Лорън Оливър
Реквием (21)

Хана

Сънят се процежда от заспалото ми подсъзнание, разширява се и придобива форма.

Лицето на Лена изплува от сенките. Не, не са сенки. Лицето й изниква от дълбока, пълна с черни въглени яма, и си пробива път през пепелта. Очите й са затворени.

Тя крещи. Крещи името ми.

„Хана!“ Пепелта влиза като пясък в отворената й уста и аз разбирам, че отново ще бъде погребана, завлечена в царството на тишината и вечния мрак. Разбирам също, че не мога да стигна до нея навреме, за да я спася.

„Хана!“, продължава да вика тя. Аз стоя неподвижно на разстояние от нея.

„Прости ми“, казвам без глас.

„Хана, помогни!“

„Прости ми, Лена.“

— Хана.

Отварям очи и виждам мама на вратата. Сядам в леглото, ужасена и объркана. Гласът на Лена продължава да ехти в главата ми. Сънувах. А не трябва да сънувам.

— Какво има? — пита ме мама.

Тъмно е и фигурата й е по-скоро силует, заел пространството на прага, отколкото плът и кръв. Зад нея има светлина и аз се сещам, че сигурно е запалила малката нощна лампа в банята ми.

— Да не си болна?

— Не, добре съм — отвръщам и прокарвам ръка по челото си. То е мокро. Цялата плувам в пот.

— Сигурна ли си? — Сред кратко колебание тя явно решава да дойде при мен, прави крачка напред, но в последната минута размисля и остава на прага. — Чух те да викаш.

— Всичко е наред, не се притеснявай — отвръщам, но виждам, че очаква някакво обяснение, затова добавям: — Предполагам, че е на нервна почва. Заради сватбата.

— Няма причина да се тревожиш — казва майка ми леко раздразнена. — Всичко е под контрол. Върви като по ноти.

Знам, че няма предвид само сватбената церемония, а бракът като цяло. Всичко е нагласено и координирано, направено така, че да работи перфектно, замислено е да бъде ефикасно и съвършено.

Мама въздъхва.

— Опитай се да поспиш. В девет и половина трябва да сме със семейство Хардгроув в църквата до лабораториите. Последната проба за роклята е в единайсет. А имаш и интервю за „Хауз енд хоум“.

— Лека нощ, мамо — отвръщам и тя си тръгва, без да затвори вратата.

За нас личното пространство вече няма такова значение, каквото имаше преди. Това е друго предимство или страничен ефект от процедурата. То означава по-малко тайни.

По-малко тайни в повечето случаи.

Отивам в банята и наплисквам лицето си с вода. Вентилаторът работи, но на мен ми е горещо. Поглеждам в огледалото и виждам за миг Лена да ме гледа с моите очи. Образ от погребаното минало.

Примигвам.

И нея вече я няма.