалено късно да отбие, той също не се отклоняваше. Беше прекалено късно за каквото и да било друго, освен за сблъсък.

От двигателя ненадейно изригнаха пламъци — огън, който изрева оглушително. Хедър изкрещя. Не виждаше нищо. Воланът подскочи в ръката й и тя се помъчи да задържи колата на пътя. Въздухът миришеше на изгоряла пластмаса, а дробовете й бяха пълни с пушек.

Хедър натисна с всичка сила спирачките, ненадейно обзета от абсолютна сигурност: щеше да умре. Видя движение някъде отляво — някой бе изтичал на пътя ли, какво? — и осъзна със секунда закъснение, че Рей е отбил, за да не го удари, че е извил волана си наляво и сега се носи право през гората.

Хедър прелетя покрай него с оглушителен грохот. Пламъците ближеха предното й стъкло. Тя не спираше да крещи. Знаеше, че трябва да излезе от автомобила веднага, преди да се е блъснала в нещо.

Колата занасяше, тресеше се, въртеше се в кръгове, но забавяше. Носеше се към дърветата. Хедър се помъчи да отвори вратата. Дръжката заяде и тя си помисли, че ще остане прикована тук и огънят ще я погълне. А после натисна с рамо, вратата се отвори и Хедър скочи, претърколи се, почувства как ръката и рамото й се забиват в асфалта, усети в устата си вкуса на пръст и пясък, чу далечен рев, звук, сякаш хората викаха името й. От гумите на колата се разлетяха искри, когато автомобилът изхвърча от пътя и падна в гората.

Последвалата експлозия бе така оглушителна, че Хедър я усети как преминава през цялото й тяло. Покри главата си с ръце. Сега чуваше, че хората наистина викат името й — както и името на Рей. В далечината зави сирена. За миг Хедър си помисли, че сигурно е мъртва. Но можеше да усети вкуса на кръвта в устата си. Ако беше мъртва, нямаше да може да почувства никаква кръв.

Вдигна глава. Колата се беше превърнала в развалина; един стълб от пламъци я поглъщаше, превръщаше я в гума и метал. Невероятно, но Хедър успя първо да седне, а после и да се изправи. Не усети никаква болка. Сякаш гледаше филм за собствения си живот. А после изведнъж престана да чува — не чуваше гласовете, които я викаха, подканваха я да се махне от пътя, да се отдръпне от колата, не чуваше и сирените. Намираше се в някакво дълбоко мочурливо място, в което цареше тишина.

Обърна се и видя, че Рей се мъчи да се измъкне от колата си. По лицето му се стичаше кръв; трима души се опитваха да го издърпат от развалината. При отбиването се беше забил право в едно дърво. Капакът на автомобила му беше смачкан, хлътнал почти наполовина.

И сега Хедър разбра причината.

На средата на пътя, абсолютно неподвижен, на по-малко от шест метра от нея, стоеше тигърът.

Наблюдаваше я с тези дълбоки черни очи, очи, които бяха стари и изпълнени с тъга, очи, които бяха наблюдавали как цели векове се превръщат в прах. И в този миг тя почувства как през тялото й преминава тръпка и разбра, че тигърът се страхува — от шума и огъня, от хората, които крещяха, струпани от двете страни на пътя.

Но тя, Хедър, вече не се боеше.

Тласкаше я сила, която не можеше да обясни. Не изпитваше нищо друго, освен съжаление и разбиране. Беше съвсем сама на пътя с тигъра.

И в последния момент от играта, докато пушекът се издигаше на огромни стълбове във въздуха, а пламъците ближеха небето, Хедър Нил без колебание се приближи до тигъра, сложи нежно ръка на главата му и спечели.