Лорън Оливър
Реквием (30)

Лена

Аз съм в тълпата и гледам как две деца се карат за едно бебе. Дърпат го яростно напред-назад, сякаш са хванали не ръцете му, а двата края на въже и теглят ли, теглят, а бебето посинява, всеки момент ще го разкъсат на две. Опитвам се да си пробия път до тях, да ги спра, но около мен се събират все повече хора, препречват пътя ми и ме притискат така, че не мога да мръдна. Точно тогава се случва онова, от което се страхувах. Бебето пада. Удря се в каменния паваж и се пръска на хиляди парчета като порцеланова кукла.

Изведнъж всички хора изчезват. Оставам сама на пътя. Едно момиче с дълга заплетена коса се е навело над счупената кукла, сглобява прецизно парченцата и си тананика тихичко. Денят е ясен и тих. Всяка моя стъпка отеква като пушечен изстрел, но тя поглежда към мен чак когато заставам пред нея.

Щом вдига глава, я познавам на мига: Грейс.

— Виждаш ли? — показва ми куклата. — Аз я поправих.

Тогава забелязвам, че това е старата ми кукла. По лицето и тялото й има паяжина от пукнатини.

Грейс залюлява куклата в ръцете си.

— Събуди се, събуди се — запява тя.

— Събуди се.

Отварям очи. Мама стои над мен. Сядам с изтръпнали от ужас ръце и крака. Започвам да свивам и отпускам пръсти, за да дойда на себе си. Мъглата е гъста и небето едва просветлява. Земята е покрита със скреж и одеялото ми го е попило, докато съм спала. Потръпвам от студ, утринният вятър ме пронизва през дрехите. Лагерът ври и кипи, хората се суетят напред-назад, движат се като сенки в утринната мъгла. Огньовете вече горят, скоро започват и разговорите, чуват се викове и отделни команди.

Мама ме хваща за ръка и ми помага да стана. Невероятно, но тя изглежда свежа и отпочинала. Най-после крайниците ми се раздвижват.

— Едно кафе ще ти раздвижи кръвта — казва тя.

Рейвън, Так, Пипа и Звяра, разбира се, вече са на крак.

Събрали са се с Колин и дузина други до един по-голям огън и разговарят тихо. Дъхът им излиза от устата на малки облачета и се разнася във въздуха. Върху огъня има голяма кана с кафе, горчиво и пълно с едри парчета от счуканите зърна, но поне е топло. Още след първите две глътки се чувствам по-добре. Но не мога да хапна нищо.

Рейвън ме вижда и вдига въпросително вежди. Мама й прави жест да не се занимава и тя се обръща към Колин.

— Добре — казва той. — Всичко е уточнено, нали? Влизаме в града разделени на три групи. Първата влиза след час, разузнава положението и се свързва с нашите хора. Втората група е най-многобройна и не мърда, докато не удари дванайсет. Третата група тръгва веднага след нея и се насочва право към целта…

— Хей — чувам гласа на Джулиан зад себе си. Очите му още са подути от съня и косата му е безнадеждно объркана. — Липсваше ми тази нощ.

Тази нощ просто не намерих сили да легна до него. Взех свободно одеяло и заспах на открито до стотици други жени. Дълго време гледах звездите и си припомнях онази първа нощ, когато дойдох в Пустошта с Алекс.

Никога няма да забравя как ме поведе към един от фургоните и отвори онзи подвижен таван, за да можем двамата да съзерцаваме небето.

Колко много неща ни свързваха тогава, колко много жадувахме и двамата за този изпълнен с опасности, но красив живот без процедурата!

Джулиан протяга ръце към мен, но аз отстъпвам назад.

— Не можах да заспя — казвам. — Но не исках да те будя.

Той се намръщва. Нямам сили да го погледна в очите. През последната седмица се примирих с мисълта, че никога няма да го обичам толкова, колкото Алекс. Сега обаче този факт застава между нас като стена. Истината започва да ме измъчва: никога няма да обичам Джулиан, колкото обичах Алекс.

— Какво ти става? — вглежда се в мен той.

— Нищо — казвам тихо, после повтарям: — Нищо.

— Случило ли се е… — започва Джулиан, но Рейвън се обръща и кима към него.

— Ей, Джулиан — извиква тя името, което използва, когато е ядосана. — Сега не е време за сладки приказки. Млъквай и се омитай оттук!

Джулиан затваря уста, а аз бързо поглеждам Калин. Джулиан се примирява, не се опитва да ме докосне или да поговори с мен. Небето вече е набраздено от дълбоки червени и оранжеви ивици, като пипала на голяма медуза, носеща се из млечнобял океан. Мъглата се вдига и земята се отърсва от съня си. Портланд също скоро ще се раздвижи.

Колин продължава да обяснява плана за действие.