Лорън Оливър
Реквием (36)

Лена

Вече съм на средата на стълбата, когато алармата се включва. Секунда по-късно се чуват нови изстрели. Тези определено не са координирани, избухват в бърза непоследователност и оглушително близо. Веднага след това гръмва симфония от викове, нови изстрели и писъци. Една жена, почти достигнала стената, пада назад и тупва тежко на земята. Разнася се ужасяващ звук. След миг от гърдите й бликва кръв.

Само една десета от нас успяват да прехвърлят стената. Въздухът се изпълва с пушечен дим. Хората крещят: „Давай“, „Спри“, „Мръдни“, „Стой или ще стрелям“. За секунда замръзвам на стълбата, вцепенена от ужас се люлея на въжетата, ръцете ми започват да се хлъзгат, но в последния миг, преди да падна, успявам да дойда на себе си и да се хвана. Поглеждам нагоре и виждам един регулатор да реже въжетата с нож.

— Давай, Лена, давай!

Това е Джулиан, който се изкачва след мен. Той протяга ръка, побутва ме и аз успявам да вляза отново в тялото си. Тръгвам нагоре, като се стремя да не мисля за раздиращата болка в дланите ми. По-добре да се бия с регулаторите на земята, където имам някакъв шанс, отколкото да вися тук като риба на въдица.

Стълбата се разклаща. Регулаторът продължава да движи яростно ножа по въжетата. Виждам, че е съвсем млад, и ми изглежда някак познат. Потта е залепила русия му перчем за челото. Звяра достига ръба. Юмрукът му се забива в носа на регулатора, чува се характерен звук и слаб вик.

Всичко става за миг: Звяра хваща здраво ножа на регулатора и го дърпа силно към себе си. Мъжът полита напред, Звяра се навежда, повдига го и го изхвърля през стената като чувал с боклук. Тялото на регулатора се пльосва на земята с разперени ръце и крака. Чак тогава го познавам: учеше в академията „Джофри“, веднъж Хана си говори с него на плажа. Той е на моите години. Оценяването ни беше в един и същ ден.

Но сега нямам време за спомени.

Още две повдигания и аз съм на стената. Прилепвам корем към цимента и се опитвам да се сниша колкото може повече. Скелето за строежа от другата страна още не е свалено. Само няколко участъка от каменната пътека за патрулите са завършени. Навсякъде виждам преплетени ръце и крака. Хората се борят за път.

Отделните образи преминават през погледа ми като кадри от филм. Пипа изкачва стълбата вдясно от мен. Так е приклекнал на скелето и я прикрива, върти пушката от ляво на дясно и обратно и стреля по регулаторите, които се целят в нас от земята. Захапала дръжката на ножа си, Рейвън върви зад Пипа. На бедрото й виждам пистолет. Лицето й е изопнато, съсредоточено.

Към стената тичат войници, от кабините и складовете наоколо излизат все нови и нови попълнения. Сирените не спират да вият. Отзовала се незабавно на сигнала за тревога, полицията също пристига.

А долу се виждат пътища, покриви на сгради; платната на магистралата текат като широка сива река, виждам и Бак Коув. Познатите картини се откриват пред мен и някакъв обръч стяга гърдите ми. В далечината зеленеят паркове, заливът трепти в жълто и синьо. Зад белите сгради на лабораторния комплекс е Портланд. Моят дом.

За момент ми се струва, че ще припадна. Около мен има прекалено много хора и лицата на всички са гротескно изкривени. Шумът също е прекалено силен. Очите ми се насълзяват, гърлото ми се пълни с лютив дим. Оглеждам се и виждам, че една част от скелето се е запалила. А все още не сме прехвърлили и една четвърт от нашите сили. Мама не се вижда никъде. Нямам представа какво става с нея.

Джулиан се изкачва на стената, хваща ме за кръста, повдига ме и ме насочва към скелето, което ще ни свали на земята, но от другата страна на стената. В следващия момент натиска главата ми и извиква:

— Долу, долу!

Падаме на колене в мига, когато серия от куршуми се забива в стената зад нас и ни посипва с парченца бетон и прах. Скелето изскърцва и се залюлява под краката ни. Поглеждам надолу и виждам скупчилите се около основите му войници да го клатят в опит да го свалят.

Джулиан извиква нещо. Не чувам думите, но знам, че ми казва да тръгна по стълбата. Трябва да стигнем до земята. До мен Так протяга ръка, за да издърпа Пипа през стената. Тя се придвижва бавно, тежката раница на гърба й я тегли надолу. Изведнъж си представям, че бомбата ще падне точно тук, в този момент, и всичко ще се окъпе в кръв и огън, в сладникав дим и парчета бетон, но в следващия миг Пипа изкатерва стената и стъпва на краката си.

Един войник завърта пушката си към нея и я хваща на прицел. Искам да изкрещя, да я предупредя, но от устата ми не излиза нито звук.

— Пази се, Пипа! — извиква Рейвън, хвърля се към нея и натиска главата й точно когато войникът натиска спусъка.

Чува се едно съвсем слабо „па“ като от пистолет играчка.

Рейвън подскача и застива. За миг решавам, че просто е изненадана. Устата й се отваря, очите се разширяват. После тялото й се накланя назад и аз разбирам, че е мъртва. Започва да пада, да пада, да пада…

— Не! — изревава Так, хвърля се напред, хваща я за ризата, преди да се катурне от стената, и я притиска до себе си. Хората около него тичат нагоре и надолу, пъплят по скелето като плюсове, но той не вижда и не чува нищо, сяда на стената, хваща лицето й и я залюлява на коленете си. От време на време маха полепналите кичури коса от лицето и челото й, а тя го гледа безизразно, с леко разтворени влажни устни и широко отворени от шока очи — черна младоженка, свила се безжизнено в скута му. Устните на Так се раздвижват и той започва да й говори тихо и нежно.

У мен се надига писък, страхотен беззвучен писък, отваря се черна дупка и стига чак до сърцето ми. Не мога да помръдна, не мога да правя нищо, само мога да я гледам. Рейвън не бива да умира така — не тук, не по този начин, в тази глупава секунда на застой, не и без борба.

„Бам по невестулката.“ Старата детска песничка от онази игра, която играехме из парка като деца, се връща в мен. „Бам, ти си невестулката.“

Точно така, това е една детска игра. Играем я с детски лъскави пистолети, крещим и викаме. Разделили сме се на две, както правехме, когато бяхме малки.

Бам! Нажежена до бяло болка преминава през мен. Инстинктивно прокарвам ръка по лицето си. Пръстите докосват ухото ми и стават червени от кръвта. Сигурно ме е пернал някой куршум.

Раздвижва ме не толкова болката, колкото изненадата и аз най-после се задействам. Групата не можа да намери достатъчно пушки и пистолети, ала аз имам нож, стар и тъп, но пак е по-добре от нищо. Изваждам го от висящия на колана ми кожен калъф и се оглеждам. Джулиан слиза по скелето, прехвърля се от тръба на тръба като маймуна. Един войник се опитва да го хване за крака. Джулиан свива крак и го забива в лицето му. Войникът залита назад, пуска крака му и Джулиан скача върху хаоса от тела на невалидни и служители на реда, на нашите и на техните, смесени в едно огромно гърчещо се и кървящо животно.

Стъпвам на ръба и скачам. Тези няколко секунди вън въздуха са истински ад. Аз съм напълно изложена на куршумите, уязвима, жива мишена. Секундите са две, най-много три, но ми се струва, че минава цяла вечност.

Достигам земята, падам върху един регулатор и го повличам със себе си. Стъпвам накриво, изкълчвам си глезена и се претъркулвам на чакъла. Вкопчваме се един в друг и бясно размахваме ръце и крака, всеки се бори да вземе надмощие над другия. Той се опитва да насочи пистолета си към мен, но аз хващам ръката му и я извивам силно назад. Регулаторът извиква и изпуска пистолета. Някой ме изритва по ръката и металният къс изхвърчава от пръстите ми. Зървам го на половин метър от мен. В същия момент регулаторът също го вижда и двамата посягаме едновременно към него. Той е по-едър от мен, но и по-бавен. Достигам първа, сключвам пръсти около дръжката му секунда преди него и неговият юмрук се забива в прахта. Той изревава и се хвърля яростно към мен. Замахвам с пистолета и го удрям по главата. Чува се хрущящ звук и дръжката се забива в слепоочието му. Регулаторът се свлича и аз скачам на крака, преди да ме затисне.

В устата си усещам вкус на метал и прах, главата ми започва да пулсира. Не виждам Джулиан. Не виждам нито него, нито мама, нито Калин или Ловеца.

Изведнъж земята се разтърсва. Експлозия от камък и хоросан. Ударът ме разлюлява, едва успявам да остана на крака. В първия момент решавам, че е случайно насочена бомба, и се оглеждам за Пипа и останалите. Ушите ми още звънят и докато се боря с лютивия задушаващ дим, я виждам да се промъква невредима между два охранителни поста и да поема към града.

Една част от скелето зад мен изпъшква и започва да пада. Въздухът се изпълва с писъци. Нечии ръце ме блъскат отзад, всички се бутат, опитват се да намерят изход за себе си. Металната конструкция се накланя бавно, много бавно на една страна, после изведнъж набира скорост, рухва на земята, разбива се и затиска под себе си неуспелите да се измъкнат.

В основата на стената зейва дупка. Чак сега си давам сметка, че това е бомбата на Пипа. Тя трябваше да разцепи стената на две, но явно се е оказала слаба за бетонното чудо и е успяла да пробие само една не много голяма дупка.

Но и това е достатъчно; нашите хора се спускат през дупката, дълъг поток от болни и онеправдани хора нахлува през нея, изблъсквани напред от други като тях и изтласкват назад накъсаната редица на облечените в синьо-бели униформи пазители на реда, притискат ги и ги принуждават да отстъпят.

Никъде не виждам Джулиан, но си давам сметка, че сега не е моментът да го търся. Мога само да се моля всичко с него да е наред и да излезе от този ад цял и невредим. Не знам какво става и с Так. Надявам се да е преминал през стената с Рейвън и тайничко си представям, че щом се върнем в Пустошта, ще стане чудо, тя ще отвори очи и ще види, че светът е такъв, какъвто го искаше.

Или не. Може би няма да се събуди, защото вече ще е някъде другаде, отишла да търси Блу.

Тръгвам към мястото, където Пипа изчезна, и се опитвам да си поема дъх от напоения с черен задушлив дим въздух. Една от охранителните кабини гори. Завивам към мястото, където миналата зима по време на миграцията ни от Портланд намерихме онази наполовина заровена в калта табела. На нея пишеше:

Живей свободен или умри!

Спъвам се в нечие тяло и стомахът ми се свива. За част от секундата у мен се заплита черно кълбо, както косите на Рейвън в краката на Так — Рейвън е мъртва, о, Боже, — но преглъщам, вдишвам, издишвам и продължавам напред, продължавам да се боря с тълпата, да вървя към града. Ние искахме свобода да обичаме. Искахме свобода на избор. Сега трябва да се бием за това.

Най-после се измъквам от хаоса, минавам постовете, хуквам по пътеката между тях и се насочвам към дърветата около Бак Коув. Острата болка пробожда глезена ми всеки път, когато отпусна тялото си, но аз не спирам. Като не спирам да тичам, избърсвам ухото си с ръкав, поглеждам и преценявам, че кръвта е намаляла.

Съпротивата може да има своя мисия в Портланд, но аз си имам моя.