Лорън Оливър
Реквием (4)

Лена

Събуждам се посред нощ от кошмар. В съня ми Грейс беше затворена под дъските в старата ми стая в къщата на леля Каръл. От пода се разнасяха викове и писъци. Имаше пожар. Стаята беше пълна с дим. Опитвах се да стигна до Грейс, да я спася, но ръката й все се изплъзваше от моята. Очите ми лютяха, димът ме задушаваше и аз осъзнах, че ако не изляза веднага, ще умра. Но тя плачеше и не спираше да вика: „Спаси ме, спаси ме!“

Сядам в леглото и си повтарям една от многото мантри на Рейвън: „Миналото е мъртво, то не съществува“. Но не помага. Не мога да се отърва от усещането за изплъзващата се от ръката ми малка, мокра от пот ръчичка на Грейс.

Оглеждам се в мрака. Палатката е пълна с народ. Дани спи, свита плътно до мен, срещу нея има други три жени.

Джулиан все още се шири в самостоятелна палатка. Малка е, но е доста удобна. Хората му дават възможност да се приспособи, както направиха с мен, когато дойдох тук за първи път. Изисква се време да свикнеш с близостта и с непрекъснатото докосване на другите тела до твоето. В Пустошта няма лично пространство, не може да има и свян.

Знам, че можех да отида в палатката на Джулиан. След всичко, което преживяхме под земята: отвличането, целувката… той го очакваше. Аз го доведох тук. Спасих го и му дадох нов живот — свободен и изпълнен с емоции. Няма какво да ме спре да не спя в неговата палатка. Излекуваните, зомбитата, така или иначе, ще кажат, че вече сме заразени. Че се въргаляме в собствените си нечистотии, както свинете се въргалят в своите.

Кой знае? Може и да са прави. Може би силните чувства наистина ни подлудяват. Любовта наистина е болест и човек живее по-добре без нея.

Но ние сме избрали друг път. Затова не искаме да се лекуваме. Искаме да имаме право на избор.

Да бъдем свободни да избираме, дори и да грешим.

Опитвам се да заспя отново, но не успявам. Имам нужда от свеж въздух. Измъквам се изпод купищата спални чували и одеяла и тръгвам към изхода. Пълзя по корем, за да не вдигам много шум. Зад мен Дани рита в съня си и изломотва нещо неразбираемо.

Нощта навън е хладна. Небето е чисто, без нито едно облаче. Сякаш по-близо от обикновено, луната пръска около себе си сребриста светлина, която покрива всичко като тънко одеяло от скреж. Заставам за момент, поемайки спокойствието и тишината в себе си. Вглеждам се в докоснатите от луната върхове на палатките, в надвисналите ниско над тях клони с едва напъпили листа. Заслушвам се в случайното бухане на бухал в далечината.

В една от палатките спи Джулиан.

В друга — Алекс.

Отдалечавам се от лагера. Тръгвам надолу към дерето, покрай останките от огъня, превърнал се в купчина почернели парчета и няколко димящи въглена. Въздухът все още мирише на дим, на нажежено желязо и боб.

Продължавам напред, без да знам къде отивам. Опасно е да се отдалечавам от лагера, Рейвън ме е предупреждавала поне милион пъти, защото нощем Пустошта принадлежи на дивите зверове. Освен това човек може много лесно да обърка пътя и да се изгуби между огромните дървета. Но нещо ме сърби отвътре и нощта е толкова ясна, че пренебрегвам опасността.

Скачам долу в пресъхналото речно корито, покрито с листа, камъни и тук-там реликви от стария живот — смачкано метално табло на кола, найлонова торбичка, детска обувка — и тръгвам на юг, но след стотина крачки виждам огромен дънер на паднал дъб. Толкова е дебел, че дори и в хоризонтално положение стига почти до гърдите ми и блокира пътеката. Широката мрежа от корени изригва от дънера като черна вода от голям фонтан и се вие към небето.

Внезапно долавям движение зад мен и се обръщам на мига. Една сянка приближава и бавно придобива плътност. Сърцето ми замира. Нямам никаква защита. Без оръжие съм. Без нищо, което може да прогони гладно животно. Сянката излиза на светлото и приема формата на момче.

Косата му е с цвета на есенни листа: златистокафява с червени кичури, но на лунната светлина това не си личи.

— О! — възкликва Алекс. — Това си ти!

Това са първите му думи към мен, след като пристигнахме тук.

В главата ми напират хиляди мисли, искам да му кажа толкова неща.

„Трябва да ме разбереш! Трябва да ми простиш!

Всеки ден се молех да си жив и не спрях да се моля, докато надеждата не започна да убива мен.

Моля те, не ме мрази!

Аз все още те обичам!“

Но от устата ми излиза само:

— Не можах да заспя.

Няма как да е забравил, че се будя често от кошмари. През нашето лято в Портланд сме говорили много за това. Нашето лято. Миналото. Преди по-малко от година. Непосилно ми е да си представя какво огромно пространство сме изминали и двамата оттогава и колко дълбока пропаст е зейнала между нас.

— Аз също не можах да заспя — казва кратко той.

Това простичко изявление и фактът, че изобщо говори с мен, отпуска сърцето ми. Изведнъж ми се приисква да го прегърна и целуна, както правех преди.

— Мислех, че си мъртъв — казвам тихо. — Това едва не ме уби.

— Така ли? — пита равнодушно той. — Тогава си се възстановила доста бързо.

— Не, ти не разбираш. — Думите ми едва излизат през стегнатото ми гърло. Като че ли нечия гигантска ръка ме стиска и ме души. — Не можех да продължавам така. Да се надявам, че си жив, после да се събуждам и всяка сутрин да откривам, че не е истина, че теб те няма. Аз… не ми останаха сили.

Той остава безмълвен за момент. Около нас е тъмно като в рог, няма как да видя лицето му. То отново е прикрито в сенките, но аз усещам погледа му.

Минава време, докато чуя отговора му.

— Когато ме отведоха в Криптата, мислех, че ще ме убият, но те не си направиха труда. Оставиха ме да пукна сам. Хвърлиха ме в една килия и ме заключиха.

— Алекс.

Онова, което стискаше гърлото ми, се премества надолу, към гърдите, и без да забележа, започвам да плача. Пристъпвам към Алекс. Искам да заровя пръсти в косата му, да целуна челото и миглите му, да излича спомена от преживяното. Той обаче отстъпва назад.

— Но аз не умрях — продължава с равен тон. — Не знам защо и как. По всички правила трябваше да съм мъртъв. Изгубих много кръв. Те се изненадаха не по-малко от мен. И започна нещо като игра. Да видят колко и докъде ще издържа. Да видят какво още могат да ми сторят, преди да…

Изведнъж засича. Но аз и не искам да слушам повече. Не искам да знам, не искам дори да си помисля какво може да са правили с него. Отново пристъпвам напред, протягам ръка към него през мрака и докосвам ризата на гърдите му. Този път той не ме отблъсква. Но и не посяга към мен. Стои там студен, неподвижен, безмълвен като статуя.

— Алекс. Алекс — повтарям името му като молитва, като вълшебна дума, която ще оправи всичко. Прокарвам ръце по гърдите му, тръгвам нагоре и стигам до брадичката. — Толкова съжалявам! Толкова съжалявам!

Той се отдръпва рязко назад и едновременно с това хваща ръцете ми и ги сваля от лицето си.

— Имаше дни, в които предпочитах да съм мъртъв — казва с неочаквано ожесточение, без да пуска ръцете ми, притиска ги към тялото ми и ми отнема възможността да се движа. Гласът му е тих, настоятелен и изпълнен с ярост, от него ме заболява повече, отколкото от хватката му. — Имаше дни, когато, преди да заспя, се молех Бог да ми изпрати смърт. Единствено надеждата, че ще те видя отново, че някак си ще те намеря, поддържаше живота у мен.

Най-после пуска ръцете ми, отблъсква ме от себе си и прави крачка назад.

— Ето защо не разбирам. Не мога да те разбера.

— Моля те, Алекс!

Той свива пръстите си в юмруци.

— Стига си повтаряла името ми. Ти не ме познаваш вече.

— Познавам те — казвам през сълзи, преглъщайки надигащите се в гърлото ми спазми.

Това не се случва наистина. Това е кошмар и аз всеки момент ще се събудя. Алекс се връща при мен като създание от ада, разпаднал се на парчета и закърпен отново като изкривено и изпълнено със злоба чудовище, но аз ще се събудя, ще отворя очи и той ще бъде тук, същият Алекс, цял, нормален, мой. Намирам ръцете му и въпреки че се опитва да ме отблъсне отново, преплитам пръсти с неговите.

— Това съм аз, Алекс. Аз съм, Лена. Твоята Лена. Не ме ли помниш? Спомни си „Брукс“ трийсет и седем, спомни си одеялото, на което лежахме в задния двор…

— Недей — прекъсва ме той, хвърляйки думите към мен като камъни.

— Помниш ли как те биех на „Скрабъл“? — не спирам аз. Трябва да продължа да говоря, трябва да го накарам да си спомни. — Защото ти винаги ме оставяше да победя. А помниш ли как си правехме пикници и единственото нещо, което откривахме в онази къща, бяха спагети и консервиран зелен боб. Ти реши да ги смесим…

— Недей, Лена.

— Смесихме ги и всъщност не беше лошо. Изядохме всичко, защото бяхме много гладни. И когато слънцето започна да се крие, ти посочи небето и ми каза, че там има по една звезда за всяко нещо, което обичаш у мен.

Говоря и говоря, задъхвам се от думи, давя се в тях. Посягам сляпо към него и го хващам за яката.

— Спри! — слага ръце на раменете ми той. Лицето му спира на сантиметър от моето, поглеждам в него и виждам една голяма разкривена маска. — Стига вече. Всичко свърши, Лена. Всичко е минало.

— Алекс…

— Стига! — Гласът му изплющява като шамар. Той ме пуска и препъвайки се, отстъпва назад. — Алекс е мъртъв, чуваш ли? Всичко това — какво сме правили, какво сме чувствали, — всичко е мъртво. Погребано дълбоко. Изчезнало завинаги.

— Алекс!

Той вече е с гръб към мен, но когато ме чува, се обръща. Лицето му е бяло на лунната светлина, бяло и зло, като образ от стара снимка, направена със светкавица.

— Не те обичам, Лена. Чуваш ли ме? Никога не съм те обичал.

Въздухът ми изведнъж свършва. Всичко свършва.

— Не ти вярвам.

И се разхлипвам толкова силно, че думите излизат от мен като мучене.

Той прави крачка към мен. Поглеждам го и откривам, че изобщо не мога да го позная. Преобразил се е напълно. Превърнал се е в непознат за мен човек.

— Беше лъжа, ясно? Всичко беше лъжа. Лудост, както казват те. Забрави го. Забрави всичко, което се случи.

— Моля те! — проплаквам аз. Не знам как успявам да се държа на краката си, не знам как не съм се разпаднала още на парчета и защо сърцето ми продължава да бие, когато единственото ми желание е да спре завинаги. — Моля те, Алекс, не го казвай!

— Престани да повтаряш името ми!

В същия момент чувам шумолене на листа зад себе си. И двамата го чуваме. Нещо голямо се движи между дърветата. Изразът на лицето на Алекс се променя. Гневът изчезва и на негово място се появява нещо друго: притихнало напрежение, като на сърна, секунда преди да побегне.

— Не мърдай, Лена — казва той. Говори тихо, но в гласа му се усеща тревога.

Усещам звяра зад себе си още преди да се обърна, долавям тежкия му дъх, надушвам глада му, ненаситен, перманентен, без лична неприязън.

Мечка.

Явно е дошла през дерето и сега е на не повече от четири крачки от мен. Черната й козина проблясва в сребристо на лунната светлина. Толкова е голяма! Дълга е около два метра и въпреки че е на четирите си лапи, е висока почти до раменете ми. Тя поглежда към Алекс, премества поглед към мен и пак поглежда Алекс. Очите й приличат на гравирани в муцуната й оникси. В тях няма блясък. Няма живот.

Съзнанието ми оформя две отделни заключения. Първо, мечката е съвсем мършава, явно е гладна. Зимата беше дълга и тежка.

Второ, тя не се бои от нас.

Страхът ме пронизва като светкавица и изгаря всичките ми мисли, всички без една: „Трябваше да взема пушка“.

Мечката прави поредна крачка към нас, огромната й глава се поклаща страховито напред-назад. Виждам парата от дъха й в студената нощ, виждам и щръкналите й остри плешки.

— Добре — прошепва Алекс, застанал зад мен, неподвижен като камък и аз усещам физически напрежението му. — Сега ще действаме много бавно и много внимателно. Оттегляме се назад, ясно? Съвсем бавно и без резки движения.

Той прави една малка крачка назад и мечката веднага заема поза, напряга мускули и оголва зъби. Те проблясват като бели остриета в тъмното. Алекс замръзва отново. Мечката започва да ръмжи. Толкова е близо, че усещам топлината на масивното й тяло и подушвам киселия й дъх.

„Трябваше да взема пушка — продължавам да си повтарям. Но в главата ми се върти още една настойчива мисъл: — За нищо на света не бива да бягам.“ Това ще ме превърне в плячка, а мечката търси точно това. Колко тъпо от моя страна! Законът на Пустошта гласи: трябва да си по-голям, по-силен и по-издръжлив от врага си. Трябва ти да нападнеш, иначе ще нападнат теб. Защо не си го спомних, преди да изляза от лагера?

Мечката пристъпва още малко напред. Продължава да ръмжи. Всеки мускул в мен бие тревога, крещи за бягство, но аз стоя като закована, не помръдвам, не примигвам дори.

Мечката се колебае. Няма да побягна, няма. Няма да се превърна в плячка.

Тя се оттегля назад. Не повече от сантиметър. Една точка за мен.

Веднага се възползвам.

— Хей! — изкрещявам колкото имам глас и вдигам ръце над главата си, опитвам се да изглеждам възможно най-голяма. — Махай се оттук! Марш!

Мечката отстъпва още един сантиметър. Объркана. Изплашена.

— Казах: махай се! — изревавам пак.

С всички сили ритвам по ствола на близкото дърво, изпращайки по нея дъжд от трески. Тя продължава да се колебае, но вече не ръмжи, преминава в отбрана. Използвам момента, клякам и грабвам първия попаднал ми камък. Изправям се бързо и го мятам. Той я уцелва малко под рамото. Чува се тъп звук, мечката отскача назад и изскимтява. После се обръща и хуква към гората като бърз черен облак.

— Господи! — ахва Алекс. Издишва дълго, навежда се напред, после се изправя. — Да му се не види!

Страхът и напрежението са го накарали да забрави. Новата маска се пропуква за миг и отдолу се подава старият Алекс.

Изведнъж ми прималява. Все още виждам пред себе си отчаяните гладни очи на мечката, чувам тежкия звук от камъка по рамото й. Но нямах друг избор.

Това е законът на Пустошта.

— Това беше откачено. Ти си откачена — поклаща глава Алекс. — Старата Лена щеше да избяга.

„Трябва да си по-голям, по-силен, по-издръжлив.“

Изведнъж ми става студено. Вътре у мен започва да расте стена, някой я издига парче по парче.

Той не ме обича.

Никога не ме е обичал.

Всичко е било лъжа.

— Старата Лена я няма вече — казвам, минавам покрай него и тръгвам по коритото към лагера. Всяка нова стъпка е по-трудна от предишната. Краката ми натежават, като че ли маратонките ми са пълни с камъни.

„Трябва ти да нападнеш, да нараниш, да убиеш, иначе ще убият теб.“

Алекс не тръгва след мен и аз не го очаквам. Не ми пука какво ще прави, дали ще остане цяла нощ в гората, ще се върне ли изобщо в лагера.

Той сам го каза: всичко това — тревогите, мислите, грижите, — всичко свърши.

Неочаквано се разплаквам. Сълзите идват изведнъж. Спирам и се свивам на две като ударена. Искам заедно със сълзите да изкарам навън всички емоции. Запитвам се дали не сгреших. Колко по-лесно би било да се прехвърля обратно през оградата, да отида директно да легна на операционната маса и да кажа: „Вие бяхте прави. Аз сгреших. Изкарайте го от мен“.

— Лена?

Познавам гласа на Джулиан и вдигам глава. Той е излязъл от палатката, сигурно съм го събудила с виковете си. Стои бос пред мен и косата му стърчи на всички страни като скъсани спици на колело.

Изправям се и избърсвам нос в ръкава си.

— Добре съм — отвръщам, все още хълцаща. — Добре съм, Джулиан.

Той се вглежда в мен и аз мога да се закълна, че знае защо плача, че разбира и че всичко ще бъде наред. После разтваря ръце за прегръдка и казва тихо:

— Ела тук.

Политам към него, но не успявам да го достигна достатъчно бързо и почти падам в прегръдките му. Той затваря ръце около мен, притиска ме здраво към гърдите си и аз отново се обливам в сълзи, разтърсвана от ридания. Джулиан заравя устни в косите ми и започва да шепне утешителни думи, целува ме и чака търпеливо да се наплача за загубата на друго момче, момче, което обичах повече от него.

— Съжалявам — прошепвам, допряла устни до гърдите му. — Толкова съжалявам!

Ризата му мирише на дим, на мулч и на пролет.

— Няма нищо — отвръща той.

Най-после се успокоявам. Джулиан хваща ръката ми, повежда ме към палатката си и аз тръгвам мълчаливо към тъмната й вътрешност. Вътре мирише като ризата му, само че по-силно. Лягам върху спалния му чувал и Джулиан ляга до мен, обръща се настрани и оформя съвършена мида, за да ми направи място. Свивам се в това топло и спокойно място и оставям последните сълзи, които ще пролея за Алекс, да опарят бузите ми и да паднат на земята.