Лорън Оливър
Реквием (9)

Хана

Събуждам се и в първия момент не мога да разбера къде съм и какво става. Стаята се къпе в слънчева светлина. Сигурно съм забравила да пусна капаците.

Сядам и избутвам завивките в дъното на леглото. Чайките ме викат. Ставам бързо и поглеждам навън. Слънцето докосва тревата и яркозеленото одеяло оживява.

На бюрото ми стои едно от малкото неща, които си направих труда да разопаковам: дебелият наръчник, задължителен подарък за всеки след процедурата. Според инструкцията той „съдържа отговорите на най-често (и не толкова често) задаваните въпроси за процедурата и ефекта й върху отделния индивид“.

Разлиствам го и намирам главата за сънищата, минавам по диагонал страниците, които обясняват със скучни технически термини този предварително нетърсен ефект от процедурата — сън без сънища. В един момент зървам едно изречение, което събужда у мен желание да притисна книгата до гърдите си в знак на благодарност: „Както неведнъж сме подчертавали, хората са различни и въпреки че процедурата свежда до минимум вариациите в темперамента и личностната характеристика, тя действа различно при всеки индивид. Около пет процента от излекуваните свидетелстват, че продължават да сънуват“.

Пет процента. Не е много, но не е и някакъв незначителен процент, нали?

Прочетеното ми харесва, от дни не съм се чувствала толкова добре. Затварям книгата и в същия момент вземам решение.

Днес ще отида с колелото до дома на Лена. Не съм ходила до къщата й в Къмбърланд от месеци. Това ще бъде моят начин да направя нещо в името на старото ни приятелство и да се отърва от лошото чувство, загнездило се у мен от онзи ден, когато видях Джени на пътя. Лена се предаде на болестта, но вината отчасти е и моя.

Може би затова продължавам да мисля за нея. Лечението не потиска веднага всички чувства. Вината продължава да ме гложди.

Ще отида до старата къща, ще видя дали всички там са добре и ще се успокоя. Вината изисква опрощение, а аз още не съм си простила за участието си в нейното престъпление. Може да занеса малко кафе. Леля Каръл обичаше да го пие.

После ще продължа живота си.

Наплисквам лицето си на мивката, обувам любимите дънки, обличам си вълнена, омекнала от дългогодишно пране и носене блуза, и вдигам косата си в небрежен кок. Лена винаги правеше физиономии, когато я вдигах така. „Не е честно — казваше, — когато аз се опитам да прибера моята, винаги изглежда, като че имам гнездо на главата.“

— Хана? Всичко наред ли е? — провиква се мама от коридора. Гласът й е загрижен, притеснен дори. Отварям вратата.

— Всичко е наред. Защо?

Тя ме оглежда втренчено.

— Ти ли… пееше?

Сигурно съм си тананикала несъзнателно, докато се оправях в банята. Залива ме гореща вълна от срам.

— Опитвах се да си спомня думите на една мелодия, която Фред ми изсвири — обяснявам бързо. — Но не мога да се сетя.

Лицето на мама се отпуска.

— Сигурна съм, че ще ги откриеш в библиотеката в интернет — казва тя, хваща ме за брадичката и оглежда внимателно лицето ми. — Добре ли спа?

— Идеално — отвръщам, отскубвам се от ръцете й и тръгвам по стълбата надолу.

Облечен за работа, татко крачи нервно из кухнята. Липсва само вратовръзката. По прическата му мога да позная, че е слушал новините. От миналата есен, когато правителството за първи път призна съществуването на невалидни, той държи телевизора само на новинарския канал, оставя го включен дори и когато не сме у дома. И докато гледа, навива косата си на пръстите.

На екрана една жена с оранжево червило казва:

„Разгневени граждани нахлуха в полицейския участък на Стейт Стрийт тази сутрин с настояване да ги информират как е възможно невалидните да сноват най-спокойно по градските улици и цяла нощ да разнасят по дворовете листовки със заплахи…“

Господин Рот, нашият съсед, седи на масата в кухнята и върти чаша с кафе между пръстите си. Напоследък се е превърнал в постоянното присъствие в дома ни.

— Добро утро, Хана — поздравява ме той, без да отмества поглед от екрана.

— Здравейте, господин Рот.

Въпреки че семейство Рот живеят срещу нас и госпожа Рот непрекъснато се хвали каква хубава нова блузка е купила на по-голямата си дъщеря, аз знам, че си имат неприятности. Нито едно от децата им не си намери приличен партньор и основната причина е в скандала, който се завъртя около Виктория, по-голямата от тях. Говореше се, че се наложило да й направят процедурата по-рано, защото я хванали на улицата след полицейския час. Оттогава кариерата на господин Рот тръгна надолу и финансовите им затруднения са налице: вече не използват колата си, въпреки че капакът й проблясва на слънцето на алеята зад желязната ограда. Прозорците у тях гаснат рано, явно се опитват да пестят електричество. Подозирам, че господин Рот идва у нас, защото вече нямат телевизор.

— Здрасти, татко — казвам, докато минавам покрай масата.

Той изсумтява в отговор, грабва нов кичур коса и го усуква яростно. Говорителката продължава:

„Листовките са пръснати в десетина различни квартала на града, хвърлени са в дворовете на къщите, дори и в училищата.“

На екрана се появяват протестиращи, окупирали стълбите пред Градския съвет. В ръцете си държат различни лозунги: „Върнете ни чистите улици“ и „Свободна от делириум Америка“ и други с подобно значение. Откакто лидерът на „Свободна от делириум Америка“ Томас Файнман бе убит миналата седмица, организацията получи огромната подкрепа на гражданите, Файнман е признат за мъченик и из цялата страна се строят негови паметници.

„Защо не правят нищо в наша защита?“, навежда се един мъж към микрофона на репортерката. Налага се да крещи, за да надвика скандиранията на другите протестиращи. „Полицията е за това — да ни пази от лунатиците. А те заливат улиците ни.“

Спомням си колко бързах да се отърва от листовката тази нощ, сякаш унищожаването й отрича нейното съществуване. Невалидните явно са я хвърлили случайно. Ние не сме тяхната цел.

— Това е безобразие! — избухва татко.

Чувала съм го да повишава тон два-три пъти през целия си живот и само веднъж да губи контрол. Случи се, когато съобщиха имената на убитите по време на терористичната атака и Франк Хардгроув — бащата на Фред — беше сред тях. Тогава всички гледахме телевизия в кабинета му и изведнъж баща ми се обърна и запрати чашата си в стената. Беше толкова неочаквано, че аз и мама се втренчихме в него безмълвни. Никога няма да забравя какво каза той онази вечер: „Амор делириум невроза не е болест на любовта. Това е болест на егоизма“.

— Каква е ползата от Националната служба по сигурност, ако…

Господин Рот го прекъсва:

— Сядай, Рич! Започваш да се изнервяш.

— Разбира се, че ще се изнервям. Тези хлебарки…

Отварям килера с безупречно подредените кутии със зърнена закуска и кафе. Прибирам едно пакетче с кафе под мишницата си и пренареждам другите, за да не си личи празното място. Грабвам филия хляб, намазвам я с малко фъстъчено масло, въпреки че новините убиват апетита ми, и затварям.

Излизам от кухнята и вече съм изминала половината път до вратата, когато чувам баща ми да вика след мен:

— Къде отиваш?

Обръщам се така, че да не види торбичката с кафе, и казвам весело:

— Мисля да изляза малко с колелото.

— С колелото ли? — зяпва той.

— Роклята ми е малко стегната — отвръщам и размахвам филията аз, за да го убедя в думите си. — Непрекъснато ям, сигурно заради стреса.

Добре че уменията ми да лъжа не са изчезнали заедно с болестта.

Баща ми смръщва вежди.

— Само не ходи в онези проклети квартали, чу ли? Снощи е имало инциденти…

— Вандализъм, нищо повече — обажда се господин Рот.

По телевизията пускат кадри с терористичните атаки през януари. Виждаме внезапния колапс на източната стена на Криптата, хванат от оператор с ръчна камера. Пламъците от Градския съвет лижат улиците. Хората се изсипват от автобусите и изплашени и объркани, се разбягват из улиците. Една жена се е свила до банкета, роклята й се развява на вятъра, и крещи, че е дошъл Страшният съд; кълба дим и прах се носят из въздуха и засипват всичко с бяла пелена.

— Това е само началото — отвръща остро баща ми. — Тези листовки са предупреждение.

— Не могат да направят нищо, Рич. Не са организирани.

— През последната година всички повтаряха това, но накрая се оказахме с дупка в стената на Криптата и пълен с психопати град. Знаеш ли колко затворници избягаха през онзи ден? Триста.

— Оттогава затегнаха охраната — настоява господин Рот.

— Но тя не можа да спре невалидните тази нощ да превърнат Портланд в голяма пощенска кутия. Кой знае какво още може да стане — отвръща татко, въздъхва и търка очи. После се обръща към мен. — Не искам единствената ми дъщеря да бъде разкъсана на улицата.

— Няма да ходя в центъра, татко, обещавам — казвам аз. — Ще стоя настрани.

Той кима и се обръща отново към телевизора.

Излизам, заставам на верандата и изяждам филията, стискайки кафето под мишница. Допива ми се вода, но вече е късно. Няма да се връщам обратно.

Сядам на последното стъпало, премествам кафето в старата си раница — все още ухаеща, макар и слабо, на ягодова дъвка, която някога обичах толкова много, — вадя бейзболната шапка и я нахлупвам на главата. Слагам и слънчевите очила. Не се страхувам от папараци, но не искам да рискувам да налетя на някой познат.

Колелото ми е в гаража, вземам го и тръгвам с него към улицата. Всички казват, че научиш ли се веднъж да караш колело, ти остава за цял живот, но щом се качвам и завъртам педалите, тръгвам като хлапе на първия си урок по колоездене. Слава богу, след няколко пияни секунди намирам баланса. Спускам се по хълма, завивам и потеглям към Брайтън Корт през Ууд Коув Фармс.

Звукът от триенето на гумите по тротоара ме успокоява, вятърът в лицето, хладен и свеж, възвръща увереността ми. Не е същото като бягането, но удоволствието е голямо, като да си легнеш върху чисти чаршафи в края на изморителен ден.

Денят е прекрасен, ясен и изненадващо хладен. В такъв ден е трудно да си представиш, че половината страна се тресе от размирици, че невалидните се движат из Портланд, текат като отходни води и пръскат навсякъде своите предупреждения за погроми. Изглежда невъзможно дори да си помислиш, че нещо може да не е наред в нашия свят. Минавам покрай една леха с теменуги и тя ми кима одобрително. Набирам скорост и оставям наклонът да ме води напред. Профучавам през железните врати на по-бедния квартал Ууд Коув Фармс, без да спра, само вдигам ръка за поздрав, макар да се съмнявам, че Сол ще си спомни коя съм.

Районът се е променил изненадващо бързо. Другите квартали — собственост на държавата — разцъфтяват за сметка на тези. Тук улиците са занемарени, натъпкани с жилищни фургони с почернели огнища отпред, потънали в дим и пепел, защото живеещите тук използват електричество само от време на време.

Брайтън Авеню пресича границата между града и изоставените покрайнини и след малко се оказвам в сърцето на Портланд. Но до Градския съвет, общинските сгради и лабораториите, пред които хората протестираха миналата година, има още няколко километра. Старото пристанище е само на няколко преки, осеяни с магазинчета, улични сергии и евтини обществени перални, порутени стари църкви и отдавна изоставени бензиностанции.

Опитвам се да си спомня кога за последен път съм идвала в дома на Лена — обикновено все тя идваше у нас, — но годините и образите се смесват в съзнанието ми, останал е само споменът за онзи мирис на броколи и сухо мляко в кухнята им. Лена се срамуваше от бедния си дом и от семейството си. Знаеше какво говорят хората за тях.

Но на мен ми беше приятно да ходя там. Не знам защо. Предполагам, че онова, което ме привличаше, беше хаосът — наредените едно до друго легла в стаята на втория етаж, домакинските уреди, които все се разваляха, бушоните, които гърмяха, и ръждясалата пералня, използвана за склад на зимните дрехи през лятото.

Оттогава са изминали осем месеца, но аз намирам пътя към дома на Лена почти автоматично, дори завивам по прекия път през паркинга зад Кимбърланд.

Плувнала в пот, спирам няколко врати преди къщата на Тидъл, свалям шапката и прокарвам ръка по косата си с надеждата да се приведа в приличен вид. Малко по-надолу по улицата се хлопва някаква врата и стопанката се появява на верандата сред нахвърляните там стари и излезли от употреба мебели плюс незнайно как попаднала при тях ръждясала тоалетна седалка. Жената държи метла. Оглежда ме и започва да мете едно и също пространство около десетина сантиметра в диаметър, движи я напред-назад, напред-назад, без да откъсва поглед от мен.

Кварталът се оказва много по-зле от преди. Половината сгради са със заковани врати и прозорци и аз започвам да се чувствам като гмуркач в непозната подводница, акостирала между разбити и потънали кораби. Тук и там зад прозорците се размърдват пердета и аз усещам, че докато вървя по улицата, ме следват десетки очи, тъжни, отчаяни и натрупали в себе си гняв, като къщите, в които живеят.

Дали не постъпих глупаво, като дойдох тук? Какво ще им кажа? Какво бих могла да кажа?

Но вече съм близо. Не мога да си тръгна сега. Скоро стигам до номер 237, старата къща на Лена, завивам към портата и първото ми впечатление е, че вътре не живее никой, и то не от скоро. На покрива липсват няколко керемиди. Прозорците са заковани с дъски. Някой е нарисувал голям знак „Х“ върху входната врата — знак, че къщата е заразена.

— Какво искаш? — чувам зад себе си.

Обръщам се. Жената на верандата е спряла да мете, държи метлата в едната ръка, а с другата пази сянка на очите си.

— Търся семейство Тидъл — отвръщам. Гласът ми звънва като сигнал за тревога из празната улица.

Жената продължава да ме гледа. Въпреки враждебността й, завивам с колелото, пресичам улицата и приближавам към нейната къща. Коремът ми се свива от притеснение, искам да се махна оттук. Аз нямам нищо общо с тези хора.

— Преместиха се миналата есен — казва жената и започва отново да мете. — Вече не ги искаха тук. След като… — Тя млъква посред думата и тръсва глава. — Както и да е. Не знам какво стана с тях и не ме интересува. Доколкото съм чувала, гният някъде из Хайландс. Съсипват и онзи квартал, прецакват живота на всички около себе си…

— Там ли отидоха? — хващам се аз за зрънцето информация. — В Диъринг Хайландс?

Жената застава нащрек.

— На теб какво ти влиза в работата? Да не си от онази младежка организация? Това тук е добър квартал. Чист и здрав — сопва се тя и плясва с метлата по вратата, сякаш гони невидими мухи. — Четем Книгата всеки ден и спазваме задълженията си, както всички. Но хората продължават да идват тук, да душат, да разпитват… искат да ни докарат беля на главата.

— Не съм от „Свободна от делириум Америка“ — бързам да я успокоя. — И не искам да ви вкарвам в беля.

— Тогава какво искаш? — Тя присвива очи и ме оглежда. Очите й светват, сигурно ме разпознава. — Ей, ти май си идвала и друг път, а?

— Не съм — отвръщам и нахлупвам шапката ниско на челото си. Явно няма какво повече да науча от нея.

— Сигурна съм, че те познавам отнякъде — настоява жената, докато яхам колелото. Изтръпвам от страх. Всеки момент може да й просветне, че съм момичето, определено за Фред Хардгроув.

— Не ме познавате — измърморвам и завъртам педалите.

 

 

Трябва да забравя за това. Знам, че трябва. Но желанието ми да видя семейството на Лена още веднъж ме човърка все повече. Трябва да разбера какво е станало с тях след бягството й.

Не съм ходила в Диъринг Хайландс от миналото лято, когато с Алекс и Лена посещавахме редовно онази къща на улица „Брукс“ 37 — една от многото изоставени къщи в квартала. Точно там регулаторите ги подгониха и те трябваше да бягат, без да са подготвили напълно плана си.

В сравнение с времето, когато идвахме тук, Диъринг Хайландс е направо развалина. Кварталът беше изоставен още преди години, когато след серия от взривове обявиха мястото за заразено. Като деца слушахме по-големите да разказват истории за бродещи из улиците му призраци на умрели от амор делириум невроза. Едно от предизвикателствата в игрите ни беше да дойдем тук и да сложим ръка на някоя от рушащите се сгради. Трябваше да я задържим поне десет секунди, колкото смятахме, че е достатъчно, за да премине болестта от камъка в ръката ти.

Веднъж с Лена го направихме едновременно. Тя се дръпна след четвъртата секунда, но аз отброих бавно и на глас всичките десет, за да могат момичетата, които ни гледаха, да чуят. След това бях героинята на втори клас за цели две седмици.

Миналото лято регулаторите нападнаха събралите се на едно нелегално парти в Хайландс деца. Аз бях между тях. Тогава Стивън Хилт се наведе и прошепна нещо в ухото ми. Устните му докоснаха кожата ми.

Това беше първото от четирите нелегални партита, на които съм ходила след дипломирането. Как само се вълнувах, докато се промъквах из улиците на града късно след полицейския час! Сърцето ми биеше в гърлото. На следващия ден се срещнахме с Анжелика Марстън и се смяхме до припадък, докато си разказвахме как сме се прибрали. Шушукахме си за получените целувки и обсъждахме възможността да избягаме в Пустошта, сякаш беше Страната на чудесата.

Ето какво беше. Детска работа. Игра на сбъдване на мечти. Не мислехме, че наистина може да се случи на мен, на Анджи или на някой друг. И в никакъв случай на Лена.

След нападението кварталът бе обявен официално за собственост на град Портланд и много от къщите бяха сринати до основи. Идеята беше да построят нови евтини жилища за общинските работници, но след терористичните атаки работата замря и сега, докато вървя по улиците, виждам само отломки: дупки от бомби, паднали дървета с протягащи се към небето коренища, прашна пустееща земя и ръждясали метални табели, оповестяващи, че районът е опасен.

Толкова е тихо, че дори шумът от гумите на колелото по земята звучи като писък. В главата ми неволно изниква стих: „Тихо между гробовете аз вървя…“ Стара детска песничка, която си припявахме, когато минавахме покрай гробище.

Гробище. Ето на какво прилича сега Хайландс.

Слизам от колелото и приближавам към един стар знак със стрелка към Мапъл Авеню, друга улица с големи насипи черна земя и изкоренени дървета.

Тръгвам по Мапъл Авеню с чувството, че съм най-голямата тъпачка на света. Тук няма никой. Вижда се отдалече. А и Диъринг Хайландс е голям квартал с мрежа от тесни и слепи улички. Дори и семейството на Лена да е някъде тук, няма как да ги намеря.

Но краката ми продължават напред, една стъпка, втора, трета, водени сякаш не от моето, а от нечие друго съзнание. Вятърът минава тихо по пустите дворове и донася мирис на разложение. Минавам покрай разрушените основи на някаква сграда и те ми напомнят на рентгеновите снимки, които моят зъболекар ми прави: зъбести сиви структури като разтворени докарай челюсти, забити в земята.

Изведнъж надушвам горящо дърво. Миризмата е слаба и примесена с други, но няма съмнение — някой е запалил огън.

На следващата пряка завивам наляво и тръгвам надолу към Уайнууд Роуд. Това е Хайландс, какъвто си го спомням от последното лято. Тук къщите стоят, все още с покриви, тъмни и празни, гледат към мен през дебелите стволове на боровете.

Гърлото ми се свива, отпуска се и пак се свива. Сигурно наближавам „Брукс“ 37. Краката ми натежават.

Решавам начаса: ако стигна до улица „Брукс“, това ще е ясен знак. Веднага се обръщам и си отивам вкъщи. Ще забравя за тази тъпотия.

Мамо, мамо… помогни ми…

Познатите думи ме карат да спра. Сдържам дъха си и оставам неподвижна за момент, опитвайки се да определя откъде идва гласът.

Лутам се сама в гората и не виждам път…

Думите са от стара детска песничка за едно чудовище, за което се говореше, че живее в Пустошта. При вампирите. Върколаците. Невалидните.

Само дето се оказа, че невалидните наистина съществуват.

Излизам от пътя и стъпвам по тревата, следвам лъкатушещата между дърветата крива, бележеща някогашна улица. Вървя бавно, опипвам земята с върха на маратонките, преди да стъпя и да отпусна тялото си върху крака. Гласът е тих и много нежен.

Улицата завива и аз виждам едно момиче, седнало по средата на улицата на огрян от слънцето участък. Черната като въглен коса покрива лицето му като воал. Телцето му е съвсем слабичко, само кожа и кости. Капачките на коленете приличат на островърхи корабни платна. В едната си ръка държи мръсна кукла, а в другата — пръчка със заострен край. Косата на куклата е направена от тъмножълта прежда, очите са две пришити към лицето черни копчета, но само едното е на мястото си. Устата й е направена с два неравни бода червена прежда.

Срещнах върколак, гладен и жесток…

Затварям очи и думите на песента изникват в главата ми:

Мамо, мамо, прегърни ме! Че ми е студено,

уморена съм до смърт.

Срещнах невалиден и в капана паднах.

Той ми се усмихна и ми взе сърцето.

Отварям очи и виждам момичето да вдига поглед към мен, но след миг замахва във въздуха със своята измислена вълшебна пръчица, сякаш прогонва вампир. Застивам като камък. Това е Грейс, малката братовчедка на Лена. Любимата й братовчедка.

Грейс, която за първите си шест години не каза нито една дума на никого, Грейс, която познавам от бебе.

Мамо, мамо, помогни ми…

Под сянката на дърветата е хладно, но аз усещам как потта се събира между гърдите ми и тръгва надолу към корема.

Срещнах невалиден и в капана паднах…

Тя насочва пръчката към врата на куклата и ужким прави белезите на процедурата.

„Ш-ш-т“ ни носи здраве, сигурност и радост, запява тя, сменяйки мелодията.

Нямам сили да гледам повече. Грейс дълбае с пръчката по мекия врат на куклата, гумата потръпва и главата се тресе, сякаш й кима.

Излизам от сянката на дърветата.

— Грейси — извиквам и без да се замисля, протягам ръка напред, сякаш пристъпвам към диво животно.

Тя замръзва. Правя още една малка стъпка към нея. Грейси стиска пръчката толкова силно, че кокалчетата й побеляват.

— Грейси — викам я пак и прочиствам гърло. — Това съм аз, Хана. Приятелка съм… бях приятелка на братовчедка ти Лена.

Тя скача моментално на крака, зарязва пръчката и куклата и хуква надолу по улицата. Инстинктивно се затичвам след нея.

— Чакай — викам задъхано. — Моля те, спри! Няма да те нараня.

Грейс е бърза. Избягва ми почти с петнайсет крачки и след миг изчезва зад ъгъла. След малко завивам и аз, но от нея няма и следа.

Спирам на място. Сърцето ми бие в гърлото като тъпан, усещам лош вкус в устата си. Свалям шапката и избърсвам потта от челото си с чувството, че съм най-големият идиот на света.

— Идиотка — извиквам силно. Изведнъж ми става по-добре, затова повтарям: — Идиотка.

Зад гърба ми се разнася смях. Обръщам се, но няма никой. Косата ми настръхва, обхваща ме зловещото чувство, че ме наблюдават, но в същия момент се сещам, че ако семейството на Лена е тук, значи тук живеят и други хора. На отсрещната страна на улицата има къща. Прозорците са закрити с евтини завеси за баня. До нея има двор, покрит с различни пластмасови боклуци — играчки, легени и детски кубчета, подредени в странна, но ясна конструкция, сякаш някой си е играл тук само преди секунди.

Изведнъж ми става неудобно, скривам се зад дърветата, но продължавам да оглеждам улицата. Търся знаци за някакъв живот.

— Имаме право да сме тук — чувам и подскачам.

Шепотът идва точно зад гърба ми. Обръщам се толкова изплашена, че се разтрепервам като лист. Едно момиче се материализира иззад дърветата и ме гледа с широко отворени кафяви очи.

— Уилоу? — казвам задавено.

Миглите й потрепват. Дори и да ме е разпознала, не го показва с нищо. Но това е тя — Уилоу Маркс, бившата ми съученичка, изключена малко преди дипломирането, защото се разбра, че била с едно неизлекувано момче в Диъринг Оукс Парк след полицейския час.

— Имаме право — повтаря тя със същия напрегнат шепот. Извива театрално дългите си тънки ръце и казва: — Път и пътека за всеки… Нали това обещават на излекуваните…

— Уилоу. — Отстъпвам крачка назад и за малко не се спъвам в другия си крак. — Уилоу, това съм аз, Хана Тейт. Миналата година седяхме на един чин в часовете по математика. В класа на господин Филмор. Помниш ли?

Миглите й отново потрепват. Оглеждам я от глава до пети. Косата й е дълга и непоправимо заплетена. Спомням си, че обичаше да боядисва кичури в различни цветове. Мама и татко все повтаряха, че ще си докара неприятности. Предупреждаваха ме да стоя далече от нея.

— Филмор… Филмор… — измърморва тя, вдига глава и аз виждам, че има тройния знак на процедурата. Веднага си спомням историята. Изключиха я от училище три месеца преди завършването. После се разнесе слух, че родителите й са подписали документи за ранна процедура. Уилоу смръщва вежди и поклаща глава. — Не знам… Не съм сигурна.

Вдига пръст към устата си и аз виждам, че кожичките около ноктите й са дъвкани до кръв.

Коремът ме заболява. Трябва да се махна оттук. Изобщо не биваше да идвам.

— Радвам се да те видя, Уилоу — казвам и отстъпвам едва забележимо назад, опитвам се да се движа съвсем бавно, въпреки че ми иде да хукна с всички сили.

Внезапно Уилоу протяга ръка, докосва врата ми и ме придърпва към себе си, сякаш иска да ме целуне. Извиквам и се дърпам назад, но тя е изненадващо силна. Държи ме здраво, а с другата си ръка обхожда лицето ми, опипва бузите и брадичката ми като сляпа. Ноктите й драскат по кожата ми като малки остри нокти на мишка.

— Моля те, остави ме. — За мой ужас едва не се разплаквам. Гърлото ми се свива и започвам да се задушавам. Страхът не ми дава да си поема въздух. — Остави ме.

Пръстите на Уилоу достигат до белега от процедурата ми. Изведнъж тя притихва. Погледът й се фокусира и когато ме поглежда, виждам в тях старата Уилоу — умна, предизвикателна и някак победена.

— Хана Тейт — казва тъжно тя. — Значи хванаха и теб.

Уилоу ме пуска и аз хуквам към колелото си.