Лорън Оливър
Реквием (39)

Хана

Изброих трийсет и три секунди, преди Фред да нахлуе в кухнята със зачервено лице.

— Къде е тя?

Ризата под мишниците му е мокра от пот, а косата — толкова внимателно сресана и намазана с гел за церемонията — истински кошер.

Нещо ме гъделичка да го попитам за кого точно пита, но знам, че това само ще го подпали още повече.

— Избяга — казвам кратко.

— Как така избяга? Маркъс ми каза…

— Удари ме, Фред — прекъсвам го с надеждата белегът от шамара на Лена да е все още видим. — Удари главата ми в стената. И избяга.

— По дяволите!

Той заравя пръсти в косата си, излиза в коридора и извиква хората си. После се обръща към мен.

— Защо не остави Маркъс да се оправи с това? Защо изобщо се затвори сама с нея?

— Исках да получа някаква информация. Реших, че ще е по-склонна да я сподели, ако е насаме с мен.

— Мамка му!

Странно, но колкото повече се ядосва, толкова по-спокойна се чувствам аз.

— Какво става, Фред?

Фред неочаквано рита един стол и той полита през кухнята.

— Пълен хаос, ето какво става. — Виждам, че не го свърта на едно място, и за миг се изплашвам, че може да дойде при мен просто за да има какво да удря. — Хиляди хора са излезли по улиците. Сред тях има и невалидни. Но има и деца. Глупаци. Само да знаеха…

Той чува тичащите по коридора телохранители и млъква.

— Тя ме удари — повтарям аз.

Веднага усещам погледа на Маркъс, но не поглеждам към него. Няма начин да знае, че аз съм пуснала Лена да си тръгне. С нищо не показах, че я познавам. В колата изобщо не поглеждах към нея.

Маркъс поглежда към Фред и аз си отдъхвам.

— Какво искаш да направим, Фред? — пита той.

— Не знам — разтрива челото си Фред. — Трябва да помисля. По дяволите! Трябва да помисля!

— Момичето каза, че имат техни хора на „Есекс“. Каза, че има по един невалиден до всяка къща на улицата.

— Мамка му! — повтаря Фред. За миг остава загледан в задния двор. После отново изправя рамене. — Добре. Ще се обадя на сто и единайсет за подкрепление. През това време вие излезте и огледайте улиците. Следете за раздвижване по дърветата. Трябва да изтребим колкото може повече от тези боклуци. Аз ще бъда зад вас.

— Ясно — Маркъс кима и двамата с Бил излизат от стаята.

Фред взема телефона. Слагам ръка на рамото му. Той се обръща ядосано и връща слушалката на мястото й.

— Какво искаш? — изръмжава ми.

— Не излизай, Фред. Моля те. Момичето каза… че нейните хора са въоръжени. Каза, че ще стрелят в мига, в който си покажеш носа навън.

— Ще се оправя — отърсва се той от мен.

— Моля те — повтарям, затварям очи и произнасям кратка молитва: „Съжалявам“. — Не си струва, Фред. Ние имаме нужда от теб. Остани тук. Остави полицията да си свърши работата. Обещай ми, че няма да напускаш къщата.

Едно мускулче на лицето му потръпва. Изминава дълга пауза. Очаквам бомбата да избухне всеки момент, очаквам торнадо от дървени отломки, ревящ тунел от огън. Ще боли ли?

„Господи, прости ми, защото съгреших.“

— Добре — най-сетне се съгласява Фред и отново вдига слушалката. — Обещавам. Само се покрий някъде. Не искам отново да прецакаш нещата.

— Ще се кача горе — казвам, но той вече ми обръща гръб.

Излизам в коридора и оставям вратите да се затворят след мен. Чувам приглушения му глас през стената. Всеки момент, всеки момент.

Тръгвам нагоре в онова, което вече е моя стая. Мога да легна там и да затворя очи. Да заспя, защото съм много уморена.

Но внезапно завивам и отварям задната врата, прекосявам верандата и излизам в градината, като внимавам да стоя далеч от полезрението на големите кухненски прозорци. Въздухът ухае на пролет, на влажна земя и на зелено. Птиците вече са по дърветата. Мократа трева залепва за глезените ми и цапа края на сватбената ми рокля.

Дърветата ме скриват в пазвата си и скоро къщата вече не се вижда.

Не искам да гледам как ще хвръкне във въздуха.