Лорън Оливър
Реквием (42)

Лена

С наближаването на Бак Коув потокът от хора се превръща в мощна река и аз едва маневрирам с велосипеда между тях. Всички викат, тичат, размахват чукове, ножове, метални тръби, вървят към неясна за мен цел. С изненада установявам, че бунтовниците не са само невалидни. Има и много деца, съвсем малки, на дванайсет или тринайсет години, неизлекувани и яростни. Забелязвам дори няколко излекувани да гледат от прозорците към нас и да ни махат с ръце в знак на солидарност.

Измъквам се от тълпата и подкарвам по калния бряг към пещерата, където преди цял един живот с Алекс обичахме да ходим. И където той замени своето щастие с моето. Между останките от стария път расте висока трева и в нея лежат ранени и мъртви хора, стенат или гледат невиждащо в безоблачното небе. Няколко трупа лежат със забити в плитчините на залива лица, червени кървави панделки пълзят по повърхността на водата.

Отминавам пещерата и се насочвам към стената. Тълпата там е многолюдна, но повечето като че ли са от нашите. Полицията и регулаторите са изтласкани навътре, към старото пристанище. Хиляди разбунтували се хора се движат натам, гласовете им се сливат в един-единствен яростен вик.

Оставям колелото зад един голям хвойнов храст, веднага хващам Грейс за раменете и я оглеждам внимателно за рани и синини. Тя трепери цялата, гледа ме с широко отворени очи, сякаш се страхува, че мога да изчезна всеки момент.

— Какво стана с другите? — питам я аз.

Ноктите й са покрити с кал, навсякъде виждам само кожа и кости. Но иначе изглежда добре. Нещо повече, изглежда красива. Сълзите напират в очите ми и аз бързам да ги спра. Не сега, не сега, все още не сме в безопасност.

Грейс поклаща глава.

— Не знам. Избухна пожар и аз… се скрих.

Значи са я изоставили. Не са намерили време да я потърсят. Завива ми се свят.

— Изглеждаш различна — казва тихо Грейс.

— А ти си се източила — отвръщам и изведнъж ми се иска да изкрещя от радост. Да подскачам и да се смея, докато светът около нас гори.

— Къде беше? — пита ме Грейс. — Какво стана с теб?

— По-късно ще ти разкажа — отвръщам, хващам брадичката й, повдигам я и я поглеждам в очите. — Чуй ме, Грейс. Искам да ти се извиня. Съжалявам, че те изоставих. Повече никога няма да се отделя от теб, чуваш ли?

Погледът й обхожда лицето ми, преди да кимне.

— Ще се грижа за теб — Думите излизат трудно през стегнатото ми от напиращите сълзи гърло. — Вярваш ли ми?

Тя кима отново. Прегръщам я и я притискам до себе си. Грейс е съвсем слабичка, крехка като статуетка. Но аз знам, че всъщност е силна. Винаги е била. И смело ще посрещне съдбата си.

— Дай ми ръка.

Не знам накъде да тръгна. Замислям се за Рейвън, но веднага се сещам, че е мъртва — убиха я на стената, — и отново ми прилошава. Трябва да запазя спокойствие заради Грейс. Трябва да намеря безопасно място и да я скрия там, докато всичко утихне. Мама ще ми помогне. Тя сигурно знае какво трябва да се направи.

Прегръдката на Грейс е изненадващо силна. Тръгваме по брега, лавираме между ранени, умиращи и вече мъртви хора — невалидни, но и регулатори. Горе на склона виждам Колин — ранен, той напредва бавно към откритото затревено било, облегнат на едно момче. Момчето вдига поглед и сърцето ми спира.

Алекс.

Той ме вижда почти в същия момент, когато го виждам и аз. Искам да го извикам, но гласът ми не излиза от гърлото ми. Алекс оставя Колин на тревата и се навежда да му каже нещо. Колин кима, хваща се за коляното и потръпва.

Алекс се затичва към мен.

— Алекс — най-после извиквам името му и това сякаш го прави реален.

Той спира на няколко крачки, първо поглежда към Грейс, после към мен.

— Това е Грейс — казвам и се опитвам да я избутам напред, но тя се дърпа и прикрива мършавото си телце зад мен.

— Помня я. — В погледа му вече няма онази злост, онази омраза. Той прочиства гърло и продължава: — Мислех, че няма да те видя повече.

— Ето ме, тук съм. — Слънцето блести в очите ми и ми пречи да подредя думите си. Не мога да измисля какво да кажа, как да му опиша всичко, което си мислех, за което мечтаех и от което се страхувах. — Аз… получих бележката ти.

Алекс кима, челюстта му се стяга за момент.

— Джулиан…

— Не знам къде е Джулиан — прекъсвам го и вината се забива като нож в гърдите ми.

В съзнанието ми изникват неговите сини очи и топлите му ръце около мен, докато спя, и започвам да се моля с цялото си сърце: дано да е жив и здрав. Навеждам се към Грейс и казвам:

— Моля те, седни за малко тук.

Тя сяда послушно на тревата. Правя две крачки напред, но не мога да понеса да се отдалеча повече от нея. Алекс усеща, защото пристъпва към мен.

Понижавам глас, за да не ме чуе Грейси, и питам:

— Това истина ли е?

— Кое?

Очите му са с цвят на мед. Ето тези очи помня аз от сънищата си.

— Че още ме обичаш — казвам, останала без дъх. — Трябва да знам.

Алекс кима, протяга ръка, докосва нежно лицето ми и отмята един паднал кичур.

— Но… аз съм различна — казвам с мъка. — Ти също се промени.

— Това също е истина — отвръща тихо Алекс.

Проследявам белега от лявото му око до челюстта и усещам болка в гърдите си.

— И сега какво? — питам глупаво.

Слънцето свети прекалено ярко, сигурно това не се случва наистина, сигурно е сън.

— Ти… обичаш ли ме? — пита Алекс.

Ще се разплача. Искам да притисна лице в гърдите му, да поема аромата на тялото му и да се престоря, че нищо не се е променило. Че всичко си е цяло, както преди.

Но не мога. Знам, че не мога.

— Никога не съм преставала — казвам и отмествам поглед от него. Заглеждам се в Грейс и високата трева, осеяна с мъртви и ранени хора. Пак се сещам за Джулиан, за яркосините му очи, за доброто му сърце, за търпението му. Замислям се за всичко, което преживяхме заедно, за всички проведени битки и за онези, които тепърва ще трябва да водим. Въздъхвам дълбоко и добавям:

— Нещата са много по-сложни.

Алекс ме хваща за раменете.

— Обещавам ти, че няма да бягам повече.

— Не искам да го правиш — казвам аз.

Пръстите му намират бузата ми и остават за малко там, прогонвайки насъбралата се през последните няколко месеца болка, после обръщат лицето ми към неговото. Той се навежда и ме целува, съвсем леко, устните му едва докосват моите, но обещават всичко и това е прекрасно.

— Лена! — извиква Грейс.

Отстъпвам от Алекс и се обръщам към нея. Тя е станала и сочи към граничната стена, подскача развълнувано, не може да стои на едно място. Обръщам се да видя какво става. Сълзите замъгляват погледа ми и превръщат света пред мен в импресионистична картина. По стената пълзи палитра от цветове и превръща бетона в цветна мозайка.

Но после погледът ми се избистря и всичко идва по местата си. Не, това не са цветове. Това са хора. Те се трупат при стената, разклащат я, бутат, рушат.

Сред удари на чукове и прах се разнасят победоносни викове, хората разрушават скелето с голи ръце, разкъртват стената парче по парче, премахват границите на света, какъвто го познаваме. Изпълва ме неописуемо чувство на радост. Грейс се затичва натам, привлечена от общия устрем.

— Грейс, чакай!

Тръгвам след нея, но Алекс ме хваща за ръката.

— Ще те намеря, Лена — казва той и ме поглежда с онези негови толкова познати очи. — Няма да те оставя да си тръгнеш отново.

Не вярвам, че устните ще ме послушат, затова само кимам с надежда той да разбере. Алекс стиска ръката ми и казва:

— Сега тръгвай.

И аз тръгвам. Грейс спира и ме изчаква, аз хващам малката й ръчичка и двете се затичваме под слънцето и носещия се над главите ни дим, тичаме през превърналата се в гробище трева, а земята продължава своя неизменен път около слънцето и водата отразява ясносиньото небе.

Щом наближаваме, забелязвам Ловеца и Брам. Застанали един до друг, потни и разгорещени, те удрят по стената с големи парчета метална тръба. Стъпила върху купчина бетон от разрушената стена, Пипа развява като знаме една яркозелена риза. Виждам и Корал, появява се и изчезва сред напиращата напред тълпа — красива, решителна, прекрасна. Няколко крачки по-встрани зървам мама да размахва голям чук, върти го грациозно и с лекота, като че ли танцува. Докато гледам тази силна и мускулеста жена, си казвам, че наистина едва я познавам, но тя е моя майка и аз съм я обичала цял живот. И двете сме живи и аз скоро ще я запозная с Грейс.

Виждам и Джулиан. Гол до кръста, той се е качил на купчина камъни, блъска по стената с дръжката на една пушка и изпраща фин дъжд от бял прах по главите на хората отдолу. Слънцето превръща косата му в пламтящ ореол, който докосва раменете му с белите си пръсти.

Става ми мъчно, замислям се как се обръщат нещата и как човек и да иска, не може да върне живота си назад. Вече не съм сигурна в нищо и нямам представа какво ще стане с мен, с Алекс и Джулиан, с всички нас.

— Хайде, Лена — дърпа ме Грейс.

Но въпросът не е да знаеш. А да вървиш напред. Излекуваните искат да знаят. Ние сме избрали да се борим. Помолих Грейс да ми се довери. Всички трябва да вярваме в едно — че светът няма да свърши, че ще има и утре, и истината ще възтържествува.

В съзнанието ми изниква стара забранена поговорка от приказка, която Рейвън някога ми разказа: който скача, може да падне, но може и да полети.

Време е да скоча.

— Хайде — отвръщам и я оставям да ме поведе към хората, стискайки здраво ръката й.

Гмуркаме се сред ликуващата тълпа и си пробиваме път към стената. Грейс изкачва една купчина от дърво и парчета бетон и аз я следвам, докато се опитвам да запазя равновесие. Тя крещи, по-силно от всякога, говори на езика на радостта и свободата, и аз неусетно се присъединявам към нея. Двете къртим бетона с нокти и пръсти, малко по малко стената започва да се руши и зад нея се показва новият свят.

 

 

Съборете стените!

Това е целият смисъл. Човек не знае какво ще стане, когато събори стената. Не може да види какво има от другата страна, дали то ще му донесе свобода, или разруха, решение или хаос. Може да намери там рай, но може да бъде и ад.

Съборете стените!

Защото иначе ще живеете в страх, ще издигате барикади срещу непознатото, ще се молите за светлина, ще се стряскате при всеки шум.

Защото иначе може никога да не разберете какво е ад, но няма да откриете и рая. Няма да знаете какво е да дишаш свободно, с пълни гърди, няма да знаеш какво е да полетиш.

Вие, всички вие, където и да живеете — в големите градове или в изоставени села — намерете я, намерете в себе си твърдата смес от метал и бетон, намерете камъните, от които стомахът ви тежи. И дърпайте, дърпайте, дърпайте.

Готова съм да сключа договор с вас: аз ще го направя, ако и вие го направите, веднъж и завинаги.

Съборете стените!