Лорън Оливър
Реквием (3)

Хана

Да ви кажа ли най-голямата си тайна? В неделното училище само се правех, че уча, а на изпитите преписвах.

Така и не успях да разбера тази книга „Ш-ш-т“. Единственият раздел, към който проявих някакъв интерес, беше „Легенди и социална несправедливост“, защото е пълна с приказни митове за света преди Лечението. Любимата ми легенда е за Соломон. Ето какво пише там:

Едно време, в дните на всеобща болест, имало две жени и едно бебе. Всяка от тях твърдяла, че бебето е нейно. И двете отказвали да дадат детето на другата. Накрая отишли при царя да отсъди коя е права. Жените се заклели, че обичат детето и че ще умрат, ако той им го вземе.

Царят, чието име било Соломон, ги изслушал и заявил, че има справедливо решение.

— Ще разделим бебето на две — отсякъл той. — Така и двете ще имате част от него.

Жените признали, че решението наистина е справедливо. Извикали екзекутор и той разсякъл с брадвата си бебето на две абсолютно еднакви половини.

Бебето не проплакало, не произнесло нито звук, не погледнало към майките, докато го разсичали, а на пода в палата се появило кърваво петно, което не можело да се измие с нищо и останало там хиляди години…

Трябва да съм била на осем или девет години, когато прочетох този откъс, и той наистина ме потресе. Дни наред не можех да избия от главата си образа на горкото бебе. Непрекъснато го виждах разсечено на две върху плочките на пода, като забодена с карфица пеперуда зад стъкло.

Най-вълнуващото в тази история е, че тя е истинска. Може да не се е случило точно така — в обществото съществува дебат по раздела „Легенди и социална справедливост“, — непрекъснато се обсъжда въпросът, дали легендите са точни от историческа гледна точка, или някои си ги е измислил. Тази легенда обаче показва света във вярна светлина. Помня, че тогава се чувствах точно като онова бебе: разкъсвана от различни чувства, разкъсвана между желанието и лоялността.

Легендата показва ясно какъв е светът на желанията.

Такъв беше и за мен преди лечението.

 

 

Точно след двайсет и един дни ще стана омъжена жена.

Поглеждам към мама. Имам чувството, че ще се разплаче всеки момент, и вътрешно се надявам да го направи. През целия си живот съм я виждала да плаче само два пъти: първият път беше, когато си счупи крака, а вторият — миналата година, когато излезе от къщи и видя, че протестиращите са се прехвърлили през оградата, измачкали са тревата пред входа ни и са потрошили красивата ни кола на парчета.

Но този път не се разплаква, казва само:

— Изглеждаш прекрасно, Хана.

И още:

— Не ти ли е малко широка в кръста?

Госпожа Килигън („Викай ми Ани“, ми рече превзето първия път, когато дойдохме на проба за сватбената рокля), висока жена с мръсножълта коса и изморен вид, сякаш през всичките тези години по погрешка е гълтала различни по големина и дебелина карфици и игли, ме обикаля от всички страни, боде с карфици ту долу, ту горе, взема оттук и добавя оттам.

— Сигурна ли си, че искаш тези крилца вместо ръкави, скъпа? — пита ме притеснено мама.

— Сигурна съм — отсичам на мига.

— Не ти ли се струва прекалено детинско?

Госпожа Килигън — Ани — прави нервен жест с дългата си костелива ръка и се намесва:

— Целият град ще те гледа, Хана.

— Цялата страна — поправя я мама.

— На мен ръкавите ми харесват — казвам и за малко да добавя: „Сватбата си е моя, нали?“ Но всъщност не е така. Не и след онзи инцидент през януари и смъртта на кмета Хардгроув. Сега нашата сватба принадлежи на целия град. Всички ми го повтарят седмици наред. Вчера ни се обадиха от Националната информационна служба да питат може ли да публикуват информация, взета от телевизията, или е по-добре да изпратят свой екип на място да заснеме цялата церемония.

Страната се нуждае от символ, сега повече от всякога.

Аз стоя пред трикрило огледало и виждам загриженото лице на мама от три различни ъгъла. Тя докосва лакътя ми и казва:

— Госпожа Килигън е права. Искаш ли да погледнем как ще стои с три четвърти ръкави?

Няма смисъл да споря. Трите отражения кимат едновременно. Три еднакви момичета с три еднакви сплетени на плитка руси коси и с три еднакви дълги до земята бели рокли. Не мога да се позная. Роклята и ярките светлини в пробната са ме преобразили изцяло.

През целия си живот съм била Хана Тейт. Но момичето в огледалото не е Хана Тейт. Тя е Хана Хардгроув, бъдеща съпруга на бъдещия кмет на града и символ на мечтата за един свят без делириум.

Пътеводна звезда на всички граждани.

— Чакай да видим какво мога да ти предложа — казва госпожа Килигън. — Ще пробваме да я направим малко по-различна, просто за сравнение, нали?

Тя се понася по сивкавия износен килим и изчезва в склада. През отворената врата се виждат десетки покрити с найлон сватбени рокли, които започват да се клатушкат, когато тя минава покрай тях.

Мама въздъхва. Стоим тук вече два часа и имам чувството, че постепенно започвам да приличам на плашило: натъпкано със слама и зашито. Мама сяда на дървеното столче до огледалата и предвидливо взема своята чанта в скута си, да не би случайно да докосне мръсния килим.

Госпожа Килигън държи най-добрия магазин за сватбени рокли в Портланд, но той също носи последствията от Инцидентите през миналата година — последствия, които дори и държавната сигурност не може още да превъзмогне. Парите не стигат почти на никого и това си личи. Една от крушките на тавана е изгоряла, помещението мирише на прах и застояло, сякаш не е било почиствано отдавна. На една от стените се е появил мухъл и тапетите са се надули, а по-рано забелязах голямо кафяво петно на едно от раираните канапета в гостната. Госпожа Килигън забеляза погледа ми и хвърли небрежно шала си върху петното, за да го прикрие.

— Наистина изглеждаш прекрасно, Хана — казва мама.

— Благодаря — отвръщам любезно.

Знам, че изглеждам прекрасно. Може да е малко самонадеяно, но знам, че е истина.

Това също е последица от лечението. По-рано хората непрекъснато ми казваха, че съм хубава, но аз не го усещах. След процедурата сякаш се срути някаква стена. Сега виждам ясно, че съм много красива.

Но вече не ми пука.

 

 

— Ето ме и мен!

Госпожа Килигън се появява отново, наметнала върху ръката си няколко опаковани в найлон рокли. Преглъщам една въздишка, но не достатъчно бързо, защото тя явно я забелязва, слага ръка на рамото ми и казва:

— Не се тревожи, скъпа. Ще намерим съвършената рокля за теб. Нали затова сте тук?

Измъквам една усмивка и красивите момичета в огледалата също измъкват отнякъде три.

— Разбира се.

Съвършената рокля. Съвършеният партньор. Съвършеният живот, изпълнен със съвършено щастие.

Съвършенството е обещание и успокоение, че сме на прав път.

 

 

Магазинът на госпожа Килигън е при старото пристанище. Излизаме на улицата и аз вдишвам познатия мирис на сухи водорасли и старо дърво. Денят е слънчев, но вятърът е силен и по брега е студено. Няколко лодки — повечето рибарски и съвсем малко товарни — се полюшват мързеливо сред вълните. Плаващите по повърхността сухи дървета изглеждат като пораснали в океана тръстики.

Улицата е празна, с изключение на двама регулатори и Тони — нашия бодигард. След Инцидентите, когато бащата на Фред Хардгроув, тогава кмет на Портланд, беше убит, нашите решиха да наемат охрана, а аз трябваше да напусна възможно най-бързо колежа и да се омъжа.

Сега Тони е неизменно с нас. В почивните си дни изпраща своя брат, Рик, да го замества, така никога не оставаме сами. Отне ми цял месец, докато се науча да ги различавам, защото и двамата са с дебели и къси вратове и плешиви глави с лъскави темета. Никой от тях не говори много, а когато го прави, никога не казва нещо интересно.

Един от най-големите ми свързани с лечението страхове беше, че процедурата може да ме промени и да ми отнеме способността да мисля. Но се оказа точно обратното. Сега виждам нещата много по-ясно. В определен смисъл дори ги усещам по-ясно. По-рано чувствата предизвикваха у мен истинска буря; често се поддавах на паника, безпокойство и желание да се конкурирам с другите. Имаше нощи, когато почти не спях, и дни, когато ми се струваше, че нещо се опитва да изпълзи през гърлото ми навън.

Бях инфектирана. Сега инфекцията премина.

Тони ни чака, облегнат на колата. Няма да се учудя, ако е стоял в тази позиция през трите часа, докато бяхме при госпожа Килигън. Приближаваме, а той се изправя и отваря вратата на задната седалка за мама.

— Благодаря, Тони — казва тя. — Имаше ли някакви проблеми?

— Не, госпожо.

— Хубаво.

Тя се настанява на задната седалка и аз влизам след нея. Семейството ни се сдоби с тази кола само преди два месеца, купихме я, за да сменим старата, която размирниците изпочупиха.

Няколко дни след доставката на новия ни автомобил мама влязла в една бакалия и когато излязла, открила, че някой е написал с боя по бронята й „свиня“. Не спирам да си мисля, че истинската причина тя да наеме Тони, е да защити новата ни кола.

Тони затваря вратата след мен и светът зад боядисаните стъкла на автомобила става тъмносин. Тони включва радиото на ННБ — Национален новинарски блок. Познатите гласове на коментаторите ме успокояват и приспиват.

Облягам глава назад и се заглеждам в преминаващия покрай мен свят. Цял живот съм живяла в Портланд, познавам всяка негова уличка и всяко ъгълче. Но сега всичко ми изглежда някак далечно, като спомен от миналото. В предишния си живот обичах да седя с Лена на онези пейки там и да храня чайките, докато си говорим. За какво си говорехме с нея тогава? Говорехме за бягство. Искахме да се махнем оттук. Това беше просто една детска игра, като да вярваш във вълшебства.

Но никога, ама никога не съм допускала, че тя наистина ще го направи.

Стомахът ми започва да се бунтува и аз осъзнавам, че не съм яла от закуска. Сигурно съм гладна.

— Седмицата беше много натоварена — въздиша мама.

— Да, наистина.

— Не забравяй, че следобед ще дойдат от „Пост“ за интервю.

— Няма да забравя.

— Остава да ти намерим рокля за церемонията по встъпването в длъжност на Фред и сме готови. Или си решила да купиш жълтата? Онази, която видяхме миналата седмица в „Лава“?

— Не съм решила още.

— Как така не си решила? Церемонията е след пет дни, Хана. Всички ще гледат в теб.

— Тогава жълтата.

— Но какво ще облека аз, нямам никаква представа…

Навлизаме в Уест Енд, стария ни квартал. Уест Енд е дом на много видни личности, важни особи в църквата и в медицината — проповедници на религията на Новия ред, висши чиновници, лекари и учени от лабораториите. Точно затова по време на Инцидентите беше една от главните мишени.

Бунтовете бяха потушени бързо: все още се спори, дали са причинени от организирано движение, или са плод на случайно насочен гняв и натрупана страст, с която не спираме да се борим и толкова много искаме да унищожим. Така или иначе, много семейства решиха, че Уест Енд е прекалено близо до промишлената зона и до по-размирните квартали, където се крият голяма част от симпатизантите и привържениците на съпротивата. Повечето семейства, включително и нашето, се преместиха към вътрешността.

— В понеделник трябва да говорим с кетъринга…

— Знам, знам.

Завиваме от „Данфорд“ към „Вогън“, старата ни улица. Навеждам се леко напред с надежда да зърна къщата ни, но живият плет на семейство Андерсън я скрива почти цялата и всичко, което успявам да видя, е острият й зелен покрив.

Къщата е празна, като тази на семейство Андерсън до нас и другата на Ричардсън от другата страна на улицата, и вероятно ще си остане така. Няма табела с надпис „Продава се“, защото в тези времена никой не може да си позволи да купува. Фред казва, че застоят в икономиката ще продължи поне още две-три години, после нещата щели постепенно да се стабилизират. Но в момента правителството няма време за това, сега най-важната му задача е възвръщането на повсеместния контрол. Хората трябва да останат по местата си.

Чудя се дали мишките вече са намерили път към старата ми стая, осейвайки пода с мишини, и дали паяците са заложили мрежите си по ъглите. Няма да мине много време, и къщата ще заприлича на онази на улица „Брукс“ 37 — самотна, ненужна, бавно рушаща се от термитите.

Ето още една разлика след процедурата: сега мога да мисля за „Брукс“ 37, за Лена и за Алекс, без старите чувства да ме задушават.

— Сигурна съм, че дори не си погледнала списъка с гостите, който оставих в стаята ти.

— Нямах време — отвръщам разсеяно, загледана в тъжната картина отвън.

Завиваме по улица „Конгрес“ и пейзажът веднага се променя. След минути приближаваме едната от двете бензиностанции на Портланд, заобиколена от регулатори с насочени към небето оръжия, после минаваме край магазините за един долар, обществената пералня с избеляло оранжево платнище пред входа и накрая през неприветливата малка бакалия на ъгъла.

Изведнъж мама се навежда напред и слага ръка на седалката на Тони.

— Увеличи това — казва остро тя.

Тони завърта копчето на таблото. Гласът на говорителя гръмва в купето.

… се случва скоро след бунтовете в Уотърбъри, Кънектикът…

— Боже, не! — чувам я да мълви. — Не отново.

… молим настоятелно всички граждани и най-вече живущите в югоизточните райони на града да се евакуират временно в квартал Витлеем. Бил Ардъри, командващ специалните части, успокоява притеснените граждани в своята реч: „Ситуацията е под контрол“, увери ни той по време на седемминутното си обръщение. Държавата и градската полиция работят съвместно за овладяване на разпространението на болестта. Уверявам всички граждани, че в най-скоро време районът ще бъде ограден, прочистен и обработен със санитарни препарати. Няма никаква опасност от разширяване на заразата…

— Достатъчно — казва рязко мама и се обляга назад. — Не искам да слушам повече.

Тони отново завърта копчето на радиото. По повечето станции се чува само статичен шум. Миналия месец голямата новина беше, че правителствените правоохранителни органи засякоха няколко честоти, използвани от невалидните за конспиративни цели. Специалистите успяха да прихванат и декодират серия от много важни съобщения, което доведе до успешна акция в Чикаго и арест на ключови личности в съпротивителното им движение. Един от тях се оказа организатор на бомбения атентат във Вашингтон миналата есен. Експлозията там уби двайсет и седем души, сред които имаше и майка с дете.

Аз лично се зарадвах, когато екзекутираха заловените невалидни. Някои хора недоволстваха, според тях инжекцията била прекалено хуманен начин за умъртвяване на доказани терористи, но аз си помислих, че в нея има силно послание: Ние не сме чудовища. Ние сме разумни и състрадателни. Убиваме само защото защитаваме справедливостта и стабилността на нашето общество.

Тези, които предизвикват хаос, са от другата страна, от страната на неизлекуваните.

— Това е просто отвратително! — ядосва се мама. — Ако бяхме бомбардирали още при първите вълнения… Тони, внимавай!

Той натиска спирачките. Гумите изсвистяват. Аз залитам напред, но като по чудо успявам да не разбия челото си в стойката за глава на предната седалка, преди коланът да ме дръпне отново назад. Нещо се удря в колата, замирисва на изгоряла гума.

— Ужас! — извиква мама. — Какво става, боже мой…

— Съжалявам, госпожо. Не я видях. Излезе между боклукчийските кофи…

Едно момиче стои пред колата и се държи за капака. Косата закрива тясното й лице, но очите й се виждат — огромни и изплашени. Струва ми се, че познавам тези очи.

Тони сваля стъклото и вонята от подредените в редица боклукчийски кофи изпълва въздуха в купето със сладникава миризма на гнило. Мама започва да кашля и слага ръка пред носа си.

— Ей, добре ли си? — подава глава през прозореца Тони.

Момичето не отговаря. Диша забързано, явно не му достига въздух. Очите му се преместват от Тони назад към майка ми, после към мен. И дъхът ми спира!

Това е Джени. Най-голямата братовчедка на Лена. Не съм я виждала от миналото лято. Отслабнала е. И изглежда по-възрастна. Но без съмнение е тя. Разпознавам широките ноздри, острата вирната брадичка, разпознавам и очите.

Тя също ме познава. Няма начин. Преди да реагирам, Джени отдръпва ръце от капака и хуква към края на улицата. На гърба й се поклаща стара раница с петна от мастило и аз веднага разпознавам една от онези, които Лена си шиеше сама. На плата на един от джобовете трябва да са изписани с черен маркер две имена: на Лена и моето. Написахме ги заедно в седми клас по време на един скучен учебен час. В същия ден измислихме кодовата си дума, нашата парола, и си я повтаряхме често, където и да се намирахме. „Халена“. Комбинация от имената ни.

— Боже мой! Това момиче е достатъчно голямо, за да знае, че не бива да изскача така на улицата. За малко да ми докара сърдечен пристъп.

— Познавам я — изпускам се, без да се усетя. В съзнанието си продължавам да виждам огромните очи, бледото лице и слабото като скелет телце.

— Как така я познаваш? — обръща се мама към мен.

Затварям очи и се опитвам да мисля за красиви и спокойни неща. Залив. Виещи се в синьото небе чайки. Но вместо тях виждам очите на Джени, острите ъгли на скулите и брадичката й.

— Казва се Джени — изговарям тихо. — Братовчедка е на Лена…

— Внимавай! — прекъсва ме рязко мама.

Твърде късно осъзнавам, че съм казала прекалено много. Името на Лена е обида за семейството ни.

Дълги години мама се гордееше с приятелството ни. То беше символ за либералните й възгледи. „Не бива да съдим момичето заради нейното семейство — казваше на гостите си, когато те повдигаха въпроса за Лена. — Болестта не е генетично заложена. Тази идея е остаряла“.

Когато Лена се зарази и избяга, преди да могат да я излекуват, майка ми го прие като лична обида, сякаш приятелката ми беше направила всичко само за да я накаже, да я накара да изглежда глупава в очите на семейните ни приятели.

„Години наред я допускахме в дома си — говореше тя като на себе си в дните след бягството на Лена. — Въпреки че съзнавахме риска. Всички ни предупреждаваха… Трябваше да ги послушаме“.

— Изглеждаше много слаба — изричам на глас.

— Тони, карай към къщи! — заповядва мама, обляга глава назад и затваря очи — знак, че разговорът ни е приключил.