Лорън Оливър
Реквием (7)

Хана

Вече втора нощ мъглата на съня ми е нарушена от един образ: две очи, плуващи в тъмното. Очите неочаквано се превръщат в светли кръгове, два предни фара, насочени към мен. Аз стоя неподвижно по средата на пътя, заобиколена от тежка воня на боклук и изгорели газове… хваната в капан, безмълвна, замръзнала пред грохота и горещината на автомобилен двигател…

Събуждам се малко преди полунощ, обляна в пот.

Това не може да се случва. Не и на мен.

Ставам и тръгвам опипом към банята. Удрям крака си в един от кашоните, с които е пълна стаята ми. Преместихме се тук преди два месеца, в края на януари, но освен най-необходимото, още не съм разопаковала багажа си. Нали след по-малко от три седмици се омъжвам и отново ще трябва да се местя? Освен това старите ми вещи — препарираните животни, книгите и смешните порцеланови фигурки, които колекционирахме като малки, вече не означават много за мен.

Отивам в банята и наплисквам лицето си със студена вода с надеждата да прогоня от съзнанието си онези големи като фарове очи, да отпусна стегнатите си като с обръч гърди и да отмия ужаса от кошмарния сън. Няколко пъти си повтарям, че това не означава нищо, защото се знае, че процедурата действа различно на хората.

Отвън луната е кръгла и ярка. Допирам нос до стъклото на прозореца. От другата страна на улицата има къща, идентична с нашата, до нея още една — огледален образ на първата. Къщите продължават нататък — десетки копия с еднакви островърхи покриви, новопостроени, но с идеята да изглеждат стари.

Изпитвам силна нужда да се раздвижа. Напоследък свикнах да помръдвам лекичко, когато тялото ми заплаче за една хубава тренировка. Откакто ме излекуваха, съм бягала веднъж, най-много два пъти. Няколко пъти опитах, но не беше същото. Оттогава идеята не ме привлича. Но продължавам да искам да правя нещо.

Обличам си долнището на анцуга и един черен суитшърт и нахлупвам на главата си стара бейзболна шапка на баща ми — отчасти за да държи косата ми назад, но и за да не ме разпознаят, ако някой случайно се окаже навън по това време. Официално не е забранено да съм навън след полицейския час, но не бих искала после нашите да ме питат защо. Това не е нещо, което Хана Тейт, бъдещата госпожа Хардгроув, трябва да прави в този час. Не искам никой да знае, че имам проблеми със съня. Не искам да им давам поводи за подозрения.

Завързвам връзките на маратонките си и пристъпвам на пръсти до вратата. Миналото лято се измъквах безброй пъти по този начин. Отивах при складовете на „Отремба пейнтс“ и беснеех с другите момчета и момичета до насита. Веднъж се изнизах от къщи и отидох и на купона в Диъринг Хайландс, където ни нападнаха. Няколко пъти съм се срещала тайно с няколко неизлекувани момчета. Помня, че веднъж отидох в Бак Коув на среща със Стивън Хилт, разреших му да докосне бедрото ми на голо и времето сякаш спря.

Стивън Хилт с тъмните дълги мигли и красивите бели зъби, който миришеше на афтършейв с аромат на борови връхчета. Щом ме погледнеше, сърцето ми слизаше в петите.

Спомените за тези лудории сега ми изглеждат като снимки от чужд живот.

Слизам бавно по стъпалата, без да вдигам шум. Напипвам резето на външната врата и го побутвам съвсем бавно, милиметър по милиметър, за да отвори безшумно вратата.

Леденият вятър раздвижва рододендроните, които ограждат двора ни зад желязната ограда. Храстите също са част от пейзажа, задължителни за всеки двор в Ууд Коув. „За сигурност и защита“, както се казва в брошурата на агенцията за недвижими имоти в квартала, и още „за гарантиране на спокойствието и личното ви пространство“.

Спирам и се ослушвам за стъпки на преминаващи патрули. Не чувам нищо. Но сигурно не са много далече. Ууд Коув ни гарантира двайсет и четири часова защита, организирана от доброволчески отряди, както пише в същата брошура. Но кварталът е гъсто населен и пълен с малки слепи улички. С малко късмет ще успея да ги избегна.

Минавам по алеята към насипаната с чакъл пътека и ето ме до желязната врата. Пред лунния диск преминава облак от черни прилепи и изпраща дъжд от сенки по поляната. Потръпвам. Меракът ми за бягане намалява рязко. Замислям се дали да не се върна в стаята си, да се заровя под завивките, да скрия глава между възглавниците, от които се носи лек дъх на дезинфектант, и да се събудя бодра за закуската — бъркани яйца.

Нещо хлопва в гаража. Обръщам се и виждам, че вратата му е отворена.

Първата ми мисъл е, че е фотограф. Някой е прескочил оградата и се е скрил в двора. Но бързо изоставям идеята. Госпожа Хардгроув следи стриктно за тези неща и досега никога не съм била обект на интерес, освен когато съм с Фред.

Следващата възможност е да е крадец на бензин. Заради наложените ограничения от правителството напоследък, особено в по-бедните квартали на града, има вълна от нахлувания в дворовете и кражби на бензин. През зимата положението беше особено неприятно. Източваха нафтата от котлетата и бензина от колите. Имаше набези над къщи и прояви на вандализъм. През февруари отчетохме двеста случая на кражби — най-високия процент, откакто е въведено лечението, а това е преди четирийсет години.

След кратко колебание решавам да се върна вкъщи и да събудя татко. Но това ще означава десетки въпроси и обяснения. Отказвам се, тръгвам през поляната към гаража, без да откъсвам поглед от отворената врата, и напрягам слух за идващи оттам шумове. Тревата е мокра и росата пробива бързо през плата на маратонките. Изведнъж усещам с всичките си сетива — някой ме наблюдава.

Зад мен една съчка се чупи. Усещам полъх отстрани. Нов порив на вятъра разлюлява рододендроните. Поемам дълбоко дъх и се обръщам. Сърцето ми бие бясно в гърлото. Не съм се страхувала, имам предвид истински, от деня на процедурата, когато едва успях да развържа колана на нощницата, толкова силно трепереха ръцете ми.

— Има ли някой там? — прошепвам едва чуто.

Отново шумолене. В гаража определено има нещо — или някой. Спирам на няколко крачки от вратата, обзета от неистов страх. Какви ги върша? По-добре да се върна вкъщи и да събудя татко. Ще кажа, че съм чула шум, после ще се оправям с въпросите.

След миг дочувам съвсем слабо мяучене. В същия момент очите на една котка просветват от вратата на гаража.

Издишвам облекчено. Просто бездомна котка. Портланд е пълен с такива. И с кучета. Хората си купуват домашни любимци, после се оказва, че нямат средства да се грижат за тях или просто им минава желанието, и ги изхвърлят на улицата. И те се размножават. Чух, че в Хайландс имало глутница от кучета.

Тръгвам бавно напред. Котката гледа право в мен. Хващам бравата на гаража и отварям вратата още няколко сантиметра.

— Пис-пис — повиквам я тихичко. — Хайде, излез оттам.

Котката се шмугва обратно в гаража. Стрелка се покрай старото ми колело и се удря в стойката му. Колелото се раздвижва, аз се спускам и го хващам, преди да падне на пода. Дръжките му са прашни. Въпреки че е тъмно като в рог, усещам праха по ръцете си.

Задържам колелото с една ръка, а с другата търся ключа за лампата по стената. Включвам го, виждам, че всичко е по местата си, и веднага се успокоявам. Колата, кофите за боклук, косачката в ъгъла, кутиите с боя и бидоните с бензин, подредени в другия ъгъл във формата на пирамида — всичко си е на мястото. Котката се е свила между бидоните и ме гледа изплашено. Изглежда сравнително чиста и здрава. Няма пяна по устата, не се виждат и струпеи. Значи, няма от какво да се страхувам. Още една крачка към нея и тя отново хуква, този път заобикаля зад колата, профучава край мен и излиза навън.

Навеждам се да оправя колелото и погледът ми спира на избелялата лилава лента от тиксо около дръжката. С Лена имахме еднакви велосипеди и тя все ме дразнеше, че нейният бил по-бърз. Непрекъснато си ги разменяхме, без да искаме, разбира се. Захвърляхме ги в тревата или на плажа, после тя скачаше на седалката и едва достигаше до педалите, а аз възсядах нейното колело, съвсем ниско, като за бебе, и тръгвахме заедно до дома, смеейки се истерично. Един ден тя купи две ленти тиксо от магазина на чичо си, лилава за мен и синя за себе си, и настоя да ги залепим около дръжките, за да ги различаваме.

Сега лепенката е покрита с прах. Не съм се качвала на колелото си от миналото лято. Това хоби остана в миналото, при Лена. Двете бяхме толкова близки. Защо бяхме приятелки? За какво си говорехме? Двете нямахме нищо общо. Не харесвахме едни и същи храни, не слушахме една и съща музика. Дори не вярвахме в едни и същи неща.

После тя избяга и разби сърцето ми така, че трябваше да се уча да дишам отново. Ако не ме бяха излекували, не знам какво щях да правя.

Сега мога да го призная — аз обичах Лена. Не с противоестествена любов, разбира се, но любовта ми към нея беше наистина болест. Не знам как е възможно някой да ти действа така, че да се разпадаш на парчета в негово присъствие и в същото време да се чувстваш толкова завършен.

Поривът за бягане изчезна напълно. Сега единственото ми желание е да си легна.

Изключвам осветлението, затварям вратата и се уверявам, че резето е паднало. Когато се обръщам към къщата, забелязвам парче хартия на тревата, вече омекнало от влагата. Преди минутка го нямаше, сигурна съм. Явно някой го е хвърлил през оградата, докато съм била в двора.

Значи наистина някой ме е наблюдавал. Може би ме наблюдава и сега.

Бавно прекосявам двора. Стигам до листчето, навеждам се и го вземам.

Оказва се стара черно-бяла снимка, явно копирана от оригинал. На нея един мъж и една жена се целуват. Жената се е наклонила назад, пръстите й са вплетени в косите на мъжа. Той се усмихва, докато я целува.

Долу, в края на копието, са принтирани следните думи: „Ние сме повече, отколкото си мислите“.

Инстинктивно скривам снимката в юмрука си. Фред беше прав. Съпротивата е тук, сред нас. И явно има достъп до копирни машини и хартия, разполага и с вестоносци.

Някъде в далечината се удря врата и аз подскачам. Изведнъж се раздвижвам. Изтичвам бързо до външната врата и забравила да пазя тишина, се вмъквам вкъщи и превъртам три пъти ключа. За момент оставам в коридора. Снимката все още е в ръката ми, смачкана на топка.

Вдишвам познатия мирис на лак за мебели и хлор и успокоена, отивам в кухнята. Хвърлям снимката в боклука, но веднага размислям, вадя я и я набутвам дълбоко в кофата за рециклиране. Вече не ми пука дали ще събудя мама и татко. Искам само да се отърва от тази снимка и от тези думи, които крият в себе си явна заплаха. „Ние сме повече, отколкото си мислите“.

Измивам ръцете си с гореща вода и препъвайки се, тръгвам към стаята си. Не си правя труда да се съблека, само изритвам маратонките, свалям шапката и се скривам под завивките. Парното работи, но аз не усещам топлина.

Дълги черни пръсти се затварят около мен. Ръце в кадифени ръкавици, меки и парфюмирани, се сключват около гърлото ми и Лена прошепва някъде отдалече: „Какво направи?“. Пръстите охлабват хватката си, ръцете падат от гърлото ми и аз потъвам, потъвам в дълбок сън без сънища.