Лорън Оливър
Паника (28)

Хедър

Вече беше втората седмица от август. Играта наближаваше края си. Оставаха четирима играчи: Додж, Хедър, Нат и Рей.

За първи път от началото на „Паника“ хората започнаха да залагат, че Хедър ще спечели, макар Рей и Додж все още да водеха в залозите като фаворити с равен брой точки.

Хедър чу, че Рей е издържал индивидуалното си предизвикателство: беше влязъл в общинската морга в Ийст Чатъм и бе останал цяла нощ заключен с труповете. Зловещо, но малко вероятно да го убие; Хедър все още беше сърдита, че нейното предизвикателство бе най-ужасното.

Но разбира се, имаше я тази подробност, че Додж се бе погрижил и то да е безобидно. Додж, който беше свил куршума, докато демонстративно проверяваше дали пистолетът е зареден.

Додж, който сега отказваше да й вдигне телефона. Беше такъв цирк! Бишъп постоянно й звънеше. Тя звънеше на Додж. Криста звънеше на нея. Никой не вдигаше на никого. Като някаква объркана игра на телефон.

Нат стоеше настрана от всичко това. Все още не бе получила индивидуалното си предизвикателство. С всеки изминал ден ставаше все по-бледа и по-слаба. Както никога, не говореше непрестанно за всички момчета, с които излизаше. Дори оповести със сериозен тон, че може да се опита за известно време да стои настрана от момчетата. Хедър не знаеше дали това се дължи на играта, или на случилото се вечерта на рождения ден на приятелката й, но Нат й напомняше на една репродукция, която веднъж видя в учебник по история: аристократка, която очаква гилотината.

Една седмица след предизвикателството на Хедър мигът настъпи.

Двете бяха завели Лили в мола на кино най-вече за да се спасят от горещината — три дни поред термометърът показваше рекордните трийсет и пет градуса и Хедър имаше чувството, че се движи в някаква супа. Дърветата не помръдваха в трептящата жега.

След това трите се качиха в колата на Нат и се върнаха в къщата на Ан. Нат най-накрая бе разбрала, че Хедър не живее у дома, и беше предложила да спи у Ан заедно с нея, макар че не обичаше кучета и отказваше дори да се приближи до ограждението на тигрите. Ан обаче отсъстваше — щеше да прекара почивните дни на гости при зълва си в Бостън, а Хедър мразеше да живее в голямата стара къща без нея. Това й беше хубавото на караваната: човек винаги знаеше кое какво е, къде са стените, кой си е у дома. Къщата на Ан беше различна: пълна с дърво, което пращеше и стенеше, с призрачни звуци, загадъчни думкания и шум от дращене.

— Вдигни — каза Нат, когато телефонът иззвъня между краката й.

— Пфу! Няма да бръкна там, за да го взема — отговори Хедър.

Нат се изкикоти и й метна апарата, като само за миг отдели ръката си от волана. Колата се отклони и Лили изкрещя от задната седалка.

— Съжалявам, Бил — извини се Нат.

— Не ме наричай така — отвърна Лили с превзет тон.

Нат се разсмя. Хедър обаче седеше с телефона в скута си. През китките й течеше лед и се изливаше в ръцете й.

— Какво има? — попита Нат. А после лицето й стана сериозно. — Това да не е…?

Тя млъкна и погледна в огледалото за обратно виждане към Лили, която слушаше внимателно.

Хедър отново прочете съобщението. Невъзможно!

— Каза ли на някого, че тази вечер ще спиш у Ан? — попита тя с тих глас.

Нат вдигна рамене.

— На родителите си. И на Бишъп. Май споменах и на Джоуи.

Хедър затвори телефона и го пъхна в жабката. Ненадейно пожела да е възможно най-далеч от нея.

— Какво има? — попита Нат.

— Някой знае, че Ан я няма — каза Хедър и пусна радиото, та Лили да не може да подслушва. — Съдиите знаят.

На кого беше казала тя самата? На Додж — беше го споменала в едно съобщение. Писа му, че трябва да дойде, за да поговорят, за да му благодари. И разбира се, Ан най-вероятно беше споменала пред няколко души. Тук беше Карп и хората говореха, защото нямаше какво друго да правят.

Сериозността на прочетеното току-що — това, което трябваше да направи Нат — проникна в мозъка й. Хедър свали прозореца си, но нахлуването на горещ въздух не й донесе никакво облекчение. Не трябваше да пие толкова много газирана вода в киното. Повдигаше й се.

— Какво е? — попита Нат. Изглеждаше уплашена. Несъзнателно бе започнала да потропва ритмично с пръсти по волана. — Какво трябва да направя?

Хедър я погледна. В устата си усещаше вкус на пепел и установи, че не е по силите й дори да произнесе цяло изречение.

— Тигрите — промълви тя.