Лорън Оливър
Реквием (38)

Лена

Човешката врява утихва, докато стигна Форест Авеню, погълната от острите писъци на сирените.

Заглеждам се в къщите и тук-там виждам нечия ръка да отмята перде от прозореца, едно око да се вторачва в мен за миг и да изчезва бързо. Всички са се заключили и чакат.

Навеждам глава, забързвам крачка въпреки пулсиращата болка в глезена ми и се ослушвам за стъпки на патрули. Видят ли ме, няма начин да ме сбъркат, веднага ще разберат, че съм невалидна. Мръсна съм, облечена съм със стари, покрити с кални петна дрехи и по ухото ми има кръв. За моя радост улиците са пусти. Вероятно са изпратили всички на друго място. Тази част на града е по-бедна и управата явно е решила, че хората тук не се нуждаят от защита.

Път за всеки… а за някои пътят е директно към гроба.

Без проблеми стигам до Кимбърланд. Щом стъпвам в квартала си, изведнъж ме обзема носталгия по стария спокоен живот. Струва ми се, че е минала цяла вечност от времето, когато вървях по тези улици от училище за вкъщи, когато си почивах след тренировка с вдигнат върху пейката на автобусната спирка крак, когато гледах Джени и другите деца да играят футбол с консервна кутия и им отварях пожарогасителните кранове, за да се разхладят, щом им станеше горещо през лятото.

Но това беше много, много отдавна. Сега съм друга.

Улиците също изглеждат различни, някак си смалени, хлътнали, като че ли мястото се върти бавно по невидима спирала и постепенно потъва в черна дупка. Още преди да стигна до номер 237, сърцето ми усеща, че къщата е празна. Гърдите ми натежават, притиснати от невидим камък. Но въпреки това заставам като пълна идиотка по средата на тротоара и се взирам в прозореца на стаичката на горния етаж на изоставената сграда, в моя дом, моята стара къща, наситена с аромат на сапун, чисто пране и готвени домати. Оглеждам олющената боя и зашилите стъпала на верандата, закованите с дъски прозорци и избелелия знак „Х“ на вратата, написан с червен спрей като предупреждение, че къщата е заразена.

Гледката ме натъжава. Превивам се на две, като ударена в стомаха от невидим юмрук. Леля Каръл толкова се гордееше с къщата си! Не минаваше сезон, без да поправи нещо, да излъска дъските на верандата или да боядиса оградата.

Постепенно паниката измества тъгата. Къде са отишли? Какво става с Грейс?

Сирената на морския фар започва да вие бавно в далечината и на мен ми се струва, че свири погребален марш. Изведнъж си спомням къде съм. Намирам се в един чужд, враждебен град. Това вече не е моят дом и аз не съм добре дошла в него.

Сирената се обажда втори път, после трети. Сигналът означава, че и четирите бомби са поставени на нужните места, сега имаме един час, преди да избухнат и адът да започне.

Имам само час да намеря Грейс, а нямам представа откъде да започна.

Някакъв прозорец зад мен се затваря с трясък. Обръщам се тъкмо навреме, за да видя побеляло от страх лице — може би на госпожа Хендриксън — да изчезва зад пердето. Няма съмнение, трябва да се махам оттук.

Навеждам глава, продължавам с бърза стъпка по улицата и завивам в първата уличка между сградите. Вървя без път, надявам се краката да ме поведат в правилната посока. „Грейс, Грейс, Грейс“, започвам да си повтарям наум с надеждата някак си да ме чуе.

Краката ме повеждат напред. Пресичам „Милън“, запътвам се към друга, зейнала като черна уста, малка уличка и се скривам в сенките й. „Грейс, къде си, Грейс?“, крещя наум, крещя толкова силно, че писъкът ми заглушава всичко друго, заглушава и звука от приближаващата се кола. Тя изскача неочаквано пред мен, моторът й изръмжава, фаровете й ме заслепяват, гумите изсвистяват, докато шофьорът се опитва да спре. В следващия миг връхлита върху мен и аз падам на земята. Болката е ужасяваща, сигурна съм, че умирам. Виждам небето да се преобръща над мен, виждам лицето на Алекс, виждам го да ми се усмихва и падам тежко на паважа. Ударът изкарва въздуха ми, извъртам се по гръб и се боря да напълня отново гърдите си с въздух.

Загледана в синьото небе между високите покриви, за миг забравям къде се намирам. Представям си, че се нося по синя вода, и единственото, което знам, е, че не съм мъртва. Това тяло е моето и за да се уверя, че всичко е наред, размърдвам крака и ръце. Като по чудо съм успяла да запазя главата си цяла и невредима.

Затръшват се врати. Някой крещи. Опомням се. Трябва да се махна оттук, да стана и да продължа. „Грейс“. Но преди да се надигна, две ръце ме сграбчват и ме вдигат на крака. Виждам всичко като през светкавици. Черни костюми. Пистолети. Зли лица.

Лошо. Много лошо.

Инстинктите ми се събуждат, започвам да удрям и да ритам, ухапвам ръката, която ме държи, но тя не ме пуска; друг мъж се приближава и ме удря през лицето. Ударът е силен и от очите ми изскачат искри. Замахвам сляпо към него. Трети човек насочва пистолет към главата ми. Очите му са черни и студени като камък, пълни, но не с омраза — излекуваните не мразят, излекуваните не чувстват и не им пука за нищо, — а с отвращение, сякаш съм гадно насекомо, и аз разбирам, че ще умра.

„Съжалявам, Алекс. Съжалявам, Джулиан. Съжалявам.“

„Съжалявам, Грейс.“

Затварям очи.

— Чакай.

Бързо отварям очи. От колата излиза момиче. Облечено е в бяла муселинена рокля, явно булчинска. Косата му е вдигната нагоре в сложна фризура, белегът на процедурата под лявото ухо е подсилен с грим, за да прилича на звезда. Момичето е красиво, прилича на ангела от онази картина в църквата, която обичахме да гледаме като деца.

Поглежда ме и стомахът ми се свива на топка. Земята под мен се отваря. Краката ми се разтреперват.

— Лена — казва тихо тя, по-скоро на себе си.

Не мога да говоря. Не мога да произнеса името й, въпреки че то ехти в главата ми.

„Хана!“

 

 

— Къде ме водиш?

Хана се обръща към мен. Това е първото нещо, което устните ми успяват да произнесат, откакто горилите й ме заловиха. В очите й просветва изненада и още нещо. Радост? Не съм сигурна. Сега лицето й е различно и вече не мога да чета по него.

— У дома — казва тя след кратка пауза.

Иде ми да се изкискам с глас. Боже мой, какво спокойствие! Може би ще ме покани да търсим музика в интернет библиотеката или да се свием на дивана й и да гледаме телевизия.

— И няма да ме предадеш? — питам язвително.

Знам, че ще ме предаде, знам го от минутата, когато видях белега и равнодушието в очите й, очи като езеро, изгубило дълбочината си.

Но тя или не забелязва сарказма ми, или решава да го подмине.

— Ще те издам — изрича простичко. — Но не още.

Нещо проблясва в погледа й, момент на колебание, и тя отваря уста да каже нещо, но в последния момент захапва долната си устна и се обръща към прозореца.

Притеснява ме това, че захапа устните си. То пропуква маската на спокойствие по лицето й. Не го очаквах. Под гладката лъскава повърхност наднича старата Хана и от това стомахът ми отново се свива на топка. Изведнъж ми се приисква да я прегърна, да вдишам аромата й — две капки ванилова есенция на лактите и малко жасмин на врата, — да й кажа колко много тъгувах за нея.

В същия момент тя се обръща, вижда, че я гледам, и стиска здраво устни. Трябва да си напомня, че старата Хана я няма. И сигурно не ухае вече така. Изобщо не ме попита какво стана с мен, къде съм била, как и защо съм се върнала в Портланд с тази кръв и мръсотия по мен. Не ме огледа, само ми хвърли един хладен, изпълнен с любопитство поглед, сякаш съм ново екзотично животно в зоологическата градина.

Очаквам да завием към Уест Енд, но виждам, че излизаме от полуострова. Сигурно семейство Тейт се е преместило. Тук къщите са по-големи и по-нови от онези в стария й квартал.

Но това не би трябвало да ме изненадва. През годината, прекарана в Пустошта, научих едно: лечението е измислено, за да може по-лесно да се установи контрол над хората. Да се устрои удобен за определени личности ред, така че богатите да стават по-богати, а бедните да се свират в неугледни апартаменти из тесни улички. Кажи им, че са защитени, обещай им, че ако се подчиняват, ще получат своята награда на небето, и всичко ще е наред. Това е робство, наречено „осигуряване на безопасен живот“.

Завиваме по очертана от стари кленови дървета улица, чиито клони образуват арка над главите ни, и минаваме покрай знак, на който пише: „Есекс Стрийт“. Нещо отново стяга гърдите ми. Пипа трябваше да остави бомбата на улица „Есекс“ 88. Колко време мина от последния сигнал, даден от кулата? Десет минути? Петнайсет?

Потта мокри подмишниците ми. Взирам се в пощенските кутии, покрай които минаваме. Един от тези домове — една от тези красиви бели къщи, приличащи на торти с белите си оградки и куполи, опасани с широки бели веранди и отделени от улицата с яркозелени поляни — ще хвръкне във въздуха след по-малко от час.

Колата спира пред красива порта от ковано желязо. Шофьорът сваля стъклото, натиска цифрите от кода на едно табло и вратата се отваря бавно. Това ми напомня за къщата на Джулиан в Ню Йорк и аз отново се удивлявам: цялата тази енергия, цялата електрическа мощ тече и работи само за шепа хора.

Хана продължава да гледа безизразно през прозореца и изведнъж ми се приисква да свия пръсти в юмрук и да го забия върху образа на стъклото. Тя няма представа какво представлява останалият свят. Никога не й е липсвало нищо, не е оставала гладна, жадна или на студено. Как е възможно да е била най-добрата ми приятелка? Двете винаги сме живели в различни светове, а аз с безграничната си глупост си мислех, че това няма значение.

Тръгваме покрай високата ограда по алея, която ни отвежда до поредната чудовищно грамадна къща, по-голяма от онези, които видяхме по пътя. Над входната стена има табела с номера на улицата.

Осемдесет и осем.

Решавам, че не съм видяла добре. Примигвам. Но номерът продължава да си стои.

„Есекс Стрийт“ 88. Бомбата е тук. Потта тръгва по гърба ми. Не виждам никакъв смисъл. Другите бомби са поставени в града до обществени сгради, както беше и миналата година.

— Тук ли живееш? — питам прегракнало.

Тя излиза от колата със същото непробиваемо спокойствие, сякаш отиваме на гости. Виждам миг на колебание, преди да ми отговори.

— Не, това е къщата на Фред. Сега е и моя. — Поглеждам я тъпо и Хана обяснява: — Фред Хардгроув. Той е кмет на Портланд.

Бях изключила напълно, че Хана е определена за Фред Хардгроув. Съпротивата донесе и при нас новината, че кметът Хардгроув е убит по време на Инцидентите. Фред сигурно е заел мястото на баща си. Това обяснява защо бомбата е поставена в тази къща. Нищо не носи в себе си толкова символика, колкото поразяването на дома на лидера. Но се оказва, че не сме го изчислили правилно. Не Фред ще си бъде у дома, а Хана.

Устните ми пресъхват. Една от нейните горили се опитва да ме сграбчи за яката и да ме изкара от колата, но аз се отскубвам.

— Няма да избягам — почти изплювам в лицето му и слизам сама. Знам, че преди да успея да направя три крачки, ще започнат да стрелят, затова не виждам смисъл. Трябва да внимавам, да се оглеждам и да измисля начин да се спася. В никакъв случай нямам намерение да съм в района, когато бомбата избухне.

Хана ни повежда по стъпалата на верандата, спира пред вратата с гръб към нас и изчаква единият от охранителите да мине първи и да отключи. Изведнъж намразвам силно това разглезено захаросано момиче в снежнобяла рокля и с огромна къща.

Вътре е изненадващо тъмно. Всичко наоколо е полиран дъб и тъмна кожа. Повечето прозорци са закрити от сложни дантелени пердета и кадифени завеси. Хана ме повежда към хола, но по средата на пътя размисля. Продължава надолу по коридора, без да пали осветлението, включва само една лампа, обръща се, поглежда ме с неразгадаем за мен поглед и влиза в кухнята.

За разлика от останалите стаи тази е светла и слънчева. Големите прозорци гледат към необятен заден двор с гора от бели борове или ясен, мек и почти бял, ограден с бял мрамор.

Телохранителят влиза след нас.

— Остави ни — нарежда му Хана.

Осветена от косо падащото слънце, което кара лицето й да грее, тя отново прилича на ангел. Нейното спокойствие, тишината в къщата, чистотата и красивите вещи ми замайват главата.

В същото време заровен някъде дълбоко под нея расте тумор, часовникът тиктака и съвсем скоро всичко ще хвръкне във въздуха.

Шофьорът, онзи, който ме вдигна на крака на пътя, започва да протестира, но Хана го слага на мястото му.

— Казах да ни оставиш. — Маската отново се пропуква и отдолу изплува старата Хана. Виждам предизвикателството в погледа й, царствения жест с брадичката. — И затвори вратата след себе си.

Мъжът се оттегля неохотно. Двамата си разменят остри погледи и мога да се закълна, че ако Хана не беше тук, щях вече да съм на оня свят. Бързо отхвърлям топлото чувство на близост към нея. Не искам да й благодаря.

Мъжете излизат. Хана се обръща към мен и ме приковава с непроницаемия си поглед. Накрая казва:

— Толкова си мършава!

Иде ми да се разсмея.

— Ами да. Повечето ресторанти в Пустошта са затворени. Заради бомбите — отвръщам, без да крия враждебната нотка в гласа си.

Тя не реагира. Продължава да ме гледа. Минава още една натежала от тишина минута.

— Седни — посочва към един от столовете.

— Предпочитам да остана права.

Хана свъсва чело.

— Приеми го за заповед.

Не вярвам, че ще извика горилите, ако й откажа, но няма смисъл да рискувам. Отпускам се на стола, без да откъсвам очи от нейните. Но не мога да се успокоя.

Минаха двайсет минути от първия вой на сирената. Имам по-малко от четирийсет да се добера до Грейс.

Щом сядам, Хана се обръща и изчезва в задната част на кухнята през една дебела врата до хладилника, явно към килера. Преди да измисля начин да офейкам, тя се връща с увит в кърпа хляб. Оставя го на плота, отрязва няколко филии, намазва ги с масло и ги подрежда в една чиния. После отива на мивката и намокря една кърпа.

Гледам я как завърта кранчето, водата тръгва веднага, и усещам как завистта започва да ме яде отвътре. От цяла вечност не съм влизала под душ, не съм се къпала като хората, с топла вода, само се плицукам в ледените води на реките.

— Ето — подава ми тя напоената с топла вода кърпа. — Оправи се, че не приличаш на нищо.

— Извинявай, нямах време да си сложа грим — захапвам я аз, но вземам кърпата и я прокарвам внимателно по ухото си. Кръвта е спряла, слава богу, но по плата остават засъхнали следи. Продължавам да трия лицето и ръцете си, без да свалям очи от Хана. Какво ли не бих дала да прочета мислите й в този момент.

Приключвам с бърсането; Хана поставя чинията с хляба пред мен, пълни една чаша с вода и слага истински кубчета лед, цели пет, които потракват весело по стъклото.

— Яж — нарежда ми тя. — И пий.

— Не съм гладна — лъжа я.

Хана извърта очи и аз отново виждам под новата външност да се прокрадва старата ми приятелка.

— Не ми се прави на интересна — извива устни тя. — Знам, че си гладна. Направо си озверяла от глад. И сигурно си още толкова жадна.

— Защо правиш това? — питам я аз.

Хана отваря уста, после я затваря. Накрая казва тихо:

— Защото някога бяхме приятелки.

— Някога — казвам рязко. — Сега сме врагове.

— Врагове ли? — поглежда ме изненадано тя, сякаш досега не й е минавало през ума.

Отново ми става кофти, отново изпитвам вина. Нещо не е наред с Хана, виждам го, но бързам да забравя тази мисъл.

— Разбира се — отвръщам хладно.

Хана ме гледа още няколко секунди. После става рязко от масата и отива до прозореца — Щом ми обръща гръб, веднага грабвам една филия, набутвам я в устата си и започвам да дъвча бързо с риск да се задавя. Прокарвам хляба с дълга глътка вода, толкова студена, че гърлото ме заболява от удоволствие.

Хана мълчи дълго. Вземам си друга филия. Няма начин да не чува как дъвча, но не казва нищо и не се обръща. Позволява ми да запазя достойнство и това, въпреки нежеланието ми, ме изпълва с благодарност.

— Съжалявам за Алекс — казва тя, все още с гръб към мен.

Стомахът ми започва да протестира. Прекалено много храна за прекалено кратко време.

— Той е жив — признавам високо.

Не знам защо, реших да й кажа. Сигурно искам да й покажа, че нейните хора не са победили, поне в този случай. Въпреки че по някакъв начин всъщност победиха.

— Какво? — обръща се тя към мен.

— Той е жив — повтарям аз. — Тикнали са го в Криптата.

Хана се дърпа назад, сякаш съм я зашлевила. Засмуква долната си устна и започва да я дъвче.

— Аз… — започва тя, но се намръщва и спира.

— Какво? — Познавам тази физиономия. Хана знае нещо. — Какво ти?

— Нищо, аз… — Тя тръсва глава, сякаш да се отърси от някаква мисъл. — Стори ми се, че го видях.

Всичко в мен се преобръща.

— Къде?

— Тук. — Хана ми хвърля още един от нейните неразгадаеми погледи. Новата Хана е пълна загадка за мен. — Снощи. Но ако е в Криптата…

— Вече не е. Избяга.

И изведнъж Хана, лампите, кухнята, дори и бомбата, тихо отмерваща времето някъде под нас — всичко ми изглежда на светлинни години от мен. Веднага виждам логиката. Алекс беше съвсем сам. Нормално е да се върне там, където е отраснал.

Алекс е тук — някъде из Портланд. Може би все още има надежда за нас. Само да се измъкна оттук.

— Е? — избутвам стопа назад. — Какво ще направиш сега? Ще извикаш ли регулаторите?

Докато говоря, вече планирам действията си. Мога да я нападна, ще я сваля за нула време, но идеята някак си не ми харесва. А и Хана, разбира се, няма да се даде без бой. Докато се справя с нея, охраната ще е дошла.

Но ако мога да я накарам да излезе от кухнята, дори за няколко секунди, ще сложа стола под перваза, ще прекося задния двор, ще се покатеря на някое дърво и ще изчакам… Този двор сигурно излиза на друга улица. Ако не е така, ще трябва да заобиколя по края и да изляза пак на „Есекс“. Трудно е и е далече, но все пак е някаква възможност.

Хана ме поглежда спокойно. Стрелките на часовника над печката се движат с рекордна скорост и аз си представям как таймерът на бомбата тиктака.

— Искам да ти се извиня — казва тихо тя.

— Ха! И за какво?

Нямам време за това. И двете нямаме време. Не искам да мисля какво би станало с нея дори и аз да избягам навреме, защото Хана ще остане тук, при бомбата…

Повдига ми се. Страх ме е съчувствието да не вземе връх. Сега не бива да се разсейвам. Не е моя грижа какво ще стане с Хана. Вината също няма да е моя.

— Аз казах на регулаторите за „Брукс“ трийсет и седем — добавя тихо тя. — Аз им съобщих за теб и Алекс.

Зяпвам като малоумна.

— Ка-кво?

— Аз им казах — повтаря Хана и въздъхва леко, сякаш изричането на истината сваля товар от плещите й. — Много съжалявам. Аз… ревнувах.

Устните ми залепват. Имам чувството, че ме обгръща непрогледна мъгла.

— Ревнувала си? — успявам да прошепна.

— Аз… исках да имам същото, каквото ти имаше с Алекс. Чувствах се объркана. Не знаех какво правя.

Отново ми прилошава. Не, това не може да бъде. Няма никакъв смисъл. Хана — красавицата, Хана — най-добрата ми приятелка, безстрашната и безкомпромисна Хана. Аз й вярвах. Обичах я.

— Ти беше най-добрата ми приятелка.

— Така е.

Тя отново гледа объркано, сякаш се опитва да си спомни значението на тези думи.

— Ти имаше всичко. — Макар да не искам, повишавам тон. Гневът ме разтърсва, помита ме като буен поток. — Съвършен живот. Съвършено досие. Всичко.

Соча към безупречно чистата кухня, към окъпаните в слънце мраморни плотове, гладки като масло.

— Аз си нямах нищо. Само Алекс. Единственото… — Гневът надделява, свивам юмруци и пристъпвам напред, сляпа за всичко останало. — Защо не можа да го преглътнеш? Защо трябваше да ми вземеш и това? Защо винаги всичко трябва да е за теб?

— Казах ти, че съжалявам — отвръща механично Хана.

Искам ми се да пищя от смях. Да заплача, да избода очите й.

Замахвам и я удрям по лицето. Гневът потича през рамото към дланта ми и тя се вдига, преди да осъзная какво правя. Звукът от плесницата е стряскащо силен и аз очаквам охранителите да нахлуят в стаята. Никой не се появява.

Лицето на Хана почервенява веднага. Но тя не изохква. Не произнася нито звук.

Настъпва такава тишина, че чувам собственото си дишане. Накъсано. Отчаяно. Сълзите пълнят очите ми. Гневът се смесва със срам и мъка.

Хана се обръща бавно към мен.

— Заслужавам си го — казва тя.

Изведнъж ме обзема страшна умора. Не мога повече да се боря, да удрям и да бъда удряна. Какъв е този изкривен свят, в който хората, които искат само едно — да обичат, — са принудени да се бият? Всичко е обърна го наопаки. Едва се сдържам да не се просна отново върху стола.

— Чувствах се ужасно — заговаря Хана с тих, почти шепнещ глас. — Трябваше да ти кажа. Затова ти помогнах да избягаш. Имах… — Тя започва да търси правилната дума — угризения.

— А сега? — питам я.

Хана вдига рамене.

— Вече съм излекувана. Различно е.

— По какъв начин?

За миг ми се иска — най-много от всичко — да остана тук с нея, да рискувам всичко.

— Чувствам се по-свободна.

Не знам какво очаквах да чуя, всичко друго, но не и това. Тя явно усеща, че отговорът ме изненадва, защото продължава:

— Всичко е някак притъпено. Сякаш чуваш звука под вода. Няма защо да мисля толкова за други хора. — Ъгълчето на устните й потръпва в усмивка. — Но ти сама каза, че никога не съм се интересувала от другите. Може би си права.

Остра болка пронизва главата ми. Край. Всичко свърши. Искам да се свия на кълбо и да заспя.

— Нямах предвид това. Ти… можеше. Можеше да усещаш другите хора. Знаеше как.

Не знам дали изобщо ме чува, защото заговаря веднага след мен, без да отчита думите ми:

— Вече няма нужда да слушам когото и да било.

Казва го със странен глас и в него долавям победоносна нотка. Поглеждам я и с изненада забелязвам, че се усмихва. Не знам, може би има предвид конкретен човек.

Външната врата се отваря и затваря. Чува се мъжки глас. Лицето на Хана се променя. Става напрегнато, сериозно.

— Това е Фред — казва тя, прекосява стаята и подава глава от вратата, за да огледа коридора. После се обръща към мен, внезапно останала без дъх: — Хайде. Бягай, докато е в кабинета.

— Къде да бягам?

Хана видимо се ядосва.

— Задната врата води към верандата. Оттам ще прекосиш градината и ще излезеш на „Донет“. Тя ще те отведе обратно в Брайтън. Хайде, бързо! Ако те види, ще те убие.

Толкова съм изумена, че оставам да я гледам със зяпнала уста.

— Защо, Хана? Защо ми помагаш?

Тя се усмихва отново, но очите й остават тъмни и непроницаеми.

— Ти сама го каза. Аз бях най-добрата ти приятелка.

Изведнъж енергията ми се възвръща. Хана ще ме остави да си тръгна. Приближавам към нея, преди да й дам време да размисли. Тя притиска гръб в една от вратите и я отваря, за да мина, като поглежда към коридора на всеки две секунди, за да се увери, че теренът е чист. Преди да се размина с нея, спирам.

Ванилия и жасмин. Все още го ползва. Ухае по същия начин.

— Хана… — казвам и я поглеждам в очите. Толкова съм близо до нея, че виждам златистите жилки в сините й зеници. Облизвам устни и добавям: — Тук има бомба.

Тя подскача.

— Какво?

Нямам време да съжаля за постъпката си.

— Някъде из къщата има бомба. Махни се оттук, чуваш ли? Излез от къщата.

Тя сигурно ще вземе и Фред със себе си, и експлозията няма да достигне до целта си, но не ми пука. Някога обичах това момиче, а то ми помага сега. Дължа й го.

Изразът на лицето й отново става неразгадаем.

— Колко време имам? — пита делово.

Поклащам глава.

— Десет минути. Може би петнайсет.

Тя кима, за да ми покаже, че разбира. Минавам по край нея и излизам в тъмния коридор. Хана остава до люлеещото се крило на вратата, неподвижна като с мумия. Вирва брадичка и посочва с нея към задната врата.

Хващам бравата, когато Хана прошепва:

— За малко да забравя. — Пристъпва към мен, роклята й изшумолява и за миг ми се струва, че към мен приближава призрак. — Грейс е в Хайландс. Адресът е „Уайнууд Роуд“ трийсет и едно. Сега живеят там.

Вглеждам се в нея. Някъде дълбоко зад тези непознати очи е заровена моята вярна приятелка.

— Хана… — започвам, но тя ме прекъсва.

— Не ми благодари — казва тихо. — Просто върви.

Инстинктивно, без да разбера какво правя, хващам ръката й. Две дълги стискания и две къси. Старият ни сигнал.

Тя ме поглежда изплашено, но после чертите на лицето й бавно се отпускат. За част от секундата очите й грейват, сякаш осветени отвътре.

— Помня — прошепва Хана.

Някъде се затръшва врата. Хана се свива, внезапно изплашена. Завърта ме с гръб към себе си и ме изблъсква през вратата.

— Тръгвай — казва тя и аз тръгвам, без да се обръщам.