Лорън Оливър
Реквием (16)

Лена

Събуждам се сред шум и врява. Джулиан го няма. Слънцето се е вдигнало високо в безоблачното небе и денят е топъл и тих. Изритвам одеялата и сядам, примигвайки сънливо. Устата ми мирише на дим.

Рейвън е приклекнала наблизо и подклажда с клонки един от огньовете.

— Колко е часът? — питам я сънливо.

— Мина обяд — казва тя и се изправя. — Готвим се да идем до реката.

— Ще дойда с вас.

Вода — ето какво ми трябва. Трябва да се измия и да пийна вода. Имам чувството, че цялото ми тяло е покрито с прах и мръсотия.

— Хайде по-бързо тогава — подканва ме Рейвън.

Виждам Пипа да седи на края на своето владение и да разговаря с една непозната жена.

— От съпротивата е — обяснява ми Рейвън, когато вижда, че ги гледам, и сърцето ми замира за момент. Моята майка е от съпротивата. Възможно е тази жена да я познава.

— Закъсня с една седмица. Идва от Ню Хевън с продукти, но я причакали патрули.

Преглъщам с мъка. Страх ме е да отида при онази жена и да питам за някакви новини. Ужасявам се от мисълта, че отново ще ме разочароват.

— Мислиш ли, че Пипа ще напусне Уотърбъри?

Рейвън свива рамене.

— Ще поживеем, ще видим.

— Къде отиваме? — продължавам с въпросите.

Тя ми се усмихва леко, протяга ръка и докосва лакътя ми.

— Не се притеснявай. Това е моя работа.

Усещам прилив на обич към нея. За известно време след откритието, че с Так са ме използвали — мен и Джулиан — в името на движението, отношенията ни се бяха променили. Но без нея съм изгубена. Всички сме изгубени.

Стиснали в ръце вместо кофи какви ли не съдове с различни размери, Так, Ловеца, Брам и Джулиан стоят на няколко метра и чакат Рейвън. Нямам представа къде са Корал и Алекс. Не виждам и Лу.

— Ето я нашата спяща красавица — посреща ме Ловеца. Виждам, че най-после се е наспал като хората. Изглежда милион пъти по-добре от вчера и вече не кашля.

— Нека шоуто да започне сега — казва Рейвън и всички тръгваме.

Напускаме относително безопасния лагер на Пипа и се гмурваме в морето от хора през лабиринт от саморъчно направени палатки и навеси. Опитвам се да дишам съвсем плитко, защото вонята от немити тела и още по-гадно — на клозет — е непоносима. Въздухът гъмжи от мухи и комари. Нямам търпение да вляза във водата и да измия цялата смрад и мръсотия от себе си. В далечината забелязвам тъмната панделка на реката да се къдри по южната граница на лагера. Всъщност не е толкова далече.

Редиците от палатки и заслони най-после оредяват и накрая изчезват. Земята тук прилича на огромна паяжина, насечена от линии на стар напукан и разкъртен паваж. Широки бетонни основи маркират местата на стари къщи.

Наближаваме реката и веднага забелязваме тълпите на двата й бряга. Хората викат, блъскат се и с лакти си пробиват път към водата.

— Сега пък какво става? — измърморва Так.

Джулиан вдига кофите високо, за да се размине с хората, смръщва чело, но не казва нищо.

— Нищо не става — отвръща Рейвън. — Хората си искат сутрешния душ.

Но гласът й е неуверен и напрегнат.

Пробиваме си път със сила през плътната стена от тела. Вонята е нетърпима. Повдига ми се, но няма достатъчно място, за да вдигна ръка към устата си. Не за първи път благодаря на Господ, че съм висока само един и петдесет и седем, това ми помага да се промъквам и през съвсем тесните пространства между хората. Ето че излизам първа пред люлеещата се и напираща напред тълпа и стигам до стръмния каменист бряг.

Нещо обаче не е наред. Нивото на водата е спаднало критично, реката прилича на вадичка, не по-широка от трийсетина сантиметра и още толкова дълбока, по-скоро кална локва, отколкото река. Бреговете по цялата й криволичеща дължина гъмжат от хора, които отчаяно се щурат напред-назад в желанието си да напълнят своите съдове. Отдалече ми приличат на мравуняк.

— Какво става, по дяволите?

Това е Рейвън, най-сетне е стигнала до брега и застава до мен, стъписана от гледката.

— Реката пресъхва.

Загледана в калната тясна панделка, усещам как сърцето ми се свива панически. Изведнъж ожаднявам както никога през живота си.

— Невъзможно — поклаща невярващо глава Рейвън. — Снощи Пипа ми каза, че реката тече с пълна сила.

— По-добре да си напълним колкото можем — казва Так.

Той, Ловеца и Брам най-после са си пробили път през тълпата и излизат на брега. Джулиан ги следва с червено и потно лице. Косата му е залепнала на челото. Сърцето ми се свива от жал за него. Не биваше да го карам да тръгва с нас. Не биваше да го моля да мине на наша страна.

Към реката прииждат все повече хора и все повече се мъчат да вземат нещичко от останалата вода. Нямаме избор, трябва да се борим с тях поне за няколко глътки. Нагазвам във водата и в този момент някой ме блъска отзад. Извъртам се, но не успявам да се задържа, падам и удрям гърба си в камъните. Болката пронизва целия ми гръбнак. Успявам да се изправя чак при третия опит. Море от хора ме повлича нанякъде, започват да ме блъскат от всички страни. Най-после Джулиан си пробива път до мен и ми помага да се закрепя на крака.

Успяваме да напълним само няколко съда, но по обратния път към лагера на Пипа губим и част от тях, защото един човек се блъска в Ловеца и разлива половината от неговата кофа. Водата е примесена с тиня, ще намалее още, когато я отстраним и преварим донесеното количество. Плаче ми се, но не си го позволявам, защото после ще трябва да се измия, а сега не мога да хабя вода за миене.

Заварваме Пипа и жената от съпротивата сред малък кръг от хора. Алекс и Корал са се върнали. Не мога да не се запитам къде ли са ходили тези двамата. Знам, че е тъпо да мисля за това, когато има сто и една други причини за тревога, но умът ми непрекъснато се връща към този въпрос.

Амор делириум невроза: „Тя засяга мозъка и човек не може да мисли ясно, нито да взема разумни решения за собственото си благополучие. Симптом номер дванайсет.“

— Реката… — започва Рейвън, когато приближаваме, но Пипа я прекъсва.

— Разбрахме — казва тя.

Лицето й е посивяло. На дневна светлина забелязвам, че е много по-възрастна, отколкото ми се стори вчера. Мислех си, че е в началото на трийсетте, но сега откривам, че по лицето й има дълбоки бръчки и косата й си вее по слепоочията. Може би това е ефектът от живота в Пустошта и войната, която води. — Реката не тече.

— Какво означава това? — пита Ловеца. — Една река не може да спре за една нощ.

— Може, ако й се препречи пътят — възразява Алекс.

За секунда настъпва тишина.

— Как така да й се препречи пътят? — обажда се пръв Джулиан. Той също се опитва да потисне паниката. Усещам го в гласа му.

Алекс се обръща към него.

— Да й се препречи — повтаря той. — Да се блокира. Да се отклони или да се изгради стена…

— Но кой, кой би го направил? — възкликва Джулиан. Не говори на Алекс, но именно той отвръща.

— Не е ли очевидно? — навежда се Алекс към Джулиан и изсумтява. Между тях прехвърчат искри, атмосферата се нажежава. — Хората от другата страна… — започва бавно, спира за момент и добавя: — Твоите хора.

Джулиан се владее чудесно. Отваря уста, затваря я, после изрича съвсем тихо:

— Какво каза?

— Джулиан — хващам го за ръката аз.

Пипа се намесва на мига.

— Уотърбъри беше почти евакуиран още преди аз да пристигна. Мислехме си, че е заради засилената дейност на съпротивата. Взехме го като доказателство за прогрес.

Тя се засмива рязко, невесело.

— Явно причината е била друга. Прекъснали са източника на вода в града.

— Значи се махаме оттук — обажда се Дани. — Ще намерим друга река. Пустошта е пълна с тях. Ще идем другаде.

Предложението й е посрещнато с мълчание. Дани поглежда с очакване Пипа, после премества поглед към Рейвън.

Пипа прокарва ръка по късата си рошава коса.

— Сигурно ще идем — заговаря жената от съпротивата. Акцентът й е смешен, като трептяща мелодия, като разтопено масло. — Трябва да съберем колкото може повече хора, да ги мобилизираме и да напуснем. Ще се разделим на групи, ще тръгнем по различни пътища и ще се върнем в Пустошта. Но там има патрули, сигурно ни очакват. Предполагам, че в момента събират силите си и се подготвят. За тях е по-лесно, ако сме на малки групи, защото надали ще ги надвием. Освен това, информацията ще звучи по-добре за пред пресата. Много по-трудно ще прикриеш масово избиване на големи групи.

— Откъде знаеш толкова много за тази работа? — пита някой.

Обръщам се по посока на гласа. Това е Лу, току-що присъединила се към нас. Диша тежко и лицето й е потно, сякаш е тичала. Сега се замислям, че не съм я виждала днес. Не знам къде е била през цялото време. Косата й е пусната и както обикновено, прилепнала плътно към темето и врата й. Странна прическа има напоследък тази Лу.

— Това е Съмър — отговаря с равен тон Пипа и сочи към непознатата жена. — Тя е от съпротивата. Благодарение на нея довечера ще има какво да вечеряте.

Подтекстът е ясен: „Внимавайте какво говорите“.

— Не, ние трябва да се махнем оттук — казва Ловеца. Гласът му реже въздуха като с нож. Преглъщам порива да стисна ръката му и да го успокоя. Ловеца никога не избухва. — Имаме ли друг избор?

Съмър дори не примигва.

— Можем да отвърнем на удара. Винаги сме търсели възможност да се сплотим и да направим нещо за тази бъркотия — казва тя и обикаля с жест редиците от палатки и заслони, проблясващи на хоризонта като огромни метални шрапнели. — Нали затова дойдохме в Пустошта? Да оправим нещата за всички нас. Нали не искаме повече да ни нареждат какво да правим?

— Но как ще се бием? — питам плахо. Не се чувствам удобно пред тази жена с нейния мек мелодичен глас и блестящи от вътрешен огън очи. Пред никой друг не ми е било толкова неудобно. Но събирам сили и продължавам: — Ние сме слаби. Пипа каза, че не сме организирани. Без вода…

— Не казвам да се втурнем надолу с главата — прекъсва ме жената. — Та ние не знаем с какво точно си имаме работа… колко души са напуснали града, дали и колко патрули кръстосват Пустошта. Предлагам само да си върнем реката обратно.

— Но ако е блокирана…

Тя ме прекъсва отново.

— Стените могат да се взривят — казва направо.

Отново настъпва мълчание. Рейвън и Так се споглеждат. По навик изчакваме някой от тях да заговори.

— Какъв е твоят план? — пита Так и изведнъж разбирам, че всичко е реално. Това наистина ще се случи.

Затварям очи. В главата ми изниква картина: с Джулиан излизаме от онзи микробус след бягството ни от Ню Йорк Сити, сигурни, че сме избегнали най-лошото и че животът ни ще започне отново.

Но той стана още по-труден.

Ще има ли край всичко това?

Усещам ръката на Джулиан на рамото си. Той го стиска лекичко и това ми действа успокояващо. Отварям очи.

Пипа кляка и начертава с палец фигура във формата на голяма капка.

— Да си представим, че това е Уотърбъри. Ние сме тук. — Тя слага кръстче в югоизточния край на широката част на капката. — Знаем, че когато смутовете започнаха, излекуваните се изтеглиха в западната част на града. Моето предположение е, че блокадата е някъде тук — заявява тя и слага още един кръст в източната част, там, където капката започва да се стеснява.

— Защо? — пита Рейвън.

Лицето й гори от вълнение. Заглеждам се в нея и изведнъж потръпвам от студ. Чак сега го виждам: тя живее за това — за борбата, за тази битка. И всъщност се наслаждава на ситуацията.

Пипа свива рамене.

— Просто така ми се струва. В по-голямата си част този район е парк. Предполагам, че са отклонили реката и са го наводнили. Бентът сигурно се пази, разбира се, че се пази, но ако имаха достатъчно ресурси и жива сила, досега щяха да ни нападнат. Колко хора могат да съберат за седмица-две?

Тя вдига поглед към нас, за да се увери, че следваме мисълта й, после очертава около основата на капката извита нагоре стрела.

— Регулаторите ще очакват да тръгнем на север, срещу течението. Или да се разпръснем. — Тя рисува няколко лъча, които тръгват от основата на капката и се разпространяват в различни посоки. Сега капката заприличва на усмихнато лице на побъркан. — Вместо това мисля, че трябва да атакуваме директно, да изпратим малка армия в града и те да съборят стената.

Тя прокарва черта от долната част към центъра на капката.

— Аз съм „за“ — обявява Рейвън.

Так плюе. Няма нужда да казва, че и той участва.

Съмър скръства ръце и оглежда диаграмата на Пипа.

— Ще ни трябват три отделни бойни групи — казва замислено. — Двете диверсионни, да създадат проблеми тук и тук — навежда се тя и отбелязва с кръстче две места в двата края — и една по-малка, която ще влезе, ще свърши работа и ще излезе по най-бързия начин.

— Аз съм „за“ — обажда се Лу. — Но искам да съм в главната група. Не ми се занимава с глупости.

Това ме изненадва. В стария лагер Лу никога не проявяваше интерес към съпротивата. Не поиска да й направят фалшивия белег на процедурата. Стоеше колкото може се настрана от борбата и се преструваше, че другият свят, онзи на излекуваните, не съществува. Очевидно нещо се е променило през месеците, докато бяхме разделени.

— Лу може да дойде с нас — ухилва се Рейвън. — Тя ни носи късмет. Нали затова получи името си? Лу е от Лъки, помниш ли?

Лъки не отговаря.

— Аз също искам да съм в атакуващата група — неочаквано се обажда Джулиан.

— Джулиан — прошепвам, но той ми обръща гръб.

— Аз отивам където кажете — намесва се Алекс.

Джулиан му хвърля поглед и за секунда виждам искрите на неприязънта между тях; те сгъстяват въздуха и ме блъскат като сляпа твърда сила.

— Аз също — присъединява се към него Корал.

— Брой ни и нас — обажда се Ловеца, явно има предвид себе си и Брам.

— Аз искам да драсна клечката — казва Дани.

Присъединяват се и други хора, предлагат себе си за различните групи. Рейвън ме поглежда.

— Ами ти, Лена?

Усещам погледа на Алекс върху себе си. Устата ми пресъхва; слънцето пече толкова силно, че ме заслепява. Поглеждам към стотиците хора, прогонени от домовете си в това мръсно и гнило място, хора с разбити животи само заради факта, че защитават правото си да чувстват, да мислят и да избират сами. Няма откъде да знаят, че дори и това е лъжа, че всъщност изборът не е наш, не напълно. Някой винаги ни насочва, винаги ни притиска да тръгнем по този или онзи път. И за нас не остава нищо друго, освен да направим крачка напред и после още една, и още една. И изведнъж се оказваме на път, който не сме избирали ние.

Но може би щастието не е в избора. Може би е в измислицата, във фантазията, че там, където отиваме, е мястото, до което цял живот сме искали да стигнем.

Корал пъхва ръка в ръката на Алекс.

— Аз съм с Джулиан — казвам и им обръщам гръб.

Това е моят избор.