Лорън Оливър
Реквием (25)

Хана

Криптата изглежда много по-различна от това, което си спомням. Идвала съм тук само веднъж, на една училищна екскурзия в трети клас. Странно, но от онова посещение не е останало нищо конкретно, само помня, че Джен Финеган повърна в рейса и въпреки че шофьорът отвори всички прозорци, вътре се размириса ужасно на риба.

Криптата се намира до северната граница, в близко съседство с Пустошта и река Презъмпскот. Това е причината толкова много затворници да избягат по време на Инцидентите. Един голям шрапнел откъртил сериозно парче от граничната стена и онези, които успели да излязат от килиите си, стигнали лесно до Пустошта.

След Инцидентите Криптата беше реставрирана и към нея бе построено ново, модерно крило. Сградата винаги е била чудовищно грозна, но сега вече бие всички рекорди по грозота. Добавката от цимент и стомана се подпира като сакат човек на изградената от тъмен камък стара част, надупчена от стотици тесни прозорци с решетки. Денят е слънчев и небето над високия син покрив е ясносиньо. Картината ме отблъсква и събужда у мен една мисъл: това място не заслужава слънцето над себе си.

Заставам пред портата и се питам дали да не се обърна и да се махна оттук. Дойдох с общинския автобус. Качих се от центъра и с всяка спирка той се изпразваше все повече. Накрая останахме аз, шофьорът и една дебела жена с униформа на медицинска сестра. Двете слизаме на последната спирка и докато гледам автобусът да се отдалечава, пръскайки около себе си кал и отровни газове, малко остава да хукна след него.

Но аз трябва да знам. Трябва.

Тръгвам след медицинската сестра към кабинката на охраната до вратата и изчаквам жената да покаже идентификационната си карта. След минута охранителят ме поглежда и аз му подавам безмълвно лист хартия.

Той оглежда внимателно фотокопието.

— Елинор?

Кимам. Не вярвам на себе си и затова не искам да си отварям устата. На снимката е невъзможно да се видят добре чертите на лицето, нито да се определи цветът на боядисаната коса. Но ако човекът реши да изследва милиметър по милиметър, ще разбере, че детайлите не пасват: височината, цветът на очите — нищо.

Слава богу, той не го прави.

— Какво стана с оригиналната снимка?

— Отиде в пералнята — отвръщам с усмивка. — Трябваше да подам молба до Министерство на отбраната, за да ми я подменят.

Портиерът пак поглежда снимката. Сърцето ми бие толкова силно, че започвам да се моля ударите да не стигнат до ушите му.

Не беше проблем да взема снимката. Едно обаждане до госпожа Хардгроув тази сутрин доведе до покана за чай. Веднага се отзовах и след двайсет и пет минутен разговор помолих да ползвам тоалетната. Отне ми още две минути да завия по другия коридор, да стигна до кабинета на Фред и да се сдобия с нея. Не можех да рискувам да ме идентифицират като бъдещата съпруга на кмета. Ако Каси е тук, твърде е възможно някои от служителите да познават и Фред. А разбере ли той, че душа около Криптата…

Фред ми го каза ясно — „Не задавай въпроси“.

— По работа ли?

— Просто… посещение.

Войникът изсумтява. Връща ми документите, дава знак с ръка и вратите се отварят.

— Регистрирайте се на бюрото за посетители — изгрухтява той.

Медицинската сестра ме оглежда с любопитство, после тръгва пред мен през двора. Не мисля, че тук идват много посетители.

Нали точно това е смисълът? Заключи ги и ги остави да изгният.

Прекосявам двора, минавам през тежка желязна врата и се озовавам в тесен, предизвикващ клаустрофобия коридор с детектор за метал и няколко яки надзиратели около него. Докато вляза, медицинската сестра вече е изсипала чантата си на лентата и стои с разкрачени крака и ръце, а един от мъжете прокарва по тялото й металния детектор, търси незаконно оръжие. Тя не му обръща внимание, заета с разговор с жената на регистратурата, скрита зад дебело противокуршумно стъкло.

— Едно и също, както винаги — казва тя. — Бебето ме държа будна цяла нощ. Казвам ти, ако две хиляди четиристотин двайсет и шест ми създаде проблеми днес, ще набутам задника му в изолатора.

— Амин — припява жената зад стъклото и обръща поглед към мен.

— Идентификационната карта?

И цялата процедура се повтаря наново. Пъхам снимката през процепа на стъклото и обяснявам, че оригиналът е унищожен.

— С какво мога да ви помогна? — пита ме жената.

През изминалите двайсет и четири часа премислях внимателно всеки детайл от историята си, но въпреки това думите излизат несигурно от мен.

— Аз… дойдох да видя леля си.

— Знаете ли в кое отделение е?

Поклащам глава.

— Не, вижте… доскоро дори не знаех, че е тук. Всъщност току-що разбрах. През целия си живот съм я мислела за мъртва.

Жената не показва никаква емоция.

— Име?

— Касандра. Касандра О̀Донъл.

Стискам юмруци и се съсредоточавам в болезнения натиск на ноктите върху кожата си, докато жената трака по клавиатурата. Не съм сигурна дали искам да открие името в списъците, или не.

Жената поклаща глава. Очите й са воднистосини, добре поддържаната й руса коса изглежда пепелява, със същия цвят като стените на помещението.

— Тук няма нищо. Знаете ли кога е влязла?

Кога е изчезнала Каси? Спомням си, че на церемонията по встъпване в длъжност споменаха, че Фред е без партньорка от три години.

Решавам да действам наслуки.

— Януари или февруари… преди три години.

Тя въздъхва и избутва стола назад.

— Компютризираха ни едва миналата година.

Става, изчезва от погледа ми, но след малко се връща с голяма книга с кожена подвързия и я тряска на бюрото пред себе си. Прелиства няколко страници, после отваря прозорчето на предпазното стъкло и ми подава книгата.

— Ето януари и февруари. Всичко е подредено по дати. Ако е тук, ще я намерите в списъците.

Книгата е огромна, страниците са гъсто изписани с дати, имена на затворници и съответните им номера. Периодът януари-февруари заема няколко страници. Докато придвижвам пръст надолу по колоните, имам неприятното чувство, че жената ме наблюдава нетърпеливо.

Коремът ми се свива на топка. Няма да я намеря. Може да съм пресметнала грешно датата, може дори изцяло да вървя по грешна следа и Каси никога да не е постъпвала в Криптата.

Спомням си гадния смях на Фред, докато казваше: напоследък няма много посещения.

— Намерихте ли нещо? — пита жената без истински интерес.

— Още минутка, моля ви!

Потта се стича на вадички по гърба ми. Минавам на април и продължавам търсенето.

Едно име спира погледа ми: Мелания О.

Мелания е второто име на Касандра; чух го на церемонията, после го видях в писмото, което откраднах от кабинета на Фред.

— Ето я — казвам на жената.

Съвсем логично е Фред да не я запише с първото й име. Целта е била тя да изчезне за света.

Връщам й книгата през прозорчето. Очите на жената минават от името към затворническия номер: 2225. Тя го написва на компютъра, повтаряйки числата под носа си.

— Отделение „Б“ — казва след малко. — В новото крило.

После задава още няколко команди, принтерът зад нея се събужда и изплюва с мъка и рев малък бял стикер с надпис „Посещение-отделение Б“. Жената ми го подава през процепа заедно с друга, по-тънка тетрадка с кожена подвързия.

— Запишете името си и датата в графа „Посетители“ и отбележете името на затворничката. Сложете стикера на гърдите си така, че да се вижда ясно. Ще трябва да изчакате да ви придружат. Минете през охраната, а аз ще изпратя някой да ви посрещне.

Последните й указания са рутинни, адресирани към никого. Вадя химикалка от чантата и написвам в съответната графа Елинор Латъри, молейки се да не й хрумне да провери по-обстойно идентификационната карта. Графата за посетители е почти празна. През последната седмица са идвали само трима души.

Ръцете ми се разтреперват. С мъка успявам да си съблека сакото, когато охраната ми нарежда да го сложа на лентата. Обувките и чантата отиват в специалните касетки, аз заставам с разтворени ръце и крака, както направи медицинската сестра, и един мъж минава с уреда между краката и гърдите ми.

— Чиста е — казва той и отстъпва, за да мина.

Зад пропуска малка чакалня е снабдена с няколко пластмасови стола и маса. След столовете тръгват различни коридори и всеки от тях има знак за съответното крило и част от комплекса. В ъгъла има телевизор, предават новини, но звукът му е изключен. Бързо отклонявам поглед от екрана, в случай че лицето на Фред се появи в кадър.

По един от коридорите се задава медицинска сестра с черна къдрава коса, сини униформени чехли и цветна престилка, и като се усмихва лъчезарно, се запътва към мен. Табелката на гърдите й ми казва, че се нарича Джан.

— Вие ли сте за отделение „Б“? — пита ме тя, когато стига до мен.

Кимам мълчаливо. Парфюмът й е с дъх на ванилия, сладникав и прекалено силен, но въпреки това не успява да прикрие другите миризми: на белина и на човешка плът.

— Елате — казва тя, тръгва пред мен към тежка двойна врата и я отваря със задника си.

Зад вратата атмосферата рязко се променя. Коридорът, в който влизаме, е искрящо бял. Това трябва да е новото крило. Подовете, стените и дори таванът са изградени от еднакви гладки панели, боядисани в бяло. Дори и въздухът мирише различно — на чисто и на ново. Вътре е много тихо, но докато се движим надолу, дочувам сподавени гласове, писукане на машинарии и шляпане на други сини чехли по съседен коридор.

— Били ли сте и друг път тук? — пита ме Джан.

Поклащам глава и тя ми хвърля преценяващ поглед.

— Май не съм ви виждала. Ние нямаме много посетители. Какъв е смисълът?

— Съвсем наскоро разбрах, че леля ми…

— Ще трябва да оставите чантата си, преди да влезем в отделението — прекъсва ме тя. Шляп, шляп, шляп — не спират сините чехли. — Дори и пилата за нокти може да се окаже оръжие. Ще трябва да ви намерим някакви чехли. Не можем да ви оставим с връзки за обувки в отделението. Миналата година наш пациент се обеси на една тръба в мига, когато се добра до чифт връзки за обувки. Докато го открием, вече се бе вкочанил. Вие за кого сте?

Тя изрича всичко това толкова бързо, че едва успявам да проследя нишката на разговора. Без да искам, си представям люлеещ се от тавана труп с примка около врата, направена от връзки за обувки. Трупът се люлее и се върти с лицето към мен. Странно, но това лице е на Фред, огромно, подуто и червено.

— Дойдох да видя Мелания — казвам, взирам се в лицето й, установявам, че името не означава нищо за нея, и добавям: — Номер две хиляди двеста двайсет и пет.

Явно хората тук разпознават затворниците по номерата, защото надзирателката казва едно „аха“, сещайки се за кого става дума.

— Няма да ти създава никакви проблеми — добавя затворнически тя, сякаш споделя с мен голяма тайна. — Кротка е като църковна мишка. Е, невинаги е била такава. Спомням си как крещеше през първите няколко месеца, повтаряше като латерна: „Не съм луда! Не съм за тук!“. — Тя се засмива. — Всички казват така. И ако имаш неблагоразумието да се заслушаш, ще ти проглушат ушите с глупости за зелени човечета и паяци.

— Значи… е луда? — питам.

— Нямаше да е тук, ако не беше, нали? — отвръща Джан, без да очаква отговор.

Стигаме до друга дебела двойна врата, на която пише: „Отделение «Б»: психози, неврози, истерия“.

Жената ми сочи вратата и казва с усмивка:

— Иди и си намери чехли.

Зад вратата има пейка и малък шкаф, където са оставени няколко чифта найлонови болнични чехли. Мебелите са видимо стари и изглеждат нелепо сред ослепителната белота наоколо.

— Остави обувките и чантата си тук. Не се безпокой, никой няма да ти ги вземе. Престъпниците са в старото крило — засмива се отново тя.

Сядам на пейката и започвам да развързвам връзките на маратонките си. Сега ме е яд, че не се сетих да обуя ботуши или някакви мокасини. Пръстите ми се заплитат в тях.

— Тя пищеше ли? — питам небрежно. — Имам предвид, когато дойде за първи път.

Сестрата извърта очи.

— Мислеше, че съпругът й я е натикал тук. Непрекъснато повтаряше, че имало заговор срещу нея.

Кръвта ми изведнъж застива. Преглъщам и питам:

— Да я натикат тук ли? Какво искаш да кажеш?

— Не го мисли — маха с ръка жената. — Много скоро всичко приключи. Повечето се успокояват. Вземат си редовно лекарствата, не създават проблеми. — Джан ме потупва по рамото. — Готова ли си?

Кимам, въпреки че изобщо не се чувствам „готова“. Искам да се обърна и да побягна далече оттук. Но вместо това ставам, излизам след Джан през двойната врата и продължавам по друг коридор, толкова бял, колкото онзи, по който минахме току-що, само че от двете му страни има бели врати без прозорци. Всяка стъпка ми изглежда по-трудна от предишната. Студеният под хапе ходилата ми през тънките като хартия чехли и всеки път, когато стъпвам върху него, неприятното чувство достига чак до гърба ми.

Скоро стигаме до врата с номер 2225. Джан почуква силно два пъти, но всъщност не очаква отговор. Сваля служебната карта от врата си и я пъха в скенера отляво на вратата.

— След Инцидентите ни сложиха защитни системи. Тук са последна дума на техниката.

Вратата се отключва с щракане и Джан я отваря със замах.

— Имаш посетител — казва ведро, докато прекосява стаята.

Последната стъпка се оказва най-трудна. За миг ми се струва, че не мога да я направя. Трябва буквално да се хвърля напред, за да премина прага. Влизам и въздухът напуска гърдите ми.

Тя седи на ръба на пластмасов стол със закръглени ъгли и гледа през малък, обезопасен с желязна решетка прозорец. Не се обръща при появата ни, но аз виждам ясно профила, докоснат съвсем леко от идващата отвън светлина. Виждам малък вирнат нос, изящни тънки устни, дълги извити мигли, виждам розовата мида на ухото й и белега под нея. Косата й е дълга и руса, стига почти до кръста и по моя преценка е около трийсетгодишна.

И е много красива.

Прилича на мен.

Стомахът ми се преобръща.

— Добро утро — поздравява високо Джан, сякаш иначе Касандра може и да не ни чуе, въпреки че стаята е много тясна, прекалено тясна, за да можем и трите да се разположим удобно. Като изключим леглото, стола, мивката и тоалетната, пространството е празно, но въпреки това имам чувството, че не ми достига въздух. — Водя ти посетител. Хубава изненада, нали?

Касандра не отговаря. Не дава никакъв знак, че ни е забелязала.

Джан извърта многозначително очи към мен и произнася с устни „Извинявай“. После казва високо:

— Хайде сега, не бъди груба. Обърни се и кажи „здрасти“ като добро момиче.

Каси най-после се обръща, погледът й минава покрай мен и се насочва към Джан.

— Може ли да получа една порция, моля? Сутринта пропуснах закуската.

Джан слага ръце на кръста си и клати укорително глава, сякаш говори с дете.

— Много глупаво си постъпила.

— Не бях гладна — казва простичко Каси.

Джан въздъхва.

— Имаш късмет, че днес съм в добро настроение — казва тя и й смига. — Има ли проблем, ако те оставя с нея за минутка?

Въпросът очевидно е зададен на мен.

— Аз…

— Не се безпокой — казва Джан. — Тя е безопасна.

После повишава тон и продължава с онзи неестествен учителски маниер:

— Връщам се веднага. Бъди послушна, скъпа. Не създавай проблеми на гостенката си.

Джан се обръща отново към мен:

— Ако има проблем, натисни бутона до вратата.

Преди да отговоря, сестрата излиза в коридора и затваря вратата след себе си. Чувам резето да изщраква и страхът ми се качва в гърлото, толкова силен и остър, че отново се усъмнявам в действието на процедурата.

Настъпва тишина. Опитвам се да се сетя за какво дойдох, фактът, че намерих тази мистериозна жена, ме разстройва силно и в първия момент не мога да измисля какво да я попитам.

Очите й срещат моите. Цветът им е лешников, погледът — бистър и интелигентен.

Не като погледа на луд човек.

— Коя си ти? — Сега, когато Джан я няма, долавям в гласа й нападателна нотка. — Какво правиш тук?

— Казвам се Хана Тейт — избъбрям и си поемам дълбоко дъх. — Следващата събота ще се омъжа за Фред Хардгроув.

Настъпва тишина. Виждам, че ме измерва с поглед, и си налагам да остана спокойно на мястото си.

— Вкусът му не се е променил — казва равнодушно Каси. После се обръща към прозореца.

— Искам да знам какво е станало с… вас — обяснявам дрезгаво. Изведнъж ми се допива вода. — Моля те, разкажи ми!

Тя остава с ръце в скута си, съвсем неподвижна. Сигурно е усъвършенствала тази поза през годините, защото прилича на статуя.

— Аз съм луда — достига до мен безцветният й глас. — Не ти ли казаха?

— Не вярвам — заявявам и това е самата истина. Наистина не вярвам. Разговарям с нея и мога да се закълна, че е абсолютно нормална. — Искам да чуя истината.

— Защо? — обръща се отново Каси към мен. — Какво те интересува?

„За да не се случи същото и с мен; за да го предотвратя.“ Това е истинската причина да съм тук, колкото и егоистично да звучи. Но не мога да й го кажа. Тя няма никаква причина да ми помага. Вече не сме устроени така, че да помагаме на другите.

Преди да измисля как да продължа, Каси се засмива. Смехът излиза с мъка от нея, сякаш гърлото и устните й са забравили как да се смеят.

— Искаш да разбереш какво съм направила, нали? За да не направиш същата грешка?

— Не — отричам, въпреки че това е самата истина. — Не е това…

— Не се хаби — прекъсва ме тя. — Разбирам те.

По лицето й преминава бърза усмивка. Каси поглежда надолу към ръцете си.

— Определиха ме за Фред, когато станах на осемнайсет — започва тя. — Не отидох в университет. Той беше по-голям. Все не можели да му намерят точната партньорка. Беше придирчив… Позволяваха му да има претенции заради баща му. Когато избра мен, всички казаха, че съм голяма късметлийка.

Тя потръпва и добавя по-тихо:

— Бяхме женени пет години.

Значи е по-млада, отколкото си мислех.

— Какво стана после?

— Писнах му — продължава тя спокойно, без никакво притеснение. Очите й се връщат към моите. — Но имаше проблем. Знаех прекалено много.

— Какво имаш предвид?

Поглеждам към леглото. Искам да седна. Главата ми олеква за сметка на краката, които просто не могат повече да ме държат. Но ме е страх да помръдна. Страх ме е дори да дишам. Може да ме изгони по всяко време. Не ми дължи нищо.

Каси не ми отговаря директно.

— Знаеш ли какво е обичал да прави като малък? Примамвал малките котета на съседите в двора си, хранел ги с мляко, давал им риба и печелел доверието им. После ги тровел. Обичал да ги гледа, докато умират.

Изведнъж ми се струва, че стаята се смалява още повече и въздухът вече не достига.

Каси отново се обръща към мен. Спокойният й твърд поглед ме смущава, но аз си налагам да не отвръщам очи.

— Така се опита да отрови и мен — продължава тя. — Месеци наред повръщах и ставах все по-зле. Накрая Фред сам ми каза, че е слагал рицин в кафето ми. Съвсем малко, колкото да ме държи в леглото, болна и зависима от него. Каза ми го, за да знам на какво е способен.

Тя замлъква за момент.

— Знаеш ли, че уби собствения си баща?

За първи път се запитвам дали все пак няма да се окаже луда. Може би сестрата е права: тя е точно за тук. Тази мисъл ми дава глътка въздух.

— Баща му е починал по време на Инцидентите. Невалидните са го убили.

Каси ме поглежда снизходително.

— Знам това. — И сякаш прочела мислите ми, добавя:

— Може да съм затворена тук, но имам очи и уши. Сестрите си приказваха и аз ги чух. Бях в старото крило, когато бомбите избухнаха.

Каси отново свежда поглед към ръцете си.

— Триста затворници избягаха. Двайсетина бяха убити. Аз нямах късмет да се озова в нито една от щастливите групи.

— Но какво общо има това с Фред? — питам пискливо. Гласът ми трепери от напиращите сълзи.

— Всичко — отвръща тя. Сега гласът й реже като нож. — Фред искаше това да се случи. Искаше тези бомби. Свърза се с невалидните и помогна планът им да се осъществи.

Това не може да е истина. Не й вярвам. Не искам да повярвам.

— В това няма никакъв смисъл.

— Има и още как. Сигурно го е планирал с години. Той работеше със „Свободна от делириум Америка“, защото целите им съвпадаха, Фред искаше да докаже, че баща му греши за невалидните и… го искаше мъртъв. Така щеше да се окаже прав и да го направят кмет.

През тялото ми преминава ток, когато тя споменава СДА. Тази година през март в Ню Йорк се проведе невиждана по рода си манифестация на „Свободна от делириум Америка“. Невалидните атакуваха града, убиха трийсет граждани и раниха два пъти повече. Всички свързаха атаката с Инцидентите и охраната беше затегната във всички градове. Започнаха да сканират личните и идентификационните карти, издирваха автомобили, нахлуваха в домовете на хората, а патрулите по улиците бяха удвоени.

Но тръгнаха и други слухове. Някои хора говореха, че Томас Файнман, президентът на „Свободна от делириум Америка“, е знаел предварително какво ще се случи и дори е дал благословията си. Две седмици по-късно го убиха.

Не знам на кого да вярвам. Гърдите ме заболяват от зародилото се странно чувство, което не знам как да нарека.

— Харесвах господин Хардгроув — продължава Касандра. — Той ми съчувстваше. Знаеше какво представлява синът му. След като Фред ме заключи тук, баща му често идваше да ме види. Фред плати на някои хора, за да ме обявят за луда. Той има приятели навсякъде. И сред лекарите. Те ме вкараха тук — казва Касандра и обхожда с ръка малката стая — нейната гробница. — Но господин Хардгроув знаеше, че не съм луда. Разказваше ми за света навън. Намери място на мама и татко в Диъринг Хайландс и ги спаси, защото Фред искаше да направи същото и с тях, за да ги принуди да мълчат. Сигурно си е мислел, че съм им разказала… че знаят онова, което знам аз.

Тя поклаща глава.

— Но аз не им казах нищо. Те не знаят.

Значи родителите на Каси са били прогонени в Диъринг Хайландс. Като семейството на Лена.

— Съжалявам — казвам тихо. Мога да измисля само това, макар да усещам колко е недостатъчно то.

Каси като че ли не ме чува.

— През онзи ден… когато пуснаха бомбите… господин Хардгроув беше тук на посещение. Донесе ми шоколад. — Тя млъква за момент и се обръща към прозореца. Нямам представа какво си мисли. Отново седи съвсем неподвижно, слънцето очертава красивия й профил. — Казаха ми, че умрял, докато се опитвал да възстанови реда. Толкова съжалявам за него! Фред ни унищожи и двамата.

— Ето ме. По-добре късно, отколкото никога.

Гласът на Джан ме стряска и аз подскачам. Обръщам се към вратата и я виждам да влиза с пластмасов поднос, на който има пластмасова чаша с вода и малка пластмасова купичка с овесена каша на буци. Отмествам се, за да й направя място. Тя оставя подноса на леглото. Забелязвам, че приборите също са от пластмаса. Естествено, тук нищо не бива да е от метал. И без ножове.

Сещам се за обесения на връзките на обувките си мъж и затварям очи. Налагам си да си мисля за друго, за морето в залива под ясносиньото небе. Образът на мъжа изчезва и аз отварям очи.

— Е, какво мислиш? — усмихва се Джан. — Ще хапнеш ли сега?

— Всъщност ще почакам — казва тихо Каси. Очите й отново гледат през прозореца. — Вече не съм гладна.

Джан ме поглежда и извърта очи, сякаш да ми каже: „Какво да ги правиш, луди“.