Лорън Оливър
Реквием (33)

Хана

— Колата е тук — казва мама и слага ръка на рамото ми. — Готова ли си?

Не съм сигурна, че ще мога да произнеса думите, затова просто кимам. Момичето от огледалото с руси вдигнати букли и черни от грима мигли, с гладка кожа и подчертани с молив устни също кима.

— Много се гордея с теб — доверява ми мама.

Фотографите, гримьорите и Деби, фризьорката, се щурат из къщата, влизат и излизат от стая в стая и аз разбирам, че сигурно й е неудобно да го каже на висок тон. Никога, през целия си живот, не съм я чувала да признава, че се гордее с мен.

— Дай на мен — казва тя и ми помага да си облека меката памучна роба, за да не изцапам или повредя дългата вълниста рокля, закрепена на раменете ми със златни клипсове във формата на орел — птицата, с която често оприличават Фред — през краткия път до лабораториите.

Пред портата се е събрала група журналисти. Щом излизам, обективите на десетки камери се насочват към мен. Следва серия от щракания и светкавици на фотоапарати, които ме стряскат и ми се завива свят. Слънцето плува в безоблачното небе като самотно бяло око. Трябва да е малко преди дванайсет. С радост тръгвам към колата. Вътре е тъмно и хладно и зад затъмнените прозорци не може да ме види никой.

— Още не мога да повярвам — казва мама. Пръстите й си играят със златните гривни. Никога не съм я виждала толкова развълнувана. — Имах чувството, че този ден никога няма да дойде. Глупаво чувство, нали?

— Глупаво е — отвръщам като ехо.

Завиваме към центъра и аз забелязвам, че полицейското присъствие се е увеличило поне два пъти. Половината улици са барикадирани, по тях сноват патрули от регулатори, полицаи и дори мъже със сребърните значки на военната пехота. Зървам полегатите бели покриви на лабораториите. Сватбената церемония ще се проведе в една от големите им конферентни зали, достатъчно просторна, за да побере хиляди гости. Тълпата по улиците е толкова гъста, че се придвижваме сантиметър по сантиметър.

Изглежда, цял Портланд се е струпал да гледа сватбата ми. Хората махат с ръце и почукват по капака на багажника за късмет. Полицаите ги избутват встрани, опитват се да разчистят място за колата, някой говори по мегафона:

— Пуснете ги да минат! Пуснете ги да минат!

Пред лабораториите са издигнати барикади. Няколко регулатори се спускат да ги разместят, за да влезем в малкия павиран паркинг пред главния вход. Виждам колата на семейство Хардгроув. Фред сигурно вече е пристигнал.

Стомахът ми се преобръща. Не съм стъпвала в лабораториите от деня на процедурата, когато влязох като нещастно, окаяно същество, разяждано от чувство за вина, болка и гняв, и излязох съвсем различна — по-чиста и не толкова объркана. В онзи ден ми отнеха Лена, Стив Хилт и всички онези просмукани от пот и сладки страхове нощи, когато не бях сигурна в нищо и в никого.

Тук започна моето лечение. Намирането на партньор, Фред и сватбата са заключителните акорди.

Портата се заключва зад нас и барикадите се възобновяват. Въпреки това, когато слизам от колата, физически усещам засилващия се напор на тълпата; всички се блъскат напред, приближават сантиметър по сантиметър, за да видят как насочвам живота си по избрания от тях път. Но церемонията ще започне най-рано след петнайсет минути, а дотогава вратите ще останат затворени.

Във фоайето зад въртящата се входна врата Фред ме чака без усмивка, със скръстени пред себе си ръце. Лицето му е изкривено от стъклото на вратата и оттук ми изглежда като надупчено.

— Време е — казва мама.

— Знам — кимам и влизам първа в сградата.