Лорън Оливър
Реквием (40)

Лена

Хайландс гори.

Подушвам огъня още преди да стигна дотам. На петстотин метра от квартала забелязвам процеждащия се между дърветата черен дим и подаващите се над старите покриви оранжеви езици.

На Хармън Роуд погледът ми попада на отворен гараж. На стената, като ловен трофей, е окачено ръждясало колело. Въпреки че е истински боклук и болтовете скърцат в протест всеки път, когато се опитам да ги затегна, все пак е по-добре от нищо. Всъщност нямам нищо против скърцането, тракането на веригата и звъна на вятъра в ушите си. Това ме държи далеч от мислите за Хана и за онова, което стана помежду ни. Прогонва и гласа й от главата ми, онова постоянно повтарящо се „Тръгвай“.

Но не може да предотврати избухването на бомбите и всичко, което ще се случи след това. Чувам воя на сирените през целия път до Хайландс, чувам ги как пронизват въздуха като писъци.

Започвам да се моля Хана да излезе от къщата, влагам цялото си сърце, въпреки че вече не знам как да се моля.

Но навлизам в „Диъринг Хайландс“ и вече мисля само за Грейс.

Първото, което виждат очите ми, е огънят — той скача от къща на къща, от дърво на покрив, от покрив на съседна стена. Който и да го е запалил, го е направил нарочно и е действал систематично. Първата група невалидни проби стената недалеч оттук. Това трябва да е работа на регулатори.

Второто нещо, което привлича погледа ми, са хората. Те тичат между дърветата — неразличими сенки сред черния дим, и сърцето ми се свива от страх. Когато живеех в Портланд, „Диъринг Хайландс“ беше изоставен район, прочистиха го след обвиненията, че е заразен, и го превърнаха в пустееща земя. Нямах време да се замисля защо Грейс и леля Каръл живеят тук и защо сега тук е пълно с народ.

Хората тичат покрай мен, стрелкат се между дърветата и крещят. Несъзнателно се опитвам да намеря познати лица, но не виждам нищо, освен размазани форми и цветове на различни вещи, които хората държат в ръце, докато бягат. При всеки плач на дете сърцето ми спира. Всяко едно може да е Грейс; малката Грейс, която не бе произнесла нито звук, докато живеехме заедно, сега може да пищи някъде в тъмното.

Кръвта ми кипи, сякаш пожарът се е пренесъл и в мен. Опитвам се да си припомня разположението на улиците в квартала, но в главата ми се завърта калейдоскоп от различни образи: улица „Брукс“ 37, одеялото и листата на дърветата в градината блестят като злато от лъчите на залязващото слънце. Стигам до „Еджууд“ и разбирам, че съм навлязла прекалено навътре.

Обръщам се и задавена от дима, тръгвам назад. Навсякъде пука, цепи се, хвърчат предмети, дървени трески и огнени искри. Огънят поглъща цели къщи, нагорещени до бяло, те трептят сред пламъците като призраци, вратите им се отварят с трясък, кожата им се свлича от плътта. „Моля те, моля те, моля те.“ Думите дълбаят в мозъка ми. „Моля те.“

Забелязвам улична табела: „Уайнууд Воуд“. Уличката се оказва къса, има само три преки. Пожарът все още не е стигнал дотук, остава в капана на гората, прегръща дърветата, издига се високо над къщите и ги дарява със зловеща бяло-оранжева корона. Хората покрай мен оредяват, но аз продължавам да мисля за онези деца, чиито гласове изпълват нощта с призрачни ридания.

Цялата се обливам в пот, очите ми горят. Спирам колелото и оставам на него в опит да си поема достатъчно въздух. После захвърлям колелото на земята, вдигам края на ризата към устата си и се опитвам да дишам през нея, докато тичам надолу по улицата. Половината от къщите са без номера или поне не се виждат оттук. Няма начин Грейс да е останала. Сигурно е избягала. С цялата си душа се моля да е била сред онези хора в гората, но не мога да се отърва от мисълта, че може да е останала в горящата къща, че леля Каръл, чичо Уилям и Джейн са я зарязали там. Грейс обича да се крие по ъглите и на други тайни места, опитва се да остане колкото може по-невидима.

На една очукана пощенска кутия прочитам номер 31. Къщата е тъжна, хлътнала в земята, от прозорците на втория етаж излизат черни кълба дим. Изведнъж я забелязвам, може би се заблуждавам, но в този момент мога да се закълна, че мяркам за секунда бялото й като сърцето на пламък лице. Преди да извикам обаче, тя изчезва.

Поемам си дълбоко въздух и хуквам през поляната към полуразрушените стъпала. Спирам пред входната врата, внезапно отпаднала. Познавам мебелите, избелялата дамаска на раирания диван и килима с прегорените краища — всичко. Петното на онази червена възглавница, по която Джени разсипа гроздовия си сок, все още се вижда. Всичко е от старата къща на леля Каръл в Кимбърланд. Като че ли съм се върнала в миналото, но то е някак си променено, минало, което мирише на огън и влажни тапети в разбити и мръсни стаи.

Тръгвам от стая на стая и викам името на Грейс, проверявам под леглата, столовете и полупразните шкафове. Тази къща е много по-голяма от старата и вещите и мебелите не могат да я напълнят. Но Грейс не е тук. Може би никога не е била. Може би просто ми се е привидяло.

От горния етаж се носят черни облаци. Тръгвам към тях по стълбата, но на половината път трябва да спра, задавена от гъстия дим. Междувременно стаите на първия етаж също лумват. Евтините завеси за баня са съвсем близо до прозореца и подхващат пламъка при първия си досег, оставяйки след себе си миризма на изгоряла пластмаса.

Връщам се в кухнята с чувството, че някакъв гигант натиска гърдите ми с ръце. Трябва да изляза на въздух, трябва да дишам. Натискам с рамо издутата от топлината задна врата. Тя упорства, но накрая успявам да изляза на двора, кашляйки и с насълзени очи. Вече не мисля, краката ми се движат автоматично, водят ме по-далече от огъня, към чистия въздух, по-далече, по-далече. Внезапно ме пронизва остра болка в крака и аз падам. Веднага поглеждам назад да видя какво ме спъна. Полузакрита във високата трева, от земята се подава дръжка на врата. Явно води към мазето.

Не знам какво ме кара да се върна и да я отворя — инстинкт или вътрешно прозрение. От вратата започва стръмна стълба, която води до малко помещение под нивото на земята. Стените му са оборудвани с рафтове и на тях има пакетирани храни. Няколко стъклени бутилки, може би с газирана вода, са оставени на пода.

Моята Грейси се е скрила толкова навътре, в най-далечния ъгъл, че за малко да я пропусна. За щастие, точно преди да се обърна и да си тръгна, тя се размърдва и маратонката й попада в светлото червеникаво петно, идващо от отвора на вратата. Маратонките са нови, но аз познавам лилавите връзки, които сама си оцвети.

— Грейс! — извиквам прегракнало.

Слизам, изчаквам очите ми да свикнат с тъмнината и се взирам в нея. По-висока, отколкото я помня отпреди осем месеца, по-слаба и по-мръсна, Грейс се притиска в ъгъла и ме гледа с широко отворени, изпълнени с ужас очи.

— Грейс, аз съм.

Протягам ръка към нея, но тя не помръдва. Пристъпвам напред, клякам и се опитвам да я достигна. Грейс винаги е била много бърза. Страх ме е да не се шмугне покрай мен и да избяга. Сърцето ми бие болезнено, устата ми се пълни с дим. В мазето се носи остра миризма, не мога да определя каква, но сега това не е важно. Съсредоточавам се върху Грейс. Трябва да я накарам да излезе оттам.

— Аз съм, Грейс — опитвам отново. Нямам представа как й изглеждам сега, колко по-различна съм от спомена й за мен. — Аз съм, Лена. Братовчедка ти Лена.

Тя стяга мускули, сякаш съм я хванала за гърлото и се опитвам да я удуша.

— Лена — прошепва Грейс и аз долавям някакво страхопочитание в гласа й. Но продължава да стои там, без да помръдва. Над нас се разнася адски грохот. Клон от дърво или част от покрива пада. Изведнъж се паникьосвам от мисълта, че ако не се махнем веднага, ще бъдем погребани живи тук. Къщата ще се срути върху главите ни.

— Ела, Грейси — подканям я, сетила се за галеното й име. Вратът ми плувва в пот. — Трябва да се махнем оттук.

Най-после тя се размърдва. Кракът й събаря нещо, някаква стъклена бутилка се чупи. Ноздрите ми се изпълват с позната миризма.

Газ.

— Аз… не исках — почти изхлипва Грейс, разтреперана от страх. Надига се и аз виждам тъмното мокро петно около нея.

Страхът ме завладява напълно, притиска ме от всички страни.

— Ела, скъпа — казвам, като събирам смелост и сили. — Ела, хвани се за мен.

— Не исках да го счупя — изхлипва Грейс.

Скъсявам разстоянието между нас, най-после я хващам за ръка и я вдигам, като я подпирам на кръста си. Грейс е пораснала, прекалено висока е за мен, но изненадващо лека. Увива крака около кръста ми и острите кокали на хълбоците й се забиват в мен. Косата й мирише на мазно, долавя се и слаба, съвсем слаба миризма на сапун за миене на съдове.

Изкачваме стълбата и се гмурваме между пламъците. Въздухът е като вода, трепери и се разлива от топлината. Светът пред нас се разпада, превръща се в мираж. Знам, че ще се движим по-бързо, ако пусна Грейс и я оставя да тича до мен, но сега, когато е в прегръдките ми, когато се притиска в мен и усещам сърцето й да бие бясно в гърдите й, смесвайки ритъма си с моето, не искам да я пусна за нищо на света.

Слава богу, намирам колелото, където го оставих. Грейс се намества тромаво на рамката и аз сядам зад нея. Поемам надолу по улицата с натежали като олово крака, завъртам бавно педалите, но съвсем скоро скоростта ни подема сама. Започвам да въртя все по-бързо и по-бързо, далече от пламъците, от дима, оставяйки Хайландс в черните пръсти на пожара.