Лорън Оливър
Реквием (6)

Лена

Споровете продължават: къде да отидем, да се разделим ли на групи, или не. Някои искат да се върнем на юг и оттам да поемем на изток към Уотърбъри, където се говори, че съпротивителното движение печели територии, че се е оформил голям лагер и в него може да се живее спокойно. Други настояват да извървим целия път до Кейп Код, който на практика не е населен и затова там ще бъде по-безопасно да се изгради нова база. И само малка част — по-точно Гордо — искат да продължат на север и да се опитат да прекосят границата с Канада.

В училище ни учеха, че другите страни, където няма лечение, са превзети от болестта и са превърнати в пустини. Но това, както повечето от нещата, които ни казваха там, разбира се, е лъжа. Гордо е слушал разкази за Канада от трапери и скитници и онова, което ни е казвал, ми напомня за райската градина в книгата „Ш-ш-т“.

— Казвам ви, да идем в Кейп Код — настоява Пайк. Бялорусата му коса е безмилостно остригана чак до скалпа. — Ако бомбите започнат отново…

— Ако бомбите започнат отново, никъде няма да сме в безопасност — прекъсва го Так.

Пайк и Так са винаги на нож.

— Колкото по-далече сме от града, толкова по-безопасно е — опъва се Пайк и това е факт. Ако недоволството премине в открит бунт, трябва да очакваме незабавни репресивни мерки от страна на правителството. — Така ще имаме повече време.

— За какво? Да преплуваме океана ли? — сопва се Так и поклаща глава.

Както винаги, Так е до Рейвън, която залага един от нашите капани. Не мога да повярвам колко щастлива изглежда тя тук, седнала в прахта, след дългия преход и трудния лов. Струва ми се много по-щастлива от времето, когато живеехме заедно в Бруклин, в онзи чудесен апартамент със слънчеви стаи и полирани дървени повърхности, където играехме ролята на излекувани. Там тя ми напомняше на онези жени от миналото, за които учехме в час по история — те пристягали корсетите си толкова силно, че едва дишали и затова били с бели от липсата на кислород лица и неподвижни като статуи.

— Виж, не можем да им избягаме. Но можем да се присъединим към нашите и да увеличим броя на бунтовниците — продължава мисълта си Так.

Докато говори, погледът му случайно среща през огъня моя и аз му изпращам усмивка. Нямам представа колко и какво знаят той и Рейвън за станалото между Алекс и мен и за цялата ни история — не са ми казвали нито дума по въпроса, — но тези дни са по-мили с мен от всякога.

— Аз съм с Так — казва Ловеца, подхвърля един патрон във въздуха, посреща го с опакото на ръката си и докато патронът лети за втори път във въздуха, я обръща с дланта нагоре и го хваща в шепата си.

— Можем да се разделим — предлага Рейвън за стотен път. За мен е очевидно, че не харесва Пайк, нито Дани. В новата група разделението на властта няма ясни граници и думите на Рейвън и Так не се превръщат автоматично в закон, както беше преди.

— Ние не се разделяме — казва твърдо Так, но веднага взема капана от ръцете й и добавя: — Дай да ти помогна.

Ето така действат Так и Рейвън: имат си свой личен език на отблъскване и привличане, на настъпление и отстъпление. След лечението отношенията между хората остават едни и същи. Правилата и очакванията са ясно определени. При неизлекуваните отношенията трябва да се подновяват всеки ден, езикът между хората се дешифрира непрекъснато, защото се променя.

Свободата е изтощителна работа.

— Ти какво мислиш, Лена? — пита Рейвън и Пайк, Дани и останалите се обръщат към мен.

След заслугите ми в борбата като член на съпротивата моето мнение има тежест пред групата. Прикрит в сенките, Алекс също ме гледа с очакване.

— Аз съм за Кейп Код — казвам и добавям дърва в огъня. — Колкото по-далече сме от големите градове, толкова по-добре. Отдалечеността е някакво предимство за нас, колкото и да е незначително, все е по-добре от нищо. А и не вярвам там да сме сами. Сигурно ще има и други групи, към които да се присъединим.

Гласът ми звъни и изпълва с ясния си тон цялата поляна. Станала съм много по-уверена и шумна. Чудя се дали Алекс е забелязал промяната.

За миг настъпва тишина. Рейвън ме поглежда замислено. После се обръща рязко и хвърля поглед през рамо.

— А ти какво мислиш, Алекс?

— Уотърбъри — отвръща веднага той.

Стомахът ми се стяга на възел. Знам, че е тъпо, знам, че става дума за по-важни неща от нас двамата, но въпреки това усещам пристъп на гняв. Естествено, че няма да се съгласи с мен. Няма начин.

— Не виждам какво предимство е да нямаш никаква възможност за комуникация и информация — казва той. — Това е война. Може да го отричаме, може да си заравяме главите в пясъка, но истината е тази. Войната ще ни намери и в двата случая. Предлагам да я посрещнем челно.

— Прав е — неочаквано се намесва Джулиан.

Обръщам се и го поглеждам изненадано. Вечер, край огъня, той почти не говори. Според мен все още се чувства неловко сред нас. Все още е заек, така да се каже, външен човек, дори по-лошо — преминал от едната на другата страна. Джулиан Файнман засега си остава синът на покойния Томас Файнман, основател и президент на „Свободна от делириум Америка“ и враг на всичко, за което се борим ние. Няма значение, че обърна гръб на семейството си и за малко не изгуби живота си, за да бъде с нас сега, той си остава чужд. Хората продължават да не му вярват.

Джулиан заговаря с премерен тон и маниер на опитен говорител пред публика:

— Няма смисъл да използваме тактиката на отбягване. Това няма да ни помогне. Ако съпротивата се разраства, правителството и армията ще направят всичко, за да я спрат. Шансът ни да се включим в тази борба ще е по-голям, ако се окажем в центъра на събитията. Иначе ще сме като зайци в дупка, ще стоим и ще чакаме да ни изтребят.

Въпреки че фактически подкрепя Алекс, Джулиан гледа към Рейвън. Джулиан и Алекс не си говорят, дори не се поглеждат, а другите не коментират, правят се на ударени.

— Аз мисля, че е по-добре да отидем в Уотърбъри — казва Лу, което ме изненадва. Миналата година тя не искаше да има нищо общо със съпротивата. Искаше да потъне в Пустошта и да се установи колкото може по-далече от валидните градове.

— Добре тогава — отсича Рейвън, става и изтупва прахта от дънките си. — Значи Уотърбъри. Други предложения?

В първия момент всички замълчаваме, оглеждаме криещите се в сенките лица. Никой не възразява. На мен решението не ми харесва и Джулиан сигурно го усеща, защото слага ръка на коляното ми и го стиска лекичко.

— Значи е решено. Утре ще…

Внезапни викове прекъсват думите на Рейвън. Вдига се голяма врява. Инстинктивно отговаряме на суматохата — всички ставаме като един.

— Какво става, мамка му? — пита смаяно Так, моментално сваля пушката от рамото и оглежда заобикалящите ни дървета и стената от клони, храсти и лиани. Гората отново притихва.

— Шшшт — вдига ръка Рейвън.

След миг чуваме:

— Ей, юнаци, имам нужда от помощ! — И след това: — Ох, мамицата му!

Всички си отдъхваме. Напрежението спада. Разпознаваме гласа на Врабчето. Преди половин час той навлезе в гората по своя си работа.

— Чуваме те, Врабче — извиква Пайк.

Няколко души хукват към гората и щом напускат малкия, осветен от огъня кръг, се превръщат в сенки. Джулиан и аз оставаме на място. Забелязвам, че и Алекс е останал. Чуваме напрегнати гласове и объркани наставления.

— Кракът, кракът. Хвани я за крака.

След миг Врабчето, Так, Пайк и Дани излизат от гората и всяка двойка носи по едно тяло. В първия момент решавам, че са някакви животни, хванали се в нашите капани, но после пламъците осветяват бялата кожа на поклащаща се човешка ръка и изтръпвам цялата.

Хора.

— Вода! Дайте вода!

— Дай торбата, Рейвън. Торбата с бинтовете. Тя кърви.

За миг оставам неподвижна, като парализирана. Так и Пайк полагат хората на земята до огъня и той осветява две лица. Първото е на възрастна изстрадала жена, явно прекарала по-голямата част от живота си в Пустошта, ако не и целия. От ъгълчето на устата й тече слюнка, дишането й е шумно, като че ли гърдите й са пълни с течност.

Неочаквано за нас другото лице се оказва прекрасно. Трябва да е на момиче на моята възраст, дори малко по-младо. Цветът на кожата й прилича на сърцевината на бадем, дългата й тъмнокафява коса се влачи зад нея по земята. Тази картина ме връща за миг към спомена за собственото ми бягство. Рейвън и Так сигурно са ме намерили в същото състояние — повече мъртва, отколкото жива, цялата в рани и синини.

Так забелязва втренчения ми поглед.

— Ще помогнеш ли, Лена? — пита грубо.

Гласът му ме изважда от транса. Приближавам и коленича до него и до старата жена. Рейвън, Пайк и Дани наобикалят момичето. Джулиан застава зад мен.

— Какво да направя? — питам Так.

— Трябва ни чиста вода — отвръща той, без да отмества поглед от ранената. Вади ножа от колана и разрязва ризата й. На места тя сякаш се е сляла с кожата. В следващия момент забелязвам с ужас, че долната част на тялото е изгорена, краката й са покрити с отворени инфектирани рани. Затварям бързо очи и си налагам да не повърна. Джулиан докосва за миг рамото ми, после отива да търси вода.

— Мамка му — измърморва Так, открива нова рана, неравна дъга по дължината на пищяла й, дълбока и пълна с гной, и повтаря безпомощно. — Мамка му.

Жената издава гърлен звук, после притихва.

— Не ме предавай точно сега — моли я той и сваля бързо непромокаемото си яке. Потта проблясва по челото му. Стоим съвсем близо до силния огън, обгрижван от останалите.

— Трябват ми превързочни материали — казва трескаво Так, грабва една кърпа за ръце и започва да я раздира бързо и умело на ивици. Това ще бъде турникетът. — Някой ще ми донесе ли превръзки?

Пламъците на огъня се издигат като стена около нас. Черният дим лети нагоре към небето, намира си път и през моите мисли и изкривява образите, които започват да приличат на картини от сън: гласовете, движенията, горещината и миризмата на телата — всичко е начупено, лишено от смисъл. Губя представа колко време стоя коленичила там, минути или часове. Джулиан се връща с кофа гореща вода. Изчезва и отново се връща. Помагам на Так да почистим раните на жената и след известно време вече не възприемам тялото й като плът и кожа, виждам го като нещо опаковано със странно съдържание, като парчета вкаменени черни въглени, каквито намираме из гората.

Так ми казва какво трябва да правя и аз го правя. Още вода, този път студена. Чисти парцали. Ставам, отивам някъде, поемам от някого нужните неща и се връщам с тях. Минава още време — минути, часове.

Вдигам глава и виждам, че до мен стои не Так, а Алекс. Зашива голяма рана на рамото на жената с обикновена игла за шиене и дълъг черен конец. Очите на пребледнялото му лице са неподвижни, съсредоточени в работата, но движенията му са ловки и бързи. Явно има опит със зашиването на рани. Изведнъж се замислям колко много неща има, които не знам за него. Не знам нищо за миналото му, за ролята му в съпротивата, за живота му в Пустошта, преди да дойде в Портланд. И ми става толкова мъчно, че ми иде да изкрещя: не за онова, което съм изгубила, а за промените, които съм пропуснала.

Лактите ни случайно се докосват и той бърза да отдръпне своя.

Димът полепва по гърлото ми и аз едва преглъщам. Въздухът мирише на огън. Продължавам да чистя овъглените крака и тялото на жената, движенията са същите, каквито правех, когато помагах на леля Каръл да излъска махагоновата маса веднъж в месеца — бавни и внимателни.

Алекс изчезва и Так отново застава до мен. Слага ръце на раменете ми и ме дърпа нежно назад.

— Стига вече — казва тихо. — Няма смисъл. Тя няма нужда от това.

През главата ми минава мисъл: „Успяхме. Спасихме я“. Но докато Так ме води към палатките, виждам осветеното от пламъците лице — восъчно бяло, с широко отворени очи, вторачени в небето — и разбирам, че е мъртва. Усилията ни са били напразни.

Рейвън е все още над момичето, но действията й вече не са така припрени и аз чувам стабилното дишане на пациентката й.

Влизам в палатката на Джулиан и виждам, че той вече се е прибрал. Толкова съм уморена, че мога да заспя права. Джулиан го забелязва, веднага ми прави място и аз на практика се просвам върху него, върху малкия въпросителен знак, оформен от тялото му. Чак сега усещам колко гадно смърди косата ми от дима.

— Добре ли си? — прошепва Джулиан и намира ръката ми в тъмното.

— Да — прошепвам и аз.

— Тя добре ли е?

— Мъртва е — отвръщам кратко.

Джулиан вдишва шумно и аз усещам как мускулите на тялото му се стягат до мен.

— Много съжалявам — чувам го да мълви.

— Не можем да спасим всички — казвам. — Не става така.

Така щеше да каже и Так, и аз знам, че е истина, въпреки че дълбоко в себе си все още не мога да повярвам.

Джулиан стиска ръката ми и ме целува по главата. Аз потъвам в дълбокия тунел на съня, далече от огъня и дима.