Лорън Оливър
Реквием (23)

Хана

До сватбата остават тринайсет дни. Подаръците вече започнаха да пристигат: купи за супа и щипки за салата, кристални вази, планини от чаршафи, покривки и кърпи с монограм, както и неща, на които досега не съм знаела името: рамекини, зестери, хаванчета. Това е езикът на семейния живот, съвсем непознат за мен.

Дните стават дванайсет.

Сядам пред телевизора и започвам да пиша благодарствени картички. Баща ми винаги оставя поне един телевизор включен и той работи денонощно. Тайно се питам дали не го прави, за да демонстрира, че вече можем да си позволим да пилеем електричеството.

Остават десет дни. Сутринта на екрана се появява лицето на Фред. То е оранжево, в цвета на фондацията. Звукът е намален, но аз знам какво казва. Всички телевизии предават и препредават новината за създаването на Министерство на енергетиката и плана на Фред за Черната нощ.

В навечерието на нашата сватба една трета от домовете на семействата в Портланд — всички заподозрени във връзка със симпатизантите и съпротивата — ще потънат в мрак.

Светлината ще бъде ярка за тези, които се подчиняват; останалите ще живеят в мрак до края на живота си (псалм 17 от Книгата „Ш-ш-т“).

Фред използва цитата в своята реч.

„Много ви благодаря за салфетките с бродирана дантела. Точно такива бих искала за себе си.“

„Много благодаря за кристалната захарница. Ще изглежда перфектно на масата в трапезарията.“

На вратата се позвънява. Чувам мама да отваря и от коридора се разнасят тихи гласове. Миг по-късно влиза в стаята със зачервено лице.

— Фред е тук — съобщава тя и Фред влиза след нея.

— Благодаря, Ивлин — казва рязко той и майка ми приема думите му като знак да се оттегли. Излиза от стаята и затваря вратата след себе си.

— Здравей — скачам да го посрещна, притеснена, че съм облечена със стара тениска и широки шорти.

Фред е с черни дънки и бяла риза с навити до лактите ръкави. Усещам очите му да ме оглеждат, да се спират на рошавата ми коса, после на шортите и на лицето, възмутени, че съм без грим.

— Не те очаквах.

Той не отговаря. Сега усещам погледа на двама фредовци. Онзи от телевизора и истинският. Онзи от телевизора се усмихва, навежда се напред, спокоен, ведър. Истинският стои пред мен наежен и присвива очи.

— Случило ли се е… нещо? — питам след няколко наситени с мълчание секунди. Прекосявам стаята и изключвам телевизора, просто не издържам погледа му, не мога да понасям и двойния му образ.

Обръщам се и рязко си поемам въздух, Фред се е преместил съвсем тихо и безшумно до мен и сега лицето му — побеляло от гняв — е на десетина сантиметра от моето. Никога не съм го виждала толкова бесен.

— Как-во — започвам, но той ме прекъсва.

— Какво е това, по дяволите?

Бърка във вътрешния джоб на сакото си, вади сгънат на две плик и го хвърля на стъклената масичка. Пликът се отваря и от него се плъзгат няколко снимки.

На снимките съм аз, камерата ме е увековечила в определени пози. Щрак: минавам с наведена глава край рушаща се сграда — къщата на семейство Тидъл в Диъринг Хайландс — с преметната през рамо празна раница. Щрак: тук съм в гръб, пробивам си път през гъста растителност, протегнала ръка, за да махна от пътя си един увиснал клон. Щрак: поизвърната, изненадана оглеждам гората зад себе си, търся източника на шум. Спомням си онова леко шумолене и щракването.

— Ще ми обясниш ли какво си търсила в Диъринг Хайландс в събота? — почти крещи той.

Едно зрънце гняв си намира благодатна почва у мен и започва да расте, но с него нараства и нещо друго. Страх. „Той знае.“

— Следиш ли ме?

— Не се ласкай, Хана — казва Фред със същия равен тон. — Хюго Брадли ми е приятел. Работи за „Дейли“. Бил е на работа и те е видял да отиваш към Хайландс. Естествено, го е загризало любопитството. — Очите му потъмняват. Сега са с цвета на цимент. — Та какво правеше там?

— Нищо — отговарям бързо. — Изследвах.

— Изследвала си? — запъва се Фред. — Хана, не разбираш ли, че Хайландс е заразен квартал? Имаш ли и най-малка представа какви хора живеят там? Престъпници. Инфектирани. Симпатизанти и бунтовници. Те гнездят в тези сгради като хлебарки.

— Не правех нищо нередно — настоявам аз. Не искам да стои толкова близо до мен. Противно на всяка логика решавам, че може да усети страха и лъжите ми, да ги надуши като куче.

— Но си била там! — контрира ме Фред. — Това е достатъчно лошо.

Въпреки че ни делят само няколко сантиметра, той отново пристъпва напред.

Неволно правя крачка назад и се удрям в конзолата на телевизора.

— Тъкмо направих изявление, че повече няма да толерираме гражданското неподчинение. Не разбираш ли как ще изглежда постъпката ти, ако хората разберат, че моята годеница се мотае из Хайландс?

Фред отново пристъпва напред. Няма къде да се оттегля, затова си налагам да остана на място. Той присвива очи.

— Но може би твоята цел е именно тази? Опитваш се да ме злепоставиш. Да осуетиш плановете ми. Да направиш така, че да изглеждам смешен пред хората.

Краят на конзолата се забива в бедрата ми.

— Съжалявам, ако това те разочарова, Фред, но не всичко, което правя, е свързано с теб. Всъщност повечето неща са свързани с мен самата.

— Колко мило! — отвръща той.

За миг кръстосваме погледи. В главата ми се ражда велика глупост: къде е бил акълът на тези от центъра, когато са ни определяли един за друг? Защо не са записали този студен поглед в характеристиката му?

Фред отстъпва няколко сантиметра и аз си позволявам да си поема въздух.

— Нещата ще станат много по-лоши, ако пак отидеш там.

Заповядвам си да срещна погледа му.

— Това предупреждение ли е, или закана?

— Това е обещание. — Устните му се изкривяват в грозна усмивка. — Ако не си с мен, значи си против мен. И толерантността не е сред добродетелите ми. Каси би го потвърдила, но се страхувам, че напоследък не е в състояние да приема гости — добавя Фред и се изкисква злобно.

— Ка-кво искаш да кажеш? — питам аз, като се опитвам да спра потреперването на гласа си.

Той присвива очи. Притаявам дъх. За миг ми се струва, че ще си признае какво е направил с нея и къде е тя сега.

Но Фред казва само:

— Няма да ти позволя да съсипеш онова, за което съм работил толкова усърдно. Ще ме слушаш и това е.

— Аз съм твоя партньорка — говоря бавно, — не куче.

Нещата се развиват светкавично. С една крачка Фред затваря пространството между нас, хваща ме за врата и ме оставя без въздух. Паниката — тъмна и тежка — притиска гърдите ми. Не мога да си поема дъх.

Непроницаеми и твърди като камък, очите на Фред започват да плуват пред погледа ми.

— Права си — казва той съвсем спокойно, докато затяга пръсти около врата ми.

Вече не виждам нищо, освен тези очи. Останалото потъва в мрак. Примигвам и ето го пак, заговаря кротко, напевно:

— Не си куче. Но ще трябва да се научиш да сядаш по команда и да даваш лапа. Ще се научиш да се подчиняваш.

— Ехо! Има ли някой? — отеква един глас от фоайето.

Фред ме пуска на мига. Поемам си въздух и започвам да кашлям. Очите ми се насълзяват. Дробовете ми се свиват и разпускат болезнено в опит да си поема въздух.

— Ехо?

Вратата се отваря и в стаята влиза Деби Сайър, фризьорката на мама. Бузите й пламват, когато ни вижда с Фред.

— Кмете Хардгроув — заеква тя, — не исках да ви прекъсвам…

— Не ни прекъсвате — прекъсва я Фред. — Тъкмо си тръгвах.

— Имахме уговорен час, затова… — обяснява Деби смутено и ме поглежда.

Аз изтривам с ръка бликналите от очите ми сълзи.

— Искахме да обсъдим прическите за сватбата… Нали не съм объркала нещо?

Сватбата. Сега тя ми изглежда пълен абсурд, някаква лоша шега. Такъв, значи, ще бъде моят живот: с това чудовище, което в един момент ти се усмихва, а в следващия те сграбчва за гушата. Сълзите отново напират в очите ми и аз притискам клепачите си с юмруци, за да ги спра.

— Не, не си — отвръщам прегракнало. — Всичко е наред.

— Добре ли си, Хана? — поглежда ме разтревожено Деби.

— Хана има алергия — отговаря спокойно Фред, преди да отворя уста. — Сто пъти й казвам да отиде на лекар… — Той хваща ръката ми и я стиска, силно, но не дотолкова, че Деби да забележи. — Голям инат е.

После ме пуска. Скривам парещите от болка пръсти зад гърба си и ги разтривам, борейки се със сълзите.

— Ще се видим утре — усмихва ми се Фред. — Нали не си забравила за коктейла?

— Не съм — отвръщам, без да го погледна.

— Много добре.

Той прекосява стаята и излиза в коридора. Чувам го да си подсвирква.

Деби започва да бъбри веднага щом Фред напуска къщата.

— Такава късметлийка си, Хана! Хенри — моят партньор — изглежда, сякаш някой е хвърлил камък по лицето му и го е улучил точно в средата. — Тя се изкисква. — Но иначе е добър избор. И двамата сме големи почитатели на съпруга ти… на бъдещия ти съпруг, де… Голеееми почитатели.

Затварям очи. Може би всичко е само един сън: Деби, сватбата, Фред… Може би скоро ще се събудя и ще бъде миналото лято или по-миналото, или преди пет лета и нищо от това няма да е реално.

— Знаех си, че ще е чудесен кмет. Нямах нищо против стария Хардгроув, сигурна съм, че направи каквото можа, но според мен беше малко по-мек от необходимото. Като че ли искаше Криптата да се срути… — тя поклаща глава. — Ако питаш мен, погреби ги там и ги остави да изгният.

Думите й внезапно привличат вниманието ми.

— Какво каза?

Деби вкарва четката в косата ми, започва да дърпа и да разресва.

— Не ме разбирай погрешно. Харесвах Хардгроув-старши. Но мисля, че грешеше за определени хора.

— Не, не — преглъщам аз. — Преди това. Какво каза преди това?

Тя ме дърпа за брадичката, навежда главата ми и ме оглежда от всички страни.

— Ами… мисля, че престъпниците и болните хора трябва да изгният в Криптата — повтаря Деби, вдига един кичур с четката и го оставя да падне надолу, експериментирайки с косата ми.

Колко глупава съм била! Как не се сетих?

— И после, помисли си как умря. Умря на дванайсети януари, в деня, когато започнаха Инцидентите, след като бомбите паднаха над Криптата. Цялата източна част беше разрушена. Затворниците изведнъж се оказаха в килии без стени и дворове без огради. Започнаха метежи. Бащата на Фред пристигнал там с полицията и умрял, докато се опитвал да възстанови реда.

Мислите ми валят бързо, като дебел сняг, издигат бяла стена, която не мога да разбия или да прескоча.

Синята брада имал в двореца си заключена стая, тайно място, където криел своите съпруги… Заключени врати, дебели болтове, гниещи в каменни затвори жени…

Напълно възможно. Всичко съвпада. Това обяснява писмото на онзи специалист, обяснява и защо Каси не е в системата. Сигурно е обявена за невалидна. Самоличността на невалидните, историята им, целият им живот се заличават. Достатъчно е да натиснеш един-единствен клавиш — и пуф, — една метална врата се затваря зад тях и край, сякаш никога не са съществували.

Деби продължава да бъбри:

— Прав им път, ще кажа аз, и да се благодарят, че не ги разстрелваме на място. Чу ли какво е станало в Уотърбъри?

Тя се изхилва, смехът й отеква прекалено силно в тихата стая и ужасна болка пронизва главата ми.

— В събота сутринта бил заличен от лицето на земята огромен лагер с бунтовници близо до стените на Уотърбъри. Всичко станало за един час. От нашите войници имало само няколко ранени.

Деби става сериозна.

— Знаеш ли какво? Мисля, че горе в стаята на майка ти светлината е по-добра. Нали?

Съгласявам се като на сън и преди да се усетя, вече се качвам с нея. Нося се към стаята на мама, сякаш сънувам. Или съм мъртва.