Лорън Оливър
Реквием (20)

Лена

През първата половина на деня не виждаме никакви доказателства за наличието на военни части и започвам да си мисля, че Лу ме е излъгала. Това събужда надеждите ми. Може пък да не атакуват лагера и с Пипа всичко да бъде наред. Естествено, проблемът със запречената река продължава, но тя ще се справи с това. Пипа е като Рейвън — родена да побеждава.

Но след обяда до нас достигат далечни гласове. Так вдига ръка и ни дава знак да замълчим. Всички притичваме и по негови указания се пръскаме из гората. Джулиан вече се е приспособил към Пустошта и знае как да се прикрие. В един момент стои до мен, в следващия вече е приклекнал зад малка група дървета. Останалите изчезват от поглед също толкова бързо.

Скривам се зад стара, наполовина разрушена — явно от бомбардировката — бетонна стена и се замислям на каква ли сграда е принадлежала. Изведнъж се сещам за една история, която Джулиан ми разказа, докато бяхме затворени в онова подземие. Беше за момиче на име Дороти, чиято къща била запратена във въздуха от торнадо и се приземила на вълшебна земя.

Гласовете стават все по-отчетливи и шумът от тракането на оръжия и тежки военни обувки нараства до барабанен ритъм. Започвам неволно да си фантазирам, че ние — всички невалидни, всички прогонени от нормалното общество хора — ще бъдем пометени от торнадо, ще изчезнем във въздуха и ще се събудим на съвсем различно място.

Но това не е вълшебна приказка. Това е Пустошта през април и мокрите ми маратонки пръскат черна кал около мен.

Военните са на няколкостотин метра от нас, по полегатия склон от другата страна на реката. Мястото, където сме ние, е разположено по-високо, затова виждаме ясно редицата от войници, като дълга лента от униформи, виеща се около дърветата. Променящият се рисунък на листата се смесва идеално с движещата се маса от мъже и жени в камуфлажни дрехи, картечници в ръце и газови маски. Броят им сякаш няма край.

Най-после потокът от войници отминава. По мълчаливо споразумение се прегрупираме и тръгваме отново. Тишината трепери от напрежение и страх. Опитвам се да не мисля за останалите в лагера, хванати в капана на онези димящи бидони. В ума ми изниква старата поговорка — като риба в рибарник — и ме обзема безумно желание да се засмея. Ето на какво ми приличат всички невалидни: с големи очи и бели, обърнати към слънцето кореми. На мъртви риби.

Стигаме до защитената къща за малко повече от дванайсет часа. Слънцето извървява целия си небесен път и сега потъва зад дърветата, насичайки водата с жълти и оранжеви лъчи. Гледката ми напомня за рохките яйца, които мама ми вареше като малко дете, когато бях болна. Помня как жълтъкът капеше и оставяше в чинията живи златни капки и изведнъж ми става мъчно за дома. Не знам за какво тъгувам повече: за мама или за стария си живот, за училището и ясните правила, които ми даваха сигурност, за онзи свят на граници и стени, на точно време за къпане и полицейски режим. Тогава всичко беше толкова просто и ясно.

Защитената къща е белязана с малка дървена барака, не по-голяма от външна тоалетна, затворена с грубо скована врата. Цялото място е затрупано с различни боклуци и метални останки, явно останали след бомбардировките. Так повдига леко вратата на ръждясалите и провиснали панти и влиза. Ние пристъпваме след него, но той вече е потънал в тъмната дупка.

— Чакайте — спира ни Рейвън, кляка и вади фенерче от един от пакетите, които ни даде Пипа. — Аз ще тръгна напред.

Вътре е влажно и мирише на нещо сладникаво, което не мога да определя. Тръгваме след Рейвън по стръмните стъпала. Тя шари с фенерчето по стените на стаята, която се оказва изненадващо просторна и чиста. Виждаме рафтове, няколко сгъваеми маси, керосинова печка. Зад нея още един тъмен коридор води към втора стая. Гледката стопля гърдите ми. Напомня ми за базата до Рочестър.

— Тук някъде трябва да има лампа — казва Рейвън и пристъпва вътре. Лъчът от фенера рисува зигзагообразни ивици по бетонния под. Две малки червени очи върху топка от сива козина примигват към нас. Мишка.

Рейвън намира в един ъгъл купчина прашни лампи на батерии. Три лампи се оказват достатъчни, за да прогонят сенките в стаята. Обикновено Рейвън настоява да пестим енергията, но ми се струва, че сега усеща — както и всички ние — че тази нощ ще ни е нужна колкото може повече светлина. Иначе мисълта за лагера ще ни сграбчи за сърцето с острите си нокти и образът на онези хванати в капан безпомощни хора ще ни побърка. По-добре да насочим цялото си внимание към тази ярко осветена малка подземна стая със светли ъгли и дървени рафтове.

— Надушваш ли нещо? — обръща се Так към Брам. Взема една от лампите и отива в другата стая. След миг го чуваме да възкликва. — Бинго!

Рейвън вече рови из раниците и вади продуктите. На един от ниските рафтове Корал открива големи метални кани, пълни с вода, навежда се и отпива блажено. Но останалите от нас последват Так.

— Какво има тук? — любопитства Ловеца.

Так вдига високо лампата, за да видим стената. Цялата е облицована от горе до долу с дървени рафтове.

— Това е стара винарска изба — казва той. — Надушвам голяма пиячка. Останали са две бутилки вино и една с уиски.

И моментално отваря тази с уискито, отпива голяма глътка, после я предлага на Джулиан, който след миг на колебание приема. Отварям уста да възразя, сигурна съм, че никога досега не е пил алкохол, мога да се закълна, че е така, но преди да кажа нещо, той надига бутилката и като по чудо успява да преглътне, без да повърне.

Так ми хвърля една от редките си усмивки и потупва Джулиан по рамото.

— Браво, моето момче — казва доволно.

Джулиан избърсва устни с опакото на ръката си.

— Не беше лошо — признава задъхано и това разсмива Так и Ловеца.

Алекс взема мълчаливо бутилката от Джулиан и я надига.

Цялото изтощение от последните два дни се стоварва изведнъж върху плещите ми. На стената срещу рафтовете има няколко нара и аз буквално пропълзявам до един от тях.

— Мисля, че… — опитвам се да кажа нещо, докато лягам, но се свивам на кълбо и притичвам.

По наровете липсват одеяла и възглавници, но въпреки това имам чувството, че потъвам в нещо тежко и меко, като облак или перушина. Не, перото се оказвам аз и се понасям далеч оттук. „Ще дремна малко“, искам да довърша, но заспивам, преди да намеря думите.

 

 

Събуждам се в пълна тъмнина. В първия миг на паника решавам, че съм в онази подземна килия с Джулиан. Сядам на нара с разтуптяно сърце и чак когато виждам Корал да похърква до мен, си спомням къде съм. Стаята мирише лошо и до леглото на Корал виждам кофа. Сигурно е повръщала.

През отворената врата се процежда лъч светлина, дочува се приглушен смях. Някой е метнал одеяло върху мен, докато съм спяла. Избутвам го в дъното на нара и ставам. Нямам никаква представа колко е часът.

В другата стая са седнали Ловеца и Брам, притискат се един о друг и се смеят. Изглеждат запотени, очите им са изцъклени като на пияни. Почти празна, бутилката с уиски стои между тях до една чиния с остатъци от храната, която трябва да е била сервирана за вечеря — боб, ориз и фъстъци. Щом влизам в стаята, те утихват, явно са се смели на нещо лично.

— Колко е часът? — питам и посягам към каната с водата. Повдигам я до устните си и пия, без да търся чаша. Коленете, ръцете и гърбът ми са подути от умората, ако ме претеглят сега, сигурно ще тежа сто килограма.

— Предполагам, че е около дванайсет — отвръща Ловеца.

Значи съм спала само два-три часа.

— Къде са другите?

Ловеца и Брам си разменят бързи погледи. Брам се опитва да скрие усмивката си.

— Рейвън и Так отидоха на среднощен лов — вдига едната си вежда той.

Това е отколешна наша шега. Измислихме я в старата база. Рейвън и Так успяват да пазят любовната си връзка в тайна вече година. Но една нощ Брам не могъл да заспи, излязъл да се разтъпче и ги засякъл. Когато ги попитал какво правят, Так смънкал:

— Малко на лов.

Въпреки че вече било два часът през нощта и всички капани били проверени по-рано вечерта.

— Къде е Джулиан? — продължавам да питам. — И Алекс?

Отново настъпва мълчание. Сега идва ред на Ловеца да прикрие усмивката си. Определено е пиян, виждам го по зачервените бузи.

— Отвън — отвръща Брам и като не може повече да се стърпи, изгрухтява от смях.

Ловеца също избухва.

— Отвън ли? Заедно ли са? — поглеждам ги объркано и усещам как започвам да се ядосвам. Никой не ми отговаря, но аз настоявам: — Какво правят заедно?

Брам се бори със смеха.

— Джулиан искаше някой да го научи да се бие…

Ловеца завършва вместо него:

— И Алекс предложи да му стане учител.

Двамата отново изпадат в истеричен смях.

Залива ме гореща вълна и веднага след това — студена.

— Как, мамка му… — избухвам и гневът ми най-после им затваря устата. — Защо не ме събудихте? — въпросът ми е отправен преди всичко към Ловеца. Не очаквам Брам да ме разбере, но Ловеца е мой приятел и е достатъчно чувствителен, не може да не е забелязал напрежението между Алекс и Джулиан.

Ловеца ме поглежда сконфузено.

— Стига, Лена. Не е кой знае какво…

Толкова съм бясна, че не отговарям. Грабвам едно фенерче от рафта и тръгвам към стълбата.

— Не се ядосвай, Лена…

Краката ми заглушават последните му думи. Глупак, глупак, глупак!

Навън небето е ясно, осеяно с малки блестящи точици. Стискам здраво фенерчето и се опитвам да съсредоточа целия си гняв в пръстите. Не знам каква игра е замислил Алекс, но ми призлява от мисълта какво може да стане.

Гората е тиха. Няма следа нито от Рейвън и Так, нито от някой друг. Докато стоя в сенките и се ослушвам, ми идва наум, че е прекалено топло. Сигурно сме в средата на април. Лятото скоро ще бъде тук. За миг в главата ми нахлуват спомени, предизвикани от топлата нощ и аромата на орлов нокът: Хана и аз изстискваме лимони върху косите си, за да ги изрусим; Хана и аз крадем газирана вода от хладилника в магазина на чичо Уилям и я носим в Бак Коув; аз, Грейс, чичо Уилям и леля Каръл вечеряме на старата дървена веранда, защото вътре е прекалено топло; аз въртя педалите на колелото след тротинетката на Грейси, която лети надолу по улицата, но държа спирачката, защото не искам да я задмина.

Както винаги спомените предизвикват сърбеж по цялото ми тяло. Но вече съм свикнала и чакам търпеливо чувството да отмине. И то отминава.

Включвам фенерчето и обхождам гората пред себе си с лъча му. На бледожълтата светлина мрежата от дървета и храсти изглежда белезникава, нереална. Изгасям фенерчето. Ако Джулиан и Алекс са отишли заедно някъде, надеждата ми да ги намеря, е минимална.

Тъкмо решавам да се върна, когато чувам вик. Страхът разтърсва цялото ми тяло. Гласът е на Джулиан.

Хвърлям се в храсталака вдясно от мен и се спускам по посока на гласа, като разчиствам с фенера листата и боровите клонки по пътя си.

След минута излизам на широка поляна. В първия момент губя ориентация, имам чувството, че съм на ръба на голямо сребристо езеро. После виждам, че съм в края на някакъв паркинг. Качвам се на една купчина камъни, която вероятно някога е била сграда.

Алекс и Джулиан стоят на няколко метра от мен, дишат тежко, забили поглед един в друг. Джулиан се държи за носа, а между пръстите му се стича кръв.

— Джулиан! — извиквам и тръгвам към него.

Той продължава да гледа Алекс.

— Добре съм, Лена — измънква. Гласът му е глух и неясен.

Слагам ръка на гърдите му, но той ме избутва нежно. Дъхът му мирише на алкохол.

Обръщам се към Алекс:

— Какво му направи?

Очите му ме докосват за част от секундата.

— Беше случайно — отвръща спокойно. — Завъртях се прекалено силно.

— Глупости — изсъсквам, отново се обръщам към Джулиан и казвам по-меко: — Хайде, ела да влезем вътре. Трябва да го почистим.

Джулиан сваля ръце от носа си и избърсва останалата по устните му кръв с ръкава на ризата. Попилите в плата петна изглеждат почти черни на слабата нощна светлина.

— В никакъв случай — отвръща той, без да ме поглежда. — Ние току-що започнахме. Нали, Алекс?

— Джулиан — започвам умолително, но Алекс ме прекъсва.

— Лена е права — казва с подчертано приятелски тон. — Става късно. Вече не се вижда добре. Може да продължим утре.

Джулиан отвръща със същия тон, но зад него усещам стаен гняв и някаква горчивина, която не познавам.

— Хората са казали: не изпускай момента.

Настъпва тишина, заредена с електричество, със заплаха.

— Моля те, Джулиан! — посягам към ръката му, но той ме отблъсква.

Отново се обръщам към Алекс и го призовавам безмълвно да погледне към мен, да остави очите на Джулиан. Напрежението между тях ескалира с всяка секунда, нещо черно и смъртоносно излиза на повърхността и насища въздуха. „Алекс!“

Най-после той ме поглежда и в очите му за миг проблясва изненада, сякаш чак сега разбира, че съм тук, чак сега ме вижда. Изненадата отминава, появява се сянка на разкаяние и изведнъж напрежението се разсейва и аз отново дишам свободно.

— Не тази вечер — казва лаконично той, обръща се и тръгва обратно през гората.

В същия момент, преди да мога да извикам или да реагирам, Джулиан се спуска и го блъска отзад. Алекс се пльосва на цимента и двамата се вкопчват един в друг, ръмжат и пъшкат, търкалят се и се бият като за последно. Започвам да крещя имената и на двамата, и още: „Спрете!“ и „Моля ви!“…

Джулиан е върху Алекс. Вдига юмрук и след миг го стоварва върху бузата му. Чува се тъп звук. Алекс плюе в лицето му, хваща го за брадичката и бута главата му нагоре и назад. Струва ми се, че дочувам викове в далечината, но не мога да се съсредоточа, мога само да крещя неистово, докато прегракна. Виждам и светлини, проблясват в периферията на полезрението ми, сякаш са ударили мен и светлините експлодират пред очите ми.

Алекс успява да надвие, сега той е отгоре и притиска Джулиан към земята. Замахва два пъти с всички сили и аз чувам ужасяващ звук. Кръвта руква и окъпва цялото лице на Джулиан.

— Алекс, моля те, Алекс! — крещя. Искам да го дръпна, да освободя Джулиан, но страхът ме е приковал на място и аз стоя, сякаш съм пуснала корени.

Но Алекс не ме чува или не ми обръща внимание. Никога не съм го виждала такъв: лицето му е изкривено от гняв, лунната светлина го превръща в лице на страшен, безмилостен звяр. Повече нямам глас да крещя, не мога да направя нищо, освен да плача, да се треса в конвулсии. Храната се надига в гърлото ми. Всичко пред очите ми започва да се движи бавно, като на филм.

Изведнъж между дърветата проблясва лъч и Так и Рейвън излизат от гората. И двамата държат по една лампа, изникват запотени, задъхани. Рейвън ме хваща за раменете и започва да вика името ми, Так се опитва да откъсне Алекс от Джулиан — „Какво правите, мама му стара?“ — и всичко започва да се движи с нормална скорост. Джулиан сяда на бетона и започва да кашля. Отскубвам се от Рейвън и след миг съм на колене до него. Веднага разбирам, че носът му е счупен. Лицето му е черно от кръвта, очите му приличат на две цепки, но въпреки всичко се опитва да ме отблъсне.

— Хей — докосвам го по гърдите и преглъщам сълзите си, — по-спокойно.

Джулиан се отпуска отново. Сърцето му бие безумно и толкова силно, че ми се струва, че го държа в дланта си.

— Какво стана? — крещи Так.

Алекс застава на известно разстояние от нас. Гневът му се е изпарил. Изглежда шокиран, ръцете му са увиснали кротко от двете му страни. Гледа озадачено Джулиан, сякаш не знае какво прави той тук.

Ставам и тръгвам към него с тръпнещи от ярост пръсти. Ще ми се да ги забия във врата му и да го удуша.

— Какво ти става, по дяволите? — питам тихо, избутвам с мъка думите, за да преминат през запречилата гърлото ми буца от гняв.

— Аз… съжалявам — прошепва той и поклаща глава. — Не исках… не знам как стана, Лена. Много съжалявам.

Ако продължи да ме гледа така — умоляващо — знам, че ще му простя.

— Лена — повтаря Алекс и пристъпва към мен.

Аз отстъпвам назад. За миг оставаме загледани един в друг. Усещам силата на погледа му, усещам и чувството му за вина. Но не искам да приема извинението. Не мога.

— Съжалявам — повтаря той съвсем тихо, така че Рейвън и Так да не чуят. — Съжалявам за всичко.

После се обръща, тръгва към дърветата и изчезва от погледа ми.