Лорън Оливър
Реквием (8)

Лена

Отварям очи. Палатката е пълна със зелена утринна мъгла. Слънцето рисува цветни картини по тънките стени на палатката. Земята под мен е влажна, както винаги сутрин, земята издишва росата от себе си, отърсва се от нощния студ. Дочувам гласове и подрънкване на метални съдове. Джулиан го няма до мен.

Нямам спомен колко време съм спала безпаметно. Не си спомням и дали съм сънувала, и се питам дали и с излекуваните е така. Дали и те се събуждат всяка сутрин бодри, обновени, необезпокоявани от дългите, подаващи се от мрака пръсти, които се протягат към теб от съня ти.

Навън е изненадващо топло. Гората ехти от песните на птиците и облаците плуват весело по светлосиньото небе. Пустошта се перчи с пролетта, както червеношийките със своите червени гърди.

Отивам до рекичката, откъдето вадим вода. Дани тъкмо излиза от водата, застава чисто гола на брега и бърше косата си с тениската. В началото голотата ме шокираше, но сега почти не я забелязвам. Вместо Дани, може да е черна, мокра от водата видра, която се отърсва на слънцето. Въпреки това я подминавам и слизам малко по-надолу по течението, събличам си тениската и наплисквам лицето и подмишниците си с вода. Потапям главата си и бързам да се покажа на повърхността. Водата все още е леденостудена и не мога да се престраша да се потопя цялата.

Връщам се в лагера и виждам, че трупът на старата жена вече не е там. Сигурно са намерили къде да я погребат. Спомням си за Блу, за това, как трябваше да я оставим на студа, докато скрежът покриваше миглите и затваряше очите й, спомням си и за Миако, която изгорихме. Сега те са призраци, сенки от сънищата ми. Не знам дали някога ще мога да се отърва от тях.

— Добро утро, слънчице — посреща ме Рейвън, без да вдига поглед от якето, което кърпи в момента. В устата й има няколко карфици и тя говори през тях. — Добре ли спа? — И без да дочака отговор, добавя: — До огъня има малко храна. Иди хапни, преди Дани да я е излапала.

Спасеното момиче от миналата вечер е будно и седи близо до Рейвън, недалеч от огъня. На раменете й е метнато червено одеяло. Сега виждам, че е по-хубава, отколкото ми се стори на пръв поглед. Очите й са яркозелени, кожата й е светла и нежна.

— Здрасти — казвам и сядам между нея и огъня.

Тя ми се усмихва срамежливо, но не отговаря и сърцето ми се изпълва с жал. Спомням си колко изплашена бях самата аз, когато избягах в Пустошта и после се събудих между Рейвън, Так и другите. Интересно ми е откъде идва и на какви ужасни неща е била свидетел.

В края на огнището има очукана тенджера, наполовина зарита в пепелта. Вътре има малко каша с овес и черен боб, останала от вечерята. Вече се е спаружила и на практика е безвкусна, но аз си сипвам няколко лъжици в една тенекиена чаша и се насилвам да ги изям.

Тъкмо привършвам, и забелязвам Алекс да излиза от гората. Носи пластмасова чаша с вода. Вдигам глава и чакам да видя дали ще ме погледне, но както обикновено, той втренчва поглед във въздуха над мен. Подминава ме като флагче и спира пред новото момиче.

— Ето, вземи — казва той. Гласът му е тих и нежен. Гласът на стария Алекс, онзи от моите спомени. — Донесох ти малко вода. Не се безпокой. Чиста е.

— Благодаря ти, Алекс — отвръща тя.

Името прозвучава толкова грозно от нейните уста, че ми призлява. Точно така ми призля и на Празника на ягодата в Източния парк, когато застанах пред кривите огледала. Тогава имах чувството, че всичко е изкривено.

Так, Пайк и още няколко мъже излизат от гората след Алекс, разтваряйки гъстите клони с лакти. Джулиан се появява последен. Ставам и без да мисля, се затичвам към него и се хвърлям на врата му.

— Оха! — засмива се той, залита леко назад и ме стиска за раменете, приятно изненадан. През деня никога не демонстрирам близостта си с него, особено пред другите. — Какво беше това?

— Просто ми липсваше — казвам, останала без дъх, въпреки че няма причина. Облягам глава на рамото му и опирам длани в гърдите му. Ритъмът им ме успокоява: той е реален и е тук.

— Направихме пълен кръг — докладва Так. — Обходихме всичко в радиус от пет километра. Изглежда спокойно. Лешоядите трябва да са тръгнали в друга посока.

Мускулите на Джулиан се стягат. Обръщам се и поглеждам Так.

— Лешоядите ли каза?

Так ме стрелка с поглед, но не отговаря. Виждам, че е спрял пред новото момиче, а Алекс е седнал до него. Между тях има само няколко сантиметра. Погледът ми се съсредоточава в пространството между раменете и лактите им. Формата на това пространство напомня горната половина на пясъчен часовник.

— Спомняш ли си в кой ден дойдоха при вас? — пита я Так. Виждам, че полага усилия да не издаде нетърпението си. Иначе Так е като оса, припрян, язвителен, готов да те захапе. Сигурно затова си пасват толкова много с Рейвън.

Момичето засмуква долната си устна. Алекс докосва нежно ръката му, явно да го успокои, и на мен ми прилошава.

— Продължавай, Корал — подканя го той. Разбира се, че ще се казва Корал. Красиво и деликатно име. Някак специално.

— Аз… не си спомням точно. — Гласът й е нисък, като на момче.

— Помъчи се да си спомниш все пак — настоява Так. Рейвън го стрелка с поглед. Посланието е ясно: „Не я притискай“.

Момичето увива по-плътно одеялото около раменете си. После прочиства гърло и казва:

— Дойдоха преди няколко дни — три или четири, не си спомням точно. Тъкмо намерихме една стара плевня, напълно запазена… Мислехме да се установим там. Бяхме само малка група от нашите. Аз, Дейвид, Тиг… Нан…

Гласът й се пречупва, тя спира за момент и поема дълбоко въздух.

— … и още няколко. Общо бяхме осем души. Заедно сме, откакто дойдох в Пустошта. Дядо беше свещеник на една от старите религии. — Тя ни поглежда отбранително, готова да поеме критики и обвинения заради дядо си, но такива не последват. — Той отказа да приеме Новия ред и го убиха. — Момичето потръпва. — Оттогава преследват цялото ни семейство. И когато се оказа, че леля е от симпатизантите, ни сложиха в черния списък. Не можех да си намеря работа, нямаше как да се омъжа и да спася живота на близките си, защото не ми определиха партньор. Няма нито един собственик в Бостън, който би дал дома си под наем на такова семейство. Не че ние имахме с какво да му платим.

В гласа й се появи горчива нотка. Изведнъж осъзнавам, че единствено скорошната травма я кара да изглежда крехка. При нормални обстоятелства тя би била лидер, като Рейвън. Като Хана.

Докато говори, непрекъснато поглежда към Алекс и при всеки неин поглед аз изтръпвам от ревност.

— Разкажи ни за лешоядите — подканва я Так.

— Остави я, Так — намесва се Рейвън. — Не виждаш ли, че не е готова да говори за това.

— Не-не, няма нищо. Просто… не си спомням добре. — Тя поклаща объркано глава. — Ставите на Нан я боляха. Не искаше да остава сама в тъмното, когато отиваше до тоалетна или да се къпе. Страхуваше се, че може да падне. — Корал свива колене високо до гърдите си. — Придружавахме я поред. Онази вечер беше мой ред. Това е единствената причина да съм… Единствената причина… — повтаря тя, но не довършва. Гласът й се изгубва.

— Другите са мъртви, така ли? — пита глухо Так.

Тя кима. Дани измърморва едно „мамка му“, замахва с крак по земята и изпраща шепа пръст във въздуха.

— Подпалиха ги — казва момичето. — Изгориха ги в съня им. А ние гледахме отстрани. Лешоядите наобиколиха мястото и изведнъж „пуф“. Лагерът лумна като клечка кибрит. Нан изгуби ума и дума. Хвърли се като полудяла назад към плевнята. Хукнах след нея и после… не си спомням почти нищо. Видях я да пламва и… Събудих се в един ров. Знам, че валеше… после вие ни открихте.

— Мамка му, мамка му, мамка му! — започва да беснее Дани и при всяка ругатня изпраща във въздуха нова струя пръст.

— Не помагаш с това — срязва я Рейвън.

Так разтърква чело и въздиша.

— Прочистили са района. Това е глътка въздух за нас, защото ги е забавило — казва замислено той. — Само трябва да внимаваме да не пресечем пътя им.

— Колко бяха? — пита я Пайк. Тя клати глава. — Петима? Седем? Повече? Хайде де, трябва да ни дадеш нещо…

— Защо? — прекъсва го Алекс. Говори тихо, но всички притихват и наострят слух да чуят какво ще каже. Някога обичах тази негова черта. Обичах начина, по който умееше да налага контрол над ситуацията, без да повишава тон, само със спокойствието и увереността, която излъчваше.

Сега не бива да изпитвам нищо, затова се фокусирам върху присъствието на Джулиан зад мен, само на сантиметри от гърба ми. Но вместо това се заглеждам в докосващите се колене на Корал и Алекс. Сигурно е случайно, но той не се отдръпва, явно няма нищо против.

— Защо да атакуват? Защо да подпалват плевнята? Няма никакъв смисъл — продължава той и поклаща глава. — Всички знаем, че лешоядите ограбват, не разрушават. Това не е грабеж. Това е масово убийство.

— Те работят със „Свободна от делириум Америка“ — казва Джулиан.

Изрича го спокойно, думите излизат без проблем от устата му, въпреки че за него сигурно е мъчително да ги произнесе. „Свободна от делириум Америка“ беше рожба на баща му, неговата гордост и смисълът на живота му, и само преди няколко седмици, когато с Джулиан ни плениха, беше смисъл и на неговия живот.

— Точно така — кима Алекс и става.

Между тях се води диалог, наистина индиректен, но все пак диалог, Алекс обаче отказва да погледне към нас. Очите му гледат към Рейвън и Так.

— Тук не става дума за оцеляването им, нали? Те получават пари за това. Залозите са по-високи и целите са различни.

Никой не възразява. Всички разбират, че е прав. На лешоядите не им пука за лечението. Дошли са в Пустошта, защото не пасват вътре или на мястото, където са ги изтласкали, не са част от никое нормално общество. Не следват идеи, не се сдружават с никого, нямат чувство за чест и достойнство, нито идеали. И въпреки че са безскрупулни, досега атаките им имаха ясна цел — плячкосваха и ограбваха, вземаха оръжие и храна и не се свеняха да убиват, докато грабят.

Но убийства без смисъл и без плячка…

Това е различно. Това е някакъв договор.

— Те ни очистват — заговаря бавно Рейвън, като че ли идеята й идва в момента. Обръща се към Джулиан и казва: — Ще ни преследват и ще ни изтребят като… като животни, нали?

Всички поглеждат към него — някои с любопитство, други с презрение.

— Не знам — отговаря той без затруднение. — Мисля, че не могат да си позволят да ни оставят живи.

— Сега мога ли да кажа „мамка му“? — пита язвително Дани.

— Но ако „Свободна от делириум Америка“ и регулаторите използват лешоядите за тази цел, това доказва едно — съпротивата е сериозен фактор — възразявам аз. — Те гледат на нас като на заплаха. Това е добър знак.

Години наред живеещите в Пустошта невалидни бяха фактически под закрилата на правителството. Официалната позиция беше, че болестта амор делириум невроза е премахната при бомбардировките и всички заразени хора са унищожени. Любовта не съществува вече. Признанието, че отвън има невалидни, би било признание за провал.

Но нещата сега са различни. Пропагандата не може повече да мълчи. Съпротивата се разпространи прекалено много и е видима за всички. Вече не могат да си затварят очите, да се правят, че ни няма. Трябва да се опитат да ни унищожат.

— Да. Да видим колко добре ще се почувстваме, когато лешоядите ни изпържат, докато спим — изсъсква Дани в отговор.

— Моля за внимание — намесва се Рейвън и става. Черната й коса е вързана с бяла панделка. Никога не съм я виждала досега. Не знам дали е била там и преди, или наскоро я е сложила. — От сега нататък трябва да сме много внимателни. Ще строим палатките си по-близо една до друга и ще оставяме охрана през нощта. Ясно? Ако тръгнат да ни преследват, трябва да сме по-бързи и по-умни от тях. И трябва да работим всички заедно. С всеки ден ставаме все повече, нали?

Тя поглежда спокойно към Пайк и Дани, после пак поглежда към Корал.

— Ще имаш ли сили да вървиш?

Корал кима.

— Мисля, че ще мога.

— Добре тогава — намесва се Так. Очевидно не издържа повече на едно място. — Да направим последна обиколка. Проверете капаните. Съберете багажа. Ще тръгнем колкото може по-скоро.

Так и Рейвън вече нямат пълен контрол над групата, но думата им все още тежи и в случая никой не оспорва нарежданията им. Лагеруваме цели три дни близо до Покипси и щом решихме накъде да вървим, нямаме търпение да се махнем оттук.

Групата се пръска между дърветата. Заедно сме от почти три седмици и всеки вече е намерил своето място в отбора. Так и Пайк са ловци; Рейвън, Алекс, Дани и аз се редуваме за капаните. Джулиан опакова и разопакова багажа. Други поправят платнищата на палатките. В Пустошта животът ти зависи от реда и дисциплината. И не само в Пустошта.

С това са съгласни и излекуваните, и неизлекуваните.

Тръгвам след Рейвън, която се спуска по полегатия склон към купчина развалини от бомбардировки, където някога сигурно е имало жилищен квартал. Забелязвам следи от миещи мечки.

— Тя с нас ли ще дойде? — избухвам аз, когато се отделяме от другите.

— Коя? — обръща се Рейвън. Изглежда изненадана да ме види зад себе си.

— Онова момиче — казвам аз, като се опитвам да не издавам емоциите си. — Корал.

Рейвън вдига вежди.

— Няма голям избор, не мислиш ли? Или тръгва с нас, или остава и умира от глад.

— Но… — Не мога да си обясня защо ми се струва, че на тази не бива да й се вярва. — Ние не знаем нищо за нея.

Рейвън спира за момент и се обръща към мен.

— Ние не знаем нищо за никого — казва тихо. — Не схващаш ли вече? Аз не знам нищичко за теб, ти не знаеш нищо за мен. Не знаеш нищо дори и за себе си.

Замислям се за Алекс — неподвижна фигура на непознато за мен момче, което някога си въобразявах, че познавам добре. Може би той не се е променил толкова много. Може би просто никога не съм го познавала.

Рейвън въздъхва и разтрива челото си с две ръце.

— Виж, аз го казах преди малко. Ние сме тук заедно и трябва да действаме заедно.

— Това го разбирам — отвръщам и поглеждам назад към лагера. Червеното одеяло около раменете на Корал ми дразни очите, отдалече прилича на кърваво петно на дъсчен под.

— Не мисля, че разбираш напълно — свива устни Рейвън, застава пред мен и ме принуждава да я погледна в очите. Нейните са тежки, почти черни. — Това, което става сега, само то има значение. То не е игра. Не е шега. Това е война. По-голямо е от теб и мен. По-голямо е от всички нас, взети заедно. Отделната личност вече няма значение. — Гласът й омеква. — Нали помниш какво ти повтарям още от първия ден? Миналото е мъртво.

Разбирам, че говори за Алекс. Гърлото ми се свива, но няма да позволя Рейвън да види сълзите ми. Няма да плача повече за Алекс.

Тя тръгва напред и се провиква през рамо:

— Хайде, върви! По-добре да помогнеш на Джулиан със събирането на багажа, отколкото да ми се мотаеш в краката.

Поглеждам назад. Джулиан вече е разглобил половината палатки. Докато го гледам, той сваля на земята още една и тя се свива като спукан балон.

— Ще се справи и сам — измърморвам и поемам след нея. — Няма нужда от мен.

— Повярвай ми — обръща се Рейвън към мен. Черната й коса се вдига като ветрило около главата й, — има нужда.

За миг оставаме на място, загледани една в друга. В очите на Рейвън проблясва нещо, което не мога да разгадая. Някакво предупреждение, но за какво?

После устните й се разтягат в усмивка.

— Тук все още командвам аз — казва през смях. — Трябва да ме слушаш.

Обръщам се и тръгвам надолу по хълма към лагера и към Джулиан, който има нужда от мен.