Лорън Оливър
Реквием (10)

Лена

Корал забавя придвижването ни. След като се изкъпа и превързахме по-големите рани, се вижда, че няма сериозни наранявания, но очевидно е много слаба. Изостава зад нас и Алекс я подкрепя. Опитвам се да не им обръщам внимание, ушите ми обаче открояват гласовете им от общата врява и без да искам, следя нишката на разговора им. Чувам отделни думи, чувам Алекс да се смее, а след него и тя.

След обяда стигаме до един голям дъб. Стволът му е покрит с различни дупки и резки от нож. Щом го виждам, подскачам от радост. Познавам триъгълника, последван от зачатък на стрела. Това е знакът на Брам, специфичните резки, които направи миналата година по време на похода ни от стартовия лагер на север, за да отбелязва напредъка ни и да ни помогне да намерим обратния път през пролетта.

Този знак обаче си го спомням много ясно. Той бележи пътя към къщата, на която се натъкнахме миналата година. Беше в добро състояние и вътре живееше семейство невалидни. Рейвън, изглежда, също го разпознава.

— Ударихме джакпота — ухилва се тя. После повишава глас, за да я чуят всички. — Сменяме курса. Натам има подслон и храна.

Чуват се победоносни възгласи и екзалтирани викове. Прекараната седмица без намек за цивилизация ни кара да жадуваме за най-обикновени неща: покрив над главите, стени около нас и тръби с гореща вода. И супа.

До къщата има най-много километър, тръгвам бързо натам и щом зървам острия, покрит с кафеникав бръшлян покрив, сърцето ми подскача от радост. Пустошта — толкова голяма и променлива, толкова объркваща — ни кара да се стремим към познати неща.

Изтичвам при Джулиан.

— Миналата есен бяхме тук — започвам да дърдоря превъзбудено. — Докато пътувахме на юг от Портланд. Спомням си този счупен прозорец. Виждаш ли как са го закърпили с дъски? Виждаш ли комина, дето се подава от бръшляна?

Но не мога да не забележа, че къщата е в много по-лошо състояние от преди шест месеца. Каменната й фасада е по-тъмна, покрита с плесен, така е почерняла, че прилича на смола.

Коминът не пуши. Щом не гори огън, вътре сигурно е студено. Миналата есен децата дотичаха на пътя да ни посрещнат. Винаги бяха навън, смееха се, крещяха, закачаха се един с друг. Сега наоколо е съвсем тихо, единственият звук идва от въздишката на вятъра между листата на бръшляна.

Сърцето ми се свива. Останалите, изглежда, също забелязват промяната. Изминаваме последните метри бързо и заедно като голяма вълна, подтиквани от мисълта за топла храна, подредени стаи и възможност да се почувстваме отново човешки същества. Но ни посреща пълна тишина.

Първа до вратата стига Рейвън. Вдига юмрук, за миг се поколебава, после почуква. В тишината звукът гръмва като удар по куха стена. Никаква реакция отвътре.

— Може да са отишли за дърва — казвам, за да уталожа надигащия се у мен страх. Точно така се страхувах, когато минавах покрай гробището в Портланд. „Побързай — обичаше да ме подканя Хана, — иначе може да протегнат ръка от гроба и да те хванат за крака.“

Рейвън не ми отговаря. Хваща топката на вратата и я завърта. Вратата се отваря.

Тя се обръща и намира с поглед Так. Той сваля пушката от рамо и влиза в къщата пръв. Рейвън си отдъхва, когато Так поема нещата в свои ръце. Изважда ножа от колана си и влиза с него. Ние тръгваме след тях.

Вътре мирише отвратително. През отворената врата се вмъква сноп светлина, преминава през мрака и достига до закованите на прозореца дъски. Той е достатъчен да видим силуетите на мебелите, повечето от тях изпочупени и преобърнати. Някой ахва.

— Какво е станало тук? — прошепвам изплашено.

Джулиан намира ръката ми в тъмното и я стиска.

Никой не ми отговаря.

Так и Рейвън влизат в стаята. Счупените стъкла изскърцват под обувките им. Так извърта пушката си и стоварва приклада върху дъските на прозореца. Те се чупят лесно и в стаята влиза повече светлина.

Сега разбираме защо мирише толкова лошо. В помещението има храна. В краката ни се валя голяма медна тенджера, съдържанието се е изсипало и гние на пода. Пристъпвам и цял рояк насекоми се разпръсква по ъглите. Веднага ми се повдига.

— Божичко! — промълвява Джулиан.

— Ще проверя горе — казва Так с нормален тон, но аз подскачам, сякаш е креснал в ухото ми.

Някой пали фенерче и гредите на тавана се отразяват в дъсчения под. Сещам се, че и аз нося едно, бъркам в раницата и го изваждам.

Стиснала здраво фенерчето пред себе си, сякаш може да ме защити, тръгвам с Джулиан към кухнята. Там има явни следи от борба — няколко счупени стъклени буркана, още развалена храна и хлебарки. Дърпам ръкава надолу, долепям го до носа си и започвам да дишам през него. Придвижвам лъча на фенерчето по рафтовете в килера и установявам, че са пълни с храна. Бурканите с туршия и готови ястия са подредени до сушеното месо. На бурканите има етикети. Нечия ръка е изписала прилежно съдържанието им. Припомням си жената с огненочервената коса да се привежда към един от бурканите с лъжица в ръка и да казва с усмивка: „Вече не ни остана хартия. Скоро ще се чудим какво има в бурканите“, и ми се завива свят.

— Чисто е — провиква се Так и след малко го чуваме да тропа надолу по стълбата.

Джулиан ме повежда по тесен коридор към всекидневната, където се е събрала по-голямата част от групата.

— Пак тези проклети лешояди — изпъшква Гордо.

Так прокарва ръка по косата си.

— Не са търсили храна и провизии — казва замислено. — Килерът е непокътнат.

— Може да не са били лешояди — обажда се Брам. — Може семейството да се е преместило.

— И преди да си тръгнат, са разбили къщата, така ли? — поглежда го Так, почуква с нокти по една консервна кутия и добавя: — И са оставили цялата тази храна?

— Може да са бързали — настоява Брам, но май и той не вярва във версията си.

Атмосферата в къщата е лоша, гранива. Тук се е случило нещо страшно и мисля, че всички го усещаме.

Минавам през отворената врата, излизам на верандата и вдишвам дълбоко чистия въздух. Навън мирише на свежест, на пролет. Ще ми се никога да не бяхме идвали тук.

Половината от нашите вече са навън. Дани върви бавно през двора, разтваря тревата с ръка, търси… не знам какво, крачи, сякаш гази в дълбока до колене вода. Чувам напрегнат разговор зад къщата. Гласът на Рейвън се извисява над общата врява.

— Връщайте се, връщайте се! Не идвайте тук! Казах, не идвайте!

Стомахът ми се стяга на възел. Открила е нещо.

След миг главата й се показва зад ъгъла. Пребледняла, с горящи от гняв очи, тя добавя само:

— Открих ги.

Няма нужда да пояснява, че са мъртви.

— Къде? — питам пресипнало.

— В дола, преди хълма — казва тя, избутва ме от пътя си и влиза в къщата.

Не ми се връща там, при миризмата, при мрака и тънкия воал на смъртта, покрил всичко — ето какво е лошото, ето откъде идва тази злокобна тишина — но тръгвам след нея.

— Какво откри? — пита я Так, все още застанал в средата на стаята. Останалите са го наобиколили в полукръг и щом влизам, за миг ги възприемам като статуи, огрени от мрачна светлина.

— Някой е запалил огън — казва Рейвън, после добавя по-тихо: — И в него има кости.

— Знаех си — отвръща Корал почти истерично. — Били са тук. Знаех си.

— Не са били лешоядите.

Всички се обръщаме като един. Алекс стои на прага. Нещо червено — панделка или ивица плат — е увито около юмрука му.

— Казах ти да не слизаш — изяжда го с поглед Рейвън, но под гнева забелязвам и страх.

Без да й обръща внимание, Алекс прекосява стаята, вдига ръка и ни показва червената лента, за да я видим добре. Оказва се дълъг отрязък от червена найлонова лента, каквито слагат около заразени участъци. По нея на равни интервали са отпечатани череп и две кости на кръст. Има и надпис:

ВНИМАНИЕ: БИОЗАПЛАХА.

— Целият район е ограден с нея — обяснява Алекс. Лицето му е безизразно, но гласът излиза с мъка от устата му, сякаш говори през заглушител.

Изпадам в безтегловност. Искам да кажа нещо, но главата ми се изпразва от мисли.

— Какво означава това? — пита Пайк.

Той е в Пустошта още от дете. Не знае почти нищо за живота в оградените места, не знае нищо за регулаторите, за здравните инициативи, карантините и затворите, нито за страха от заразяване.

Алекс се обръща към него:

— Заразените не се погребват. Или се оставят на изолирани места, в дворовете на затворите например, или се изгарят.

Очите му за миг докосват моите. Аз съм единствената тук, която знае, че баща му е погребан в малкия двор на Криптата, без надпис, без възможност близките му да си вземат последно сбогом с него, единствената, на която е казал, че е посещавал този гроб години наред и е изписал името на баща си върху онзи камък, за да го спаси от забрава. „Съжалявам“, опитвам се да му предам по телепатия, но погледът му вече отскача към другите.

— Това вярно ли е, Рейвън? — пита Так.

Тя отваря уста, но веднага я затваря. За секунда решавам, че ще отрече. Но Рейвън отговаря с равен глас, сякаш това не я засяга:

— Сигурно са били регулатори.

Групата се раздвижва притеснено.

— Да му се не види — измърморва Ловеца.

— Не вярвам — сопва се Пайк.

— Регулаторите… — повтаря замислено Джулиан. — Но това означава…

— Че Пустошта вече не е безопасно място — довършвам вместо него. Страхът стяга гърдите ми като менгеме. — Пустошта вече не е наша.

— Сега доволен ли си? — обръща се Рейвън към Алекс и се втренчва свирепо в него.

— Трябваше да знаят — отвръща кратко той.

— Добре — вдига ръка Так, за да ни укроти. — Хайде да се успокоим. Това не променя нищо. Вече знаем, че лешоядите са тръгнали да плячкосват. Сега трябва да добавим и властите. Нищо не се е променило. Просто трябва да бъдем по-внимателни. Все пак регулаторите не познават Пустошта. Не са обучени да преследват невалидни из горите. Това все още си е нашата земя.

Так явно се мъчи да ни вдъхне увереност, но за едно греши: нещо наистина се е променило. Едно е да ни бомбардират от небето, друго е това тук. Регулаторите преминаха всички бариери — реални и въображаеми — които разделяха световете ни. Разкъсаха невидимия плащ, с който ни криеха от света години наред.

Неочаквано си спомням една случка. Веднъж се прибирах в къщата на леля Каръл и заварих вътре един ракун. Беше се вмъкнал вътре незнайно как и бе изял цялата кутия със зърнена закуска, оставяйки трохи из всички стаи. Приклещихме го в банята и чичо Уилям го застреля, каза, че сигурно носи болести. Вечерта видях, че е оставил трохи по чаршафите. Значи е бил в леглото ми. Изпрах чаршафите цели три пъти, преди да ги използвам отново, и въпреки това сънувах малки лапички да драскат по кожата ми.

— Хайде да почистим тази бъркотия — подканва ни Так. — Ще приберем вътре колкото може повече хора. Останалите ще опънат палатките в двора.

— Искаш да останем тук? — смайва се Джулиан.

Так го поглежда изпод вежди.

— Защо не?

— Защото… — Джулиан поглежда безпомощно към останалите, но всички избягват погледа му. — Защото тук са убити хора. И просто… не е правилно.

— Ще ти кажа кое не е правилно. Не е правилно да се връщаме по горите, когато можем да имаме покрив над главата си, килер с продукти и доста по-добри капани от онези боклуци, които залагаме — отвръща ядосано Так. — Регулаторите вече са минали оттук. Надали ще се върнат обратно. Вече са си свършили работата.

Джулиан търси с поглед помощ от мен, но аз познавам добре Так, познавам и Пустошта, затова поклащам едва забележимо глава към него: „Не спори“.

Рейвън излиза напред.

— Миризмата ще излезе по-бързо, ако отворим още няколко прозореца.

— Навън има дърва — обажда се Алекс. — Мога да стъкмя огън.

— Това е добре — кима Так, като внимава да не срещне погледа на Джулиан. — Значи е решено. Тази нощ оставаме тук.

 

 

Изкарваме боклука отвън. Опитвам се да не се заглеждам в изпочупените чинии, рафтове и столове, и да не мисля за факта, че само преди шест месеца седях сита и затоплена на един от тях.

Намираме в шкафа оцет и изтъркваме подовете с него. Рейвън събира малко суха трева от двора и я запалва по ъглите. Пушекът прогонва сладникавата миризма на гнило. После ме изпраща навън с няколко капана за дребни животни и Джулиан предлага да дойде с мен. Сигурно си търси извинение да се махне от къщата. Виждам, че дори и след като я почистихме от всички свидетелства за насилието, все още не се чувства добре там.

Тръгваме мълчешком през буренясалия двор, после навлизаме в гъстата гора. Небето е на розови и лилави петна, дърветата хвърлят плътни черни, като нарисувани с четка, сенки по земята. Но въздухът вече се затопля и клоните им постепенно се окичват с нежнозелени листенца.

Обичам да гледам Пустошта такава — гола, мършава, все още лишена от разкошната си пролетна одежда, но протегнала ръка към нея, пълна с очакване и жадна за слънце, готова да избухне във всякакви цветове, пияна и изпълнена с енергия.

Джулиан ми помага с капаните, забива ги по-дълбоко в меката пръст, за да ги скрие от очите на зверчетата. Затварям очи. Харесвам това усещане за топла земя. И за пръстите на Джулиан.

Разполагаме и трите капана и отбелязваме местата, като обикаляме в кръг дърветата около тях с връв.

— Не мога да се върна там — казва тихо Джулиан. — Не още.

— Добре — кимам, ставам и изтривам пръстта от ръцете си в дънките. Аз също не съм готова да отида. Не става дума само за къщата. Причината е в Алекс. И в цялата група, в кавгите, в разногласията, в натрупаната неприязън и вечното налагане на воля и мнение. Всичко е толкова различно от онова, което заварих, когато за първи път дойдох в Пустошта, в старата база. Тогава всички бяха като едно голямо сплотено семейство.

Джулиан също става. Прокарва ръка по косата си и казва малко сърдито:

— Помниш ли кога се срещнахме за първи път?

— Когато лешоядите… — започвам аз, но той ме прекъсва.

— Не беше тогава — поклаща глава. — Преди това беше. На събранието на „Свободна от делириум Америка“.

Кимам. Все още не мога да приема, че момчето, което видях в онзи ден — момчето от плаката, прокламиращо кампания срещу делириума, въплъщение на идеята за свободна от болестта Америка — може да е същото, дори само да е свързано по някакъв начин с това до мен, с разрошен перчем, със загорели от слънцето жилести ръце и червено от студа лице.

Фактът, че хората се променят всекидневно, не спира да ме изумява. Никой не остава какъвто е бил. Трябва да откриваш човека всеки ден, той също непрекъснато трябва да открива себе си.

— Беше си забравила ръкавиците. Влезе в залата и ме видя да гледам онези снимки.

— Спомням си. Онези кадри от някакво проучване, нали? Каза ми, че търсите бази на невалидни.

— Излъгах те — поклаща глава Джулиан. — Аз просто… обичах да гледам отворени пространства. Обичах природата. Но никога не съм си представял, дори когато съм си мечтал за Пустошта, за незаградените места… не съм си представял нещо подобно.

Хващам ръката му и я стискам лекичко.

— Знаех, че ме лъжеш, Джулиан.

Днес очите му са яркосини, с цвета на лятото. Понякога изглеждат буреносни, като океана рано сутрин, преди да се развидели. Друг път са светли като ново небе. Знам всичките им нюанси. Той минава с пръст по овала на лицето ми.

— Лена…

И ме гледа толкова настоятелно, че ми става неудобно.

— Какво? — налагам си безгрижен вид аз.

— Нищо — отвръща Джулиан и хваща и другата ми ръка. — Нищо лошо. Просто… искам да ти кажа нещо.

„Недей“, моля го, но думите се изгубват в истеричния изблик на неконтролируем смях, като онези изблици, които някога получавах преди всеки тест по математика. Забелязвам кална следа по бузата му и започвам да се кискам още повече.

— Какво? — ядосва се той.

Веднъж щом съм започнала, не мога да спра да се смея.

— Кал — хълцам и протягам ръка към бузата му. — Цялата е в кал.

— Лена — повтаря Джулиан с такова напрежение в гласа, че аз най-после млъквам. — Опитвам се да ти кажа нещо важно.

За миг оставаме в мълчание, загледани един в друг. Гората замлъква. Дърветата също притаяват дъх. Оглеждам се в очите му и се виждам като сянка, като форма без съдържание. Какво виждат тези очи, когато ме гледат?

Джулиан си поема въздух. После изрича на един дъх:

— Обичам те.

— Не го казвай — прошепвам едновременно с него.

Отново настъпва тишина. Джулиан ме поглежда изненадано.

— Какво каза? — пита накрая.

Искам да си взема думите назад. Искам да му кажа: „И аз те обичам“. Но думите са заключени вътре в сърцето ми със сто ключа.

— Аз… искам да знаеш, че държа на теб, както на никой друг — обяснявам и протягам ръка към него, но той се отдръпва.

— Недей — казва и отмества поглед от мен.

Тишината се настанява за дълго между нас и с всяка минута става по-плътна, по-тежка. Въздухът се насища с черни като въглен петна, които започват бавно да се сливат.

— Заради него е, нали? — казва най-после Джулиан и намира отново очите ми. — Заради Алекс.

Не си спомням досега да е произнасял името му.

— Не, не е заради него — отвръщам прекалено бързо и прекалено настоятелно. — Между нас вече няма нищо.

Той поклаща глава. Виждам, че не ми вярва.

— Моля те! — отново посягам към него и този път Джулиан ме оставя да го помилвам, да се повдигна на пръсти и да го целуна по бузата. Не се отдръпва, но не отвръща на целувката ми. — Дай ми малко време.

Най-после той се предава. Хващам ръцете му и ги поставям на раменете си. Джулиан ме целува по носа, тръгва нагоре към челото, после допира устни до ухото ми.

— Нямах представа, че ще стане така — прошепва той. Замълчава за миг, после добавя: — Страх ме е, Лена.

Усещам сърцето му да бие под слоевете дрехи. Не знам какво има предвид с това: Пустошта, бягството, близостта с мен или самата любов, но не питам нищо, притискам го до себе си и облягам глава на гърдите му.

— Знам — казвам тихо. — Мен също ме е страх.

В този момент гласът на Рейвън долита до нас:

— Вечерята е готова! Лапаш или лягаш гладен!

Викът й подплашва ято птици и те хвръкват вкупом към небето. Вятърът раздвижва гората и тя оживява отново, шепотът на клоните, скърцането на стволовете и въздишките на вятъра се сливат в един постоянен, наситен с енергия звук.

— Да вървим — казвам и повеждам Джулиан към къщата на мъртвите.