Лорън Оливър
Реквием (37)

Хана

Алармите гръмват точно преди свещеникът да ни обяви за съпруг и съпруга. В един миг всичко беше притихнало, замръзнало на място. Музиката бавно отшумя, тълпата замлъкна и гласът на свещеника отекна в залата, изсипа се върху зрителите като дъжд. В тишината чувам ясно работата на фотоапаратите — отваряне, затваряне, отваряне, затваряне, като метални дробове.

В следващия момент всичко се задвижва, въздухът се изпълва с писъци, със сирени. Мигновено разбирам, че невалидните са тук. Идват за нас.

Към мен се протягат ръце от всички страни и ме подхващат грубо.

— Бързо, бързо, бързо!

Телохранителите ме повличат към изхода. Някой настъпва края на роклята ми и се разнася звук от скъсване на плат. Залютява ми на очите и започвам да се задушавам от миризмата на прекалено много афтършейв, прекалено много човешка плът.

— Хайде, по-бързо!

Въздухът затреперва от статичния шум на радиостанциите. Напрегнати гласове крещят закодирани думи, които не разбирам. Опитвам се да се обърна, да потърся мама, но телохранителите почти ме вдигат на ръце и ме повличат напред. В следващия миг зървам Фред. Наобиколен от охраната, той крещи нещо по мобилния си телефон с бяло като платно лице. Искам да ме погледне, в този момент забравям за Каси, забравям за всичко, искам само да ми каже, че всичко ще е наред, да ми обясни какво става.

Но той изобщо не поглежда насам.

Навън ме посрещат заслепяващи светкавици и аз трябва да затворя очи. Журналистите са се струпали на вратите и блокират пътя ни към колата. Дългите метални тела на камерите им ми заприличват на тежки картечници, насочени към мен.

Божичко, те ще ни избият. До един.

Телохранителите разчистват пътя пред мен, разкъсват с лакти и рамене потока от хора и ние най-после се добираме до колата. Отново се оглеждам за Фред. Погледите ни се срещат за миг над бягащата тълпа. Той тръгва към служебния автомобил и пътьом извиква към Тони:

— Отведи я у дома!

После се обръща и сяда на задната седалка на полицейската кола. И толкова. Нито дума към мен.

Тони натиска главата ми, за да вляза по-бързо. Двама от телохранителите на Фред сядат от двете ми страни с извадени пистолети в ръце. Искам да ги помоля да скрият оръжието си, но мозъкът ми явно е блокирал, защото не си спомням имената на нито един от тях.

Тони включва двигателя, но барикадата от хора на паркинга не ни позволява да тръгнем. Тони натиска нервно клаксона, аз запушвам ушите си и си напомням да дишам — ние сме в безопасност, в колата сме и всичко ще бъде наред. Полицията ще се погрижи за всичко.

Слава богу, започваме да се движим, бавно, но сигурно напредваме през оредяващата тълпа. Трябват ни почти двайсет минути, за да излезем от дългата алея, която води към лабораториите, и след няколко маневри да завием надясно по Камършъл стрийт. По нея също има хора, повече, отколкото по малките странични улици. В колата цари пълна тишина, всички гледат човешкия поток отвън. Изпаднали в паника, хората бягат хаотично, не обръщат внимание на автомобилите. През дебелите прозорци прониква само сигналът за тревога и колкото и да е странно, тези безгласни хора, отворили уста в безмълвен писък, ме плашат повече от всичко останало.

Завиваме по малка уличка, толкова тясна, че сърцето ми се свива, да не би да заседнем между тухлените стени на къщите от двете ни страни, но скоро се измъкваме оттам и поемаме по друга еднопосочна улица, относително празна и малко по-широка. Минаваме, без да обръщаме внимание на знака „стоп“, и завиваме наляво. Най-после пътят пред нас е чист.

Сещам се, че мога да се свържа с мама по мобилния телефон, и набирам номера й няколко пъти, но системата неизменно ми съобщава, че избраният номер е грешен или непълен. Мрежата сигурно е претоварена. Изведнъж се чувствам съвсем мъничка, нищожна. Системата е сигурност. Тя е всичко. В Портланд винаги те наблюдава някой или нещо.

Но в момента, изглежда, системата е ослепяла.

— Пусни радиото — казвам на Тони и той го включва. Гласът на говорителя на Националната информационна служба е спокоен, дори малко апатичен. Шашвам се, докато го слушам да произнася ужасни думи с кротък, уверен тон.

… пробив в стената… призоваваме всички да не се поддават на паниката… докато полицията овладее положението… заключете всички врати и прозорци и останете по домовете си… регулаторите и всички държавни органи координират действията си…

Гласът спира изненадващо. За миг се чува само пращене. Тони завърта копчето, но колонките продължават да излъчват бял шум. И изведнъж се включва силен непознат глас:

Хора, това, което става, е от историческо значение. Ние си вземаме обратно града. Искаме си нашите права и нашата свобода. Присъединете се към нас. Срутете стените. Свалете…

Тони изключва радиото и тишината в колата пронизва тъпанчетата ми. Сещам се за онази сутрин, когато започнаха първите терористични атаки. В десет часа сутринта в един спокоен вторник, ден като всички други, над Портланд се разнесоха три експлозии. Помня, че бях в колата. Когато с мама чухме изявлението по радиото, в първия момент не повярвахме. И не можахме да повярваме, докато не видяхме гъстия дим над града и хора с пребледнели от ужас лица не изпълниха улиците, а над главите ни не започна да се сипе прах като пухкав бял сняг.

Касандра каза, че Фред е позволил онези атаки, за да докаже, че невалидните съществуват и че наистина са чудовища. Сега чудовищата са тук, в града, вървят по нашите улици. Не мога да повярвам, че би позволил това да се случи.

Трябва да вярвам, че ние ще оправим нещата дори и ако това означава да ги избием.

Най-после се измъкваме от хаоса и тълпите. Вече сме близо до Кимбърланд, тих жилищен квартал, където някога живееше Лена. В далечината сирената на стария фар на кулата в Минджой Хил започва да вие, да изпраща тъжни послания между воя на алармите. Толкова ми се иска вместо в дома на Фред да си ида у нас, да се свия в леглото и да заспя, после да се събудя и да открия, че днешният ден е бил просто един промъкнал се през пукнатините на процедурата кошмар.

Но моята къща вече не е мой дом. Въпреки че свещеникът не успя да завърши церемонията, вече официално съм омъжена за Фред Хардгроув. И повече нищо няма да е същото.

Завиваме наляво по „Шърман“, после надясно по една по-малка уличка, която ни води към парка. Вече сме на края на алеята, когато някой притичва като сива сянка пред колата.

Тони извиква и набива спирачки, но твърде късно. Успявам да видя парцаливите дрехи и рошавата коса — невалиден, — преди да се надигне. Виждам, че е момиче. То обръща за миг лицето си към нас, вдига падналата качулка на главата си и запълзява към тротоара.

У мен се надига внезапен и страховит гняв и притъпява чувството за страх. Навеждам се напред и извиквам с цяло гърло:

— Ето една от тях! Една от тях! Не й позволявайте да се измъкне!

Тони и двамата охранители нямат нужда от втора покана. Незабавно изскачат на улицата и вадят пистолетите, оставяйки вратите отворени. Ръцете ми треперят, свивам юмруци, облягам се назад, поемайки големи глътки въздух, за да се успокоя. Сирените се чуват много по-ясно през отворените врати, чуват се и далечните викове и писъци, и ревът на океана.

Това е Портланд, моят Портланд. В този момент нищо друго няма значение, нито лъжите и грешките, нито неизпълнените обещания. Това е моят град и сега той е под обстрел. Гневът нараства у мен, заплашва да изригне като фонтан.

Тони стига до момичето, хваща го и го вдига на крака. То се бори, въпреки че мъжете са трима и са по-силни от него. Косата закрива лицето му, виждам само как драска и рита като животинче.

Готова съм да го убия със собствените си ръце.