Лорън Оливър
Реквием (28)

Лена

Уточняването на подробностите се проточва до късно през нощта. Мъжът с пясъчнорусата коса, чието име е Колин, се уединява в един от фургоните със Звяра, Пипа, Рейвън, Так, Макс, Кап, майка ми и още няколко от неговата група и назначава охрана на вратата, защото събранието е само за специални хора. Знам, че се готви нещо голямо, нещо невиждано досега, по-голямо от Инцидентите, които разрушиха част от стената на Криптата и вдигнаха във въздуха едно полицейско управление, но нищо повече. Макс изпусна няколко думи и от тях си вадя заключение, че бунтът няма да бъде само в рамките на Портланд. Както и при предишните случаи, във всички градове из страната ще се съберат симпатизанти и невалидни и ще синхронизират гнева и енергията си с тази на съпротивата, само че този път ще бъдат мобилизирани всичките ни сили.

Рейвън и Макс излизат от фургона с мрачни и сериозни лица и тръгват към гората, сигурно по своя работа. Изтичвам при Рейвън и я моля да ме вкара вътре, но тя ме прекъсва веднага:

— Лягай си, Лена. Всичко е под контрол.

Навярно минава полунощ, Джулиан спи от часове, но аз не мога да си представя, че ще си легна в такъв момент. Заедно с кръвта по вените ми пъплят хиляди мравки, ръцете и краката ме сърбят, молят ме да ги задействам, да правя нещо. Започвам да обикалям в кръг, опитвам се да се отърва от това усещане, от възбудата, от раздразнението си към Джулиан. Ядосана на Рейвън, повтарям в мислите си всички неща, които искам да й кажа.

Аз извадих Джулиан от онези подземия. Аз рискувах живота си, за да се промъкна в Ню Йорк и да го спася. Аз отидох в Уотърбъри и открих, че Лу е предателка. А сега Рейвън ми казва да си лягам, сякаш съм някакво си мамино момиченце.

Погледът ми попада на една тенекиена чаша, полузарита в пепелта в края на угасналото огнище. Засилвам се и я ритам с всички сили. Тя прелетява стотина метра и се удря странично в стената на един фургон. Отвътре някакъв мъж се провиква:

— Хей, по-внимателно!

Не ми пука, че съм го събудила. Не ми пука дори ако събудя целия лагер.

— Не можеш да спиш ли?

Веднага се обръщам. Корал седи до друг умиращ огън на известно разстояние зад мен с прибрани под брадичката си колене и от време на време побутва с пръчка тъмнеещата жарава.

— Здрасти — казвам предпазливо. Откакто Алекс си замина, тя почти замлъкна. — Не те видях.

Корал ме поглежда в очите и се усмихва вяло.

— Аз също не мога да заспя.

Въпреки смущението ми ми се струва тъпо да вися над нея, затова сядам на един от опушените до черно пънове около огъня.

— За утре ли се тревожиш?

— Всъщност, не. — Тя побутва с пръчката угасващия огън и се заглежда в искрите. — За мен това няма значение.

— Какво искаш да кажеш? — За първи път от седмици я поглеждам отблизо. Несъзнателно я избягвах. Тя носи в себе си някакъв трагизъм, някаква празнина, бледата й кожа ми изглежда като черупка — куха и спаружена.

Корал потръпва. Очите й не изпускат от поглед тлеещите въглени.

— Вече никой не ми остана.

Преглъщам. Имах намерение да поговоря с нея за Алекс, да й се извиня по някакъв начин, но така и не намерих думи. В момента отново усещам буцата в гърлото си.

— Виж, Корал… — Поемам си дълбоко дъх. „Кажи го! Кажи го!“. — Наистина съжалявам, че Алекс си тръгна. Сигурно ти е много трудно.

Ето го. Най-после признах, че той е неин, че загубата е нейна. Думите излизат от устата ми и изведнъж ми олеква, сякаш това признание е зреело у мен през цялото време, надувало се е като балон в гърдите ми и най-накрая се спука. Тя се обръща и за първи път, откакто седнах до нея, ме поглежда в очите. Аз също я гледам, но не успявам да разчета израза на лицето й.

— Няма нищо — отвръща след дълго мълчание и отново се заглежда във въглените. — Между другото, той още те обичаше.

Дъхът ми спира. Думите й ми действат като удар с юмрук.

— Какво… Какви ги говориш?

Устните й се разтягат в тъжна усмивка.

— Беше влюбен, личеше си отдалече. Няма нищо. Харесваше ме и аз го харесвах, но между нас просто не се получи. — Корал тръсва глава. — Аз обаче нямах предвид него, когато казах, че не ми е останал никой. Мислех за Нан и останалите. За моите хора.

Тя хвърля пръчката и притиска още по-силно колене в гърдите си.

— Странно как спомените ме нападнаха точно сега.

Въпреки шамара от чутото, успявам да запазя контрол. Протягам ръка и докосвам лакътя й.

— Хей — казвам приятелски, — нали си имаш нас? Сега ние сме твоите хора.

— Благодаря — прошепва Корал, поглежда ме в очите и ми се усмихва. После навежда глава на една страна и ме оглежда критично. — Сега виждам защо те обичаше толкова.

— Корал, казвам ти, че грешиш… — започвам, но в същия момент чувам стъпки зад себе си и гласа на мама:

— Мислех, че отдавна спиш.

Корал става и изтупва дънките си от прахта. Явно е от нерви, защото, така или иначе, целите сме в прах, тя е навсякъде, пробила си е път през миглите и ноктите ни и се е просмукала във всяка наша клетка.

— Тъкмо си тръгвах — казва тя. — Лека нощ, Лена. И… още веднъж благодаря.

Преди да отговоря, тя се обръща и тръгва към южната част на поляната, където се установи по-голямата част от групата ни.

— Изглежда мило момиче — казва мама и се отпуска на пъна, на който допреди малко седеше Корал. — Прекалено мило за Пустошта.

— Била е тук почти през целия си живот — обяснявам със зле прикрито желание да й противореча. — И е много смела.

Мама се вглежда в мен.

— Случило ли се е нещо?

— Случило се е това, че не искам да ме държите на тъмно. Искам да знам какви са плановете за утре.

Сърцето ми бие тежко и глухо. Знам, че не съм честна към мама — вината не е нейна, че не съм допусната до събранието, но имам чувството, че ще се пръсна отвътре. Думите на Корал освободиха нещо у мен и сега то блъска по гърдите ми и иска да излезе навън. „Още те обича.“

Не, това е невъзможно. Не го е разбрала добре. Алекс никога не ме е обичал. Той сам ми го каза.

Лицето на мама става сериозно.

— Лена, искам да ми обещаеш, че утре ще останеш тук, в лагера. Да ми обещаеш, че няма да се биеш.

Сега е мой ред да се зверя срещу нея.

— Какво?

Мама прокарва ръка по косата си и тя щръква, сякаш е заредена с ток.

— Никой не знае какво ни чака зад тази стена. Знаем само какъв е приблизителният брой на охранителите и не сме сигурни каква подкрепа ще получим от приятелите ни вътре. Аз исках да отложим атаката, но предложението ми беше отхвърлено. — Тя поклаща глава. — Много е опасно, Лена. Не искам да участваш в това.

Онова нещо в гърдите ми, онази тъга и гняв от загубата на Алекс и от още нещо — от целия ни скапан живот, пълен с боклуци, парцали, полуизречени истини и неизпълнени обещания — избухва изведнъж.

— Още ли не си разбрала? — извиквам, като се треса от нерви. — Аз не съм вече дете. Пораснах, мамо. Пораснах без теб. Не можеш да ми казваш какво да правя.

Очаквам да ме зашлеви, но тя само въздъхва и се втренчва в оранжевите отблясъци на все още тлеещите като заровен залез въглени. После неочаквано заговаря:

— Спомняш ли си историята на Соломон?

Въпросът й е толкова неочакван, че в първия момент отнема способността ми да говоря, затова кимам безмълвно.

— Разкажи ми какво си спомняш — настоява тя.

Скритата бележка в кожената торбичка на врата ми, изглежда, също започва да тлее и да прогаря гърдите ми.

— Две майки се борят за едно дете — започвам колебливо. — Решават да го разделят на две. Царят отсъдил така.

Мама поклаща глава.

— Не. Това е ревизираната версия, онази от книгата „Ш-ш-т“. В истинската история майките не разкъсват бебето на две.

Застивам на място, дори ме е страх да дишам. Сякаш стоя на ръба на дълбока пропаст, на ръба да разбера нещо важно, но не съм сигурна, че искам да продължа напред.

Мама продължава:

— В истинската история цар Соломон заповядва да разделят детето на две. Но това е само изпитание. Едната от майките се съгласява. Другата се отказва напълно от бебето. Защото не иска да го нарани. — Тя обръща поглед към мен. Дори и в тъмното виждам искрите в очите й и онази яснота, която не им позволява никога да потъмняват. — Ето как царят разпознал коя е истинската майка. Тя е готова да пожертва себе си и своето щастие, за да спаси детето си.

Затварям очи и виждам зад клепачите си горящи въглени. Виждам огненочервен ореол над огън и дим и зад него Алекс. Изведнъж разбирам значението на бележката му.

— Не се опитвам да ти налагам контрол, Лена — продължава тихо мама. — Само искам да си в безопасност. Винаги съм искала само това.

Отварям очи. Виждам Алекс зад оградата, виждам как черният дим го поглъща все повече.

— Късно е — казвам с чужд глас. — Видях много неща… изгубих други. Не можеш да разбереш.

Това е единственото, което мога да й кажа за Алекс. Слава богу, тя не настоява. Само кима мълчаливо.

— Уморена съм — добавям и ставам от онзи пън. Тялото ми също изглежда като чуждо, сякаш съм кученце, което се разпада на части. Някога Алекс се пожертва, за да мога да живея спокойно, да бъда щастлива. Сега го прави отново.

Каква тъпачка съм била! Той си тръгна. Няма как да го видя, да му кажа, че знам и разбирам.

— Ще отида да поспя малко — казвам, като избягвам погледа й.

— Това е добра идея.

Тръгвам към лагера, но я чувам да ме вика. Обръщам се. Огънят е угаснал напълно и лицето й тъне в мрак.

— Тръгваме призори — казва тя.