Лорън Оливър
Реквием (41)

Хана

Тръгвам, без да знам и без да ме интересува накъде отивам. Единият крак пред другия, белите ми обувки стъпват тихо по паважа. В далечината се чува човешки рев, крясъци и викове. Слънцето свети ярко и топли раменете ми. Лекият ветрец повдига безшумно листата на дърветата и те ми се кланят и махат с клони, докато минавам.

Единият крак пред другия. Толкова е просто. Слънцето грее ярко над главата ми.

Какво ще стане с мен?

Не знам. Може би ще срещна някой познат. И той ще ме отведе обратно при мама и татко. И може би, ако светът не свърши и Фред е мъртъв, ще ми намерят друг партньор.

А може би ще продължа напред, докато стигна края на света.

Може би. Но засега виждам само високото бяло слънце, небето, къдравите нишки на сивия дим и подобните на океански вълни гласове в далечината.

И тихото потропване на обувките ми, и листата на дърветата, които ми кимат и сякаш ми казват: „Всичко е наред. Всичко ще бъде наред“.

И може би ще се окажат прави.