Лорън Оливър
Реквием (5)

Хана

— Хана — поглежда ме въпросително мама, — Фред те помоли да му подадеш зеления боб.

— Извинявай — отвръщам и разтягам устни в измъчена усмивка.

Тази нощ не спах добре. Дори на моменти сънувах. Бяха малки отрязъци от сън, образите проблясваха и изчезваха толкова бързо, че не можех да се фокусирам върху тях.

Вземам зелената керамична купа, красива като всичко в къщата на семейство Хардгроув, и я подавам на Фред, въпреки че той може да я стигне и сам. Но това е част от ритуала. Аз ще бъда негова съпруга и двамата ще седим на тази маса всяка вечер, представяйки на публиката танц с безупречна хореография.

Фред ми се усмихва.

— Уморена ли си? — пита ме той, изпълнен със съчувствие.

През последните няколко месеца двамата прекарахме много време заедно. Неделната вечеря е само един от многото начини за сближаването на начина ни на живот.

Дълго време изучавах чертите му, за да разбера дали е красив, и накрая определих, че не е толкова привлекателен, колкото съм аз, но е умен. Освен това харесвам черната му коса и кичура, който пада над дясната му вежда, когато няма време да го приглади.

— Изглежда уморена — включва се госпожа Хардгроув.

Майката на Фред често говори за мен, сякаш не съм в стаята. Не го приемам лично. Тя го прави с всеки. Бащата на Фред беше кмет на града повече от три мандата. Сега е мъртъв и всички са съгласни, че Фред трябва да заеме мястото му. След Инцидентите през януари Фред води неуморна кампания за поста и това даде своите плодове. Само преди седмица специален временно сформиран комитет по избирането го посочи за новия кмет на града. В началото на следващата седмица той ще поеме официално длъжността.

Госпожа Хардгроув е свикнала да бъде най-важната дама в една компания, затова може да си позволи всичко.

— Добре съм — казвам и оглеждам компанията на масата.

Лена все твърдеше, че съм най-изкусната лъжкиня на света.

Истината е, че изобщо не се чувствам добре. Не мога да спра да мисля за Джени, не мога да забравя колко мършава ми се видя и това ме тревожи.

Тревожи ме и че мисля отново за Лена.

— Нормално е, сватбените приготовления са сериозен стрес — казва мама.

Баща ми изсумтява.

— Какъв стрес, за бога? Нали не ти пишеш чековете?

Това разсмива всички. Изведнъж нещо припламва в стаята, сякаш огряна от светкавица. Един журналист е паркирал в храстите под прозореца и ни снима. После снимката ще бъде продадена на местните вестници и телевизии на добра цена.

Това е работа на госпожа Хардгроув. Тя е извикала папараците. Тя изпрати и онези фотографи в ресторанта, където Фред бе запазил маса за двама за новогодишната вечер. Възможните ъгли за снимане бяха аранжирани и внимателно подготвени така, че публиката да види напъпилата плодотворна връзка между нас и да отчете, че властите са избрали най-подходящия партньор за всеки от нас, за да бъдем щастливи.

И аз наистина съм щастлива с Фред. Двамата се разбираме много добре, обичаме едни и същи неща и това е неизчерпаем извор на теми за разговор.

Ето защо се тревожа. Всичко това ще изчезне като дим, ако процедурата се окаже неуспешна.

— Чух по радиото, че евакуират част от Уотърбъри — казва Фред. — И някои квартали в Сан Франциско. През уикенда там е имало безредици.

— Моля те, Фред — поглежда го госпожа Хардгроув. — Трябва ли да говорим за това на вечеря?

— Не можем да си затваряме очите, мамо — обръща се към нея Фред. — Татко правеше така, нали? И виж докъде стигнахме.

— Фред! — Гласните струни на госпожа Хардгроув се обтягат, но тя продължава да се усмихва. Щрак. Стените на трапезарията се осветяват от светкавицата на фотоапарата. — Мисля, че не му е сега времето…

— Не можем да се преструваме повече — казва Франк и оглежда всички на масата, сякаш ни призовава. Аз свеждам поглед. — Съпротивата е факт. И както виждаме, расте. Епидемично. Това е истината.

— Отделиха с кордон по-голямата част от Уотърбъри — обяснява мама. — Сигурна съм, че ще се погрижат и за Сан Франциско.

Фред поклаща глава.

— Тук не става дума само за инфектираните. Ето това е проблемът. Има гъста мрежа от симпатизанти, имат си цяла система за подкрепа. Но аз няма да действам като баща ми — казва той с внезапно изригнал гняв. Госпожа Хардгроув замръзва на стола. — Години наред се говори, че невалидните съществуват и броят им се увеличава. Ти го знаеш. Татко също го знаеше. Но отказваше да повярва.

Навеждам главата си ниско над чинията. Агнешкото стои недокоснато до зеления боб и ментовото желе. За Хардгроув само най-доброто. Започвам да се моля репортерите отвън да пропуснат този момент, защото усещам, че бузите ми пламват. Всички на масата знаят, че най-добрата ми приятелка се опита да избяга с един невалиден, знаят също, най-малкото се досещат, че съм я покривала, докато се е срещала с него.

Фред продължава по-тихо:

— Докато намери сили да го приеме и реши да действа, стана късно. — Той протяга ръка към ръката на майка си, но тя хваща вилицата и започва отново да яде, боде зеления боб с такова настървение, че металните зъбци започват да почукват нервно по чинията.

Фред прочиства гърло и продължава:

— Аз няма да си затварям очите. Време е всички да се изправим лице в лице с проблема.

— Не мога да разбера защо трябва да говорим за това на масата — вметва госпожа Хардгроув. — Вместо да се насладим на тази прекрасна вечеря.

— Бихте ли ме извинили — казвам малко по-силно от необходимото. Всички ме поглеждат изненадано.

„Щрак“, чува се от отворения прозорец. Представям си каква снимка ще излезе: устните на мама — замръзнали в перфектна буква „О“, госпожа Хардгроув със смръщени вежди и баща ми — доближил кърваво парче месо към устата си и обърнал поглед към мен.

— Какво искаш да кажеш? — пита мама.

— Виждаш ли? — казва госпожа Хардгроув и въздъхва. — Разстрои Хана.

— Не, не е това. Просто… Прави сте. Не се чувствам добре — добавям бързо. Оставям смачканата на топка салфетка на масата, но виждам недоволния поглед на мама и я сгъвам внимателно до чинията си. — Заболя ме главата.

— Дано да не се разболееш точно сега — казва госпожа Хардгроув. — Трябва да си здрава за церемонията.

— Ще е здрава — успокоява я бързо мама.

— Ще съм здрава — повтарям като папагал. Не знам какво става, но главата наистина ме заболява. — Просто ще си легна по-рано и всичко ще се оправи.

— Ще се обадя на Тони — казва мама и се надига от стола.

— Не, моля ти се — реагирам бързо. Искам да остана за малко сама. — През последния месец, откакто мама и госпожа Хардгроув решиха, че трябва да избързат със сватбата, за да съвпадне с встъпването на Фред в длъжност, единственото време, в което мога да остана сама със себе си, е, когато съм в банята. — Нямам нищо против да повървя пеша.

— Да повървиш пеша!

Това предизвиква истинска експлозия от възражения. Изведнъж всички заговарят едновременно. Баща ми казва:

— Дума да не става!

Мама добавя:

— Представи си как ще изглежда това!

Фред се навежда към мен.

— В момента не е безопасно, Хана.

А госпожа Хардгроув въздъхва.

— Сигурно си вдигнала температура.

В края на краищата нашите решават Тони да ме откара вкъщи и после да се върне за тях. Това е някакъв компромис. Означава, че ще разполагам със себе си поне за малко. Ставам и отнасям чинията си до кухнята, въпреки настояването на госпожа Хардгроув да не пипам нищо, защото това е задължение на прислужницата. Хвърлям храната в кошчето за боклук и това ми напомня за непоносимата воня, когато вчера минахме покрай уличните кофи, и за материализирането на Джени между тях.

— Дано да не си се разстроила от разговора — чувам гласа на Фред.

Обръщам се и установявам, че ме е последвал до кухнята. Сега стои на почтително разстояние зад мен.

— Не, не е от разговора. — Чувствам се прекалено уморена, за да му обяснявам каквото и да било. — Просто искам да си отида вкъщи.

— Нали нямаш температура? — вглежда се в мен той. — Много си бледа.

— Просто съм уморена.

— Добре. — Фред пъхва ръце в джобовете на тъмния панталон с идеални ръбове, като тези на баща ми. — Виждаш ли, изплаших се, да не би да вземам повредена стока.

Извръщам глава, убедена, че не съм чула добре.

— Ка-кво?

— Шегувам се — усмихва се Фред. Виждам трапчинката на лявата му буза и много белите му зъби, и гледката ми харесва. — Доскоро — добавя той, навежда се към мен и ме целува по бузата. Неволно се отдръпвам назад. Все още не мога да свикна с близостта му. — Хайде, отивай да спиш.

— Добре — казвам, но той вече напуска кухнята и се връща в трапезарията, където всеки момент ще сервират десерта и кафето. След три седмици Фред ще стане мой съпруг, това ще бъде моята кухня, прислужницата също ще бъде моя. Госпожа Хардгроув ще трябва да ме слуша, защото аз ще избирам какво да се яде на обяд и вечеря и ще имам всичко, което поискам.

Освен ако Фред не се окаже прав. Освен ако не съм повредена стока.