Лорън Оливър
Реквием (27)

Хана

Слънцето къпе къщата на семейство Хардгроув в меката си следобедна светлина. Колата ни завива по алеята и аз имам чувството, че съм в голяма, бяла, плаваща по тревата лодка. Многобройните прозорци светят. Дърветата в двора са обкичени с миниатюрни лампички, покривът също е опасан с тях.

Не че светлините са израз на празнично настроение. Те са просто свидетелство за богатство и власт. Ние имаме, ние контролираме, дори пилеем електричество, а другите ще вегетират на тъмно, ще се потят през лятото и ще мръзнат през зимата.

— Прекрасно е, нали, Хана? — казва мама.

Един прислужник в черен смокинг изниква от тъмното и отваря вратата на колата ни. Останалата прислуга се нарежда покрай алеята и чака мълчаливо със събрани пред себе си ръце — израз на уважение и почит — да минем. „Ще се научиш да сядаш по команда и да даваш лапа… Ще ме слушаш…“

И веднага след това дочувам безизразния глас на Касандра, виждам равнодушния й поглед. „Като малък е убивал котки. Обичал да ги гледа как умират.“

— Прекрасно е — отвръщам като ехо след мама.

Тя се обръща към мен и докато излиза от колата, ме поглежда намръщено.

— Тази вечер си много мълчалива.

— Уморена съм.

Последната седмица се изниза като миг. Не мога да си спомня отделните дни. Всичко се смесва в едно сиво и безлично кълбо, като объркан сън.

Утре се омъжвам за Фред Хардгроув.

Още от сутринта живея с чувството, че това като че ли не съм аз, че наблюдавам отстрани как тялото ми ходи, усмихва се и говори, облича се, слага си лосион и парфюм, слиза долу, качва се в колата и сега изминава каменната пътека до вратата на Фред, но аз не съм там.

Виж, Хана върви. Виж, Хана влиза във фоайето и примигва от ярката светлина. Един голям полилей изпраща парченца от дъга по стените. Холната маса и шкафовете също са обрамчени с лампички. В големите железни свещници горят свещи. Виж, Хана влиза в хола и стотици ярко осветени лица се обръщат към нея.

— Ето я!

— Булката, булката идва…

— И госпожа Тейт.

Виж, Хана казва „добър вечер“, маха, кима, подава тук и там ръка и се усмихва.

— Хана, тъкмо навреме. Точно обяснявах колко много добродетели имаш — тръгва към мен Фред и прекосява залата с усмивка, обувките му се движат безшумно по дебелия килим.

Виж, Хана хваща бъдещия си съпруг под ръка.

Фред се навежда и прошепва в ухото ми:

— Днес си много красива. — И след миг: — Надявам се, че си взела присърце разговора ни.

И докато го изрича, ощипва жестоко ръката ми малко над лакътя, където кожата е най-нежна. Подава другата си ръка на мама и ние влизаме в залата, където тълпата се разделя на две, за да ни направи път. Фред ме повежда напред сред шумоленето на коприна и лен, като спира да размени две думи с най-важните хора в управата на града и по-големите му спонсори. Слушам внимателно, смея се в подходящите моменти, но през цялото време имам чувството, че сънувам.

— Чудесна идея, кмете Хардгроув. Тъкмо казвах на Джини…

— … И защо им е изобщо светлина? Защо трябва да вземат от нас?

— … скоро ще сложим край на проблема.

Татко вече е тук, виждам го да говори с Патрик Райли, който пое управлението на „Свободна от делириум Америка“ миналия месец след убийството на Томас Файнман. Райли сигурно се е върнал току-що от Ню Йорк, където се намира централата на организацията.

Спомням си какво ми каза Касандра — „Свободна от делириум Америка“ е работила с невалидните, Фред също е бил замесен в това, двете атаки са били внимателно планирани. Божичко, имам чувството, че полудявам. Вече не знам на кого да вярвам. Накрая ще ме затворят в Криптата при Касандра и ще вземат връзките на обувките ми.

Преглъщам бързо надигащия се в гърлото ми истеричен смях.

— Извини ме — казвам в мига, когато ръката на Фред отпуска лакътя ми и виждам възможност да избягам. — Ще отида да си взема нещо за пиене.

Фред ми се усмихва, въпреки че очите му остават мрачни. Предупреждението е повече от ясно: „Дръж се подобаващо“.

— Разбира се — отвръща мило на глас.

Тръгвам през залата, тълпата веднага го обгражда и блокира визуалния ни контакт.

Пред големите френски прозорци е сложена дълга маса, покрита с бяла ленена покривка. Прозорците гледат към добре поддържана градина и безупречни лехи с наредени по височина, вид и цвят цветя. Вземам си минерална вода и се старая да изглеждам съвсем незабележима с надеждата да избегна поне за няколко минути принудените разговори.

— Хана, ето те! — извиква някой. — Помниш ли ме?

Оглеждам се и виждам срещу себе си в другия край на помещението Силия Бригс. Застанала до Стивън Хилт, с рокля, с която изглежда, сякаш се е спънала в огромна купчина син шифон, тя размахва яростно ръце с надеждата да привлече вниманието ми. Оглеждам се небрежно и се правя, че не съм я видяла. Тя тръгва към мен, дърпайки Стивън за ръкава, но аз излизам в коридора и забързвам към задната част на къщата.

Питам се дали Силия подозира за станалото между мен и годеника й миналото лято, дали знае, че със Стивън се целунахме, и то с език. Може да й е казал. Може би сега, когато всички сме толкова далече от онези бурни опасни нощи, двамата се смеят на случката.

Отправям се към остъклената задна веранда, но и там е пълно с народ. Тръгвам към кухнята и в същия момент чувам острия глас на госпожа Хардгроув.

— Ще занесеш ли тази кофичка с лед? Барманите днес хич ги няма.

Решавам да избегна срещата, намъквам се в кабинета на Фред и бързо затварям вратата след себе си. Госпожа Хардгроув ще ме върне на партито, ще ме върне при Силия Бригс в онази пълна с озъбени лица стая.

Облягам се на вратата и издишвам бавно. Погледът ми попада на единствената картина в стаята: онзи ловец с животинските трупове около себе си, но този път не го отмествам.

Има нещо нередно в тази картина. Ловецът е облечен прекалено добре, в старомоден костюм и лачени обувки. И изведнъж виждам. Несъзнателно правя две крачки към нея, ужасена, но неспособна да отвърна поглед. Висящите от куката животни изобщо не са животни.

Те са жени.

От тавана висят човешки трупове с глави към мраморния под.

До подписа на художника е написано с четка: „Митът за Синята брада, или опасно неподчинение“.

Изпитвам нужда да направя нещо, но не знам какво — да говоря, да пищя, да бягам. Вместо това сядам на кожения стол зад бюрото, навеждам се напред, опирам глава о ръцете си и се опитвам да си спомня как се плачеше. Главата ме заболява, гърлото започва да ме щипе, но сълзите не идват.

Не знам колко време минава, преди да чуя сирената. Звукът се засилва, става все по-страховит. Стаята изведнъж оживява. Червени и бели сменящи се светлини лумват последователно в стъклото на прозореца. Воят става нетърпим и изведнъж осъзнавам, че сирените са много, чуват се отблизо и отдалече, някои пищят неистово от улицата, други се чуват по-скоро като ехо.

Става нещо лошо.

Излизам в коридора и още няколко врати се затръшват едновременно. Разговорите и музиката са спрели, хората крещят, охкат, викат, Фред изхвърчава в коридора, вижда ме и тръгва към мен секунди след като съм затворила вратата на кабинета му.

— Къде беше? — спира пред мен той.

— На верандата — отвръщам бързо. Сърцето ми се качва в гърлото. — Имах нужда от малко въздух.

Фред отваря уста да каже нещо, но в този момент мама приближава към нас.

— Хана! Ето къде си била — изохква тя, пребледняла от притеснение.

— Какво става? — питам разтревожена.

Все повече хора излизат от залата. Виждам групи от регулатори в сиви униформи, охранителите на Фред, двама полицаи с напрегнати лица, и Патрик Райли, който си пробива път с палтото в ръка. Навсякъде се чува звън на мобилни телефони, шумът от радиостанциите на регулаторите изпълва къщата.

— Има нарушение на границата — казва мама и нервно поглежда Фред.

— От съпротивата са.

И сама се досетих, че са от съпротивата, изразът по лицето на мама ми го подсказва.

— Спрели са ги, естествено — обявява високо Фред, за да го чуят всички.

— Колко души са били? — поглеждам към него.

Той облича сакото, което един регулатор му подава, и се обръща към мен.

— Има ли значение? Важното е, че сме взели мерки.

Мама ми хвърля недоволен поглед и поклаща глава.

Зад Фред един полицай говори по радиостанцията си:

— Десет-четири, десет-четири, пътуваме към вас.

— Готов ли си? — приближава се към нас Патрик Райли.

Фред кима. В същия момент мобилният му телефон звънва. Той го изважда от джоба си и прекъсва връзката.

— По дяволите! Трябва да побързаме. Служебните телефони сигурно вече пушат.

Мама ме хваща за раменете и аз се стряскам. С нея рядко се докосваме. Сигурно е много разтревожена, за да го направи.

— Хайде — подканя ме тихо тя. — Баща ти ни очаква.

— Къде отиваме? — питам аз.

— У дома — отвръща мама и ме повежда към изхода.

Гостите вече са отвън. Присъединяваме се към опашката от чакащи за колите си. Хората се товарят като чували с картофи в тях, жени в дълги рокли се накачулват една върху друга на задните седалки. Никой не иска да ходи пеша по улиците, всички са в потрес от сирените и достигащите до нас викове.

Татко сяда отпред до Тони, а аз и мама се сместваме отзад заедно с господин и госпожа Бранде, които работят в Министерството на хигиената. Обикновено на госпожа Бранде не можеш да й затвориш устата — мама винаги казва, че лечението й е отнело вербалния самоконтрол, — но тази вечер тя мълчи като риба. Тони кара по-бързо от обикновено.

Започва да вали. Една улична лампа хвърля светли петна по прозорците на къщите, но нощта ги скрива бързо от погледа ни. Настръхнала и изтрезняла, поклащам несъзнателно глава. Не мога да повярвам, че може да съм била толкова глупава. Мигновено вземам решение: повече никакво ходене в Диъринг Хайландс. Толкова е опасно! Семейството на Лена не е мой проблем. Направих каквото можах, и точка.

Вината все още ме тормози, притиска гърлото ми, но аз я преглъщам.

Минаваме край друга улична лампа и вадичките от дъжда ми заприличват на дълги пръсти по стъклата. Потръпвам, но в следващия момент тъмнината отново ни поглъща. Представям си, че виждам различни хора да се движат в нощта, да плуват покрай колата, лицата им изникват от мрака за момент, после изчезват. Отново минаваме покрай лампа и една фигура с качулка на главата изплува от гората край пътя. Очите ни се срещат и аз извиквам от изненада.

Алекс! Това е Алекс.

— Какво става — пита припряно мама.

— Нищо, аз… — Обръщам се назад, но вече не виждам никого и решавам, че ми се е привидяло. Няма как да е иначе. Алекс е мъртъв, беше свален на границата и не успя да стигне до Пустошта. Преглъщам с мъка. — Стори ми се, че видях нещо.

— Спокойно, Хана — казва мама. — В колата сме на сигурно място.

Но веднага се навежда напред и изсъсква на Тони:

— Не можеш ли да караш по-бързо?

Представям си новата ограда. Въртящите се светлини на полицейските коли са като кървави петна по нея.

„Ами ако са повече, отколкото си мислим? Ами ако сега идват за нас?“

Представям си Лена да се придвижва из града, да се крие из уличките с нож в ръка, да прибягва между сенките и да се оглежда, и сърцето ми спира.

Не, не вярвам. Тя не знае, че аз ги предадох. Никой не знае.

А и сигурно е мъртва.

Дори и да не е, дори и да е оцеляла по някакво чудо и да е успяла да избяга в Пустошта, никога не би се присъединила към съпротивата. Лена не е отмъстителна, нито има склонност към насилие. Не и Лена. Тя припадаше при най-малката драскотина и не смееше да излъже учителите, когато я питаха защо е закъсняла.

Не, не си представям.