Лорън Оливър
Реквием (31)

Хана

Сутринта на последния ми ден като Хана Тейт излизам да изпия кафето си сама на предната тераса. Бях планирала да направя една последна обиколка с колелото, но след случилото се миналата вечер това е невъзможно. Улиците ще са пълни с полицаи и регулатори, ще трябва да си показвам документите и да отговарям на въпроси, на които не мога.

Затова сядам на люлката на верандата и се заслушвам в успокояващото й скърцане. Утрото е тихо, хладно, сиво и напоено с аромата на океан. Денят ще бъде прекрасен, ясен и слънчев. От време на време се чува крясък на чайка, но иначе е съвсем тихо. Няма аларми и сирени, няма дори намек от снощната суматоха.

В центъра на града е съвсем различно. Там ще има барикади и проверки, ще увеличат охраната на новата стена. Спомням си какво ми каза веднъж Фред за тази стена. Ще бъде като палмата на Бог, ще ни пази винаги, ще държи болестта, разрухата, изневярата и безчестието далече от нас.

Но може би никога няма да бъдем в пълна безопасност.

Може би ще има нови нападения над Хайландс; семействата, които сега живеят там, отново ще бъдат преместени и после ще бъдат забравени.

И аз повече няма да мога да помагам на семейството на Лена. Чак сега го осъзнавам. А отдавна трябваше да го разбера. Отдавна трябваше да престана. Каквото и да става с тях — дали умират от глад, или мръзнат като кучета, — това вече не е моя работа.

По един или друг начин всички сме наказани заради живота, който си избрахме. Аз ще платя за греховете си, за предателството, за това, че й помагах, за това, че причиних толкова злини на семейството й — ще плащам сметката всеки ден до края на живота си.

Затварям очи и си представям старото пристанище, сградите наоколо, лодките в морето, слънчевата пътека по водата и разбиващите се в брега вълни.

„Сбогом, сбогом, сбогом.“

Мислено изминавам пътя от Източния плаж до хълма Минджой и виждам целия град в краката си, искрящ на утринното слънце.

— Хана?

Отварям очи. Мама е излязла на верандата и притиснала тънката си нощница към корема, примижава на слънцето. Без грим лицето й изглежда скучно.

— Време е да си вземеш душ — казва тя.

Ставам и влизам вкъщи след нея.