Лорън Оливър
Реквием (26)

Лена

Решението е взето и няма смисъл да губим повече време. Напускаме къщата и тръгваме към Портланд, за да се присъединим към съпротивата и да влеем силите си в общата борба. Очевидно е, че там се мъти нещо голямо, но Кап и Макс не ни казват нищо, а мама твърди, че знаят какво ще става само в най-общи линии. Стената между мен и мама постепенно се срути и аз вече не се противя на идеята да се върна в Портланд. Всъщност част от мен няма търпение да отиде там.

С нея си говорим много. Говорим, докато вечеряме, говорим и вечер около огъня. Говорим до късно през нощта, когато Джулиан, сънен и объркан, подава глава от палатката и измърморва, че е крайно време да поспя поне малко, или когато Рейвън се развиква да млъкнем най-после, „мамка му“.

Говорим сутрин, говорим по пътя.

Говорим за моя и нейния живот в Пустошта. Тя ми казва, че се е включила в съпротивата още докато е била в Криптата, че там е имало къртица, един излекуван, който симпатизирал на нашата кауза и работел като надзирател в шесто отделение, отделението на мама. После го обвинили за бягството й и го преместили от поста му в коридора в една от пазените от него килии.

Спомням си този човек. Видях го свит на кълбо в ъгъла на малка каменна килия. Но не казвам на мама за това. Не й казах, че с Алекс сме ходили в Криптата, защото тогава ще трябва да говорим за него. А аз не мога да говоря сега за него — не само с нея, с никого.

— Горкият Томас — поклаща глава мама. — Какво ли не направи, за да започне работа там. Търсил ме е специално и накрая ме намери.

Тя ми хвърля бегъл поглед.

— Знаеш ли, че той познаваше Рейчъл от преди? Мисля, че не можа да преживее факта, че трябваше да се откаже от нея. Продължи да набира гняв дори и след лечението.

Примижавам срещу слънцето. Пред очите ми преминават отдавна забравени образи: Рейчъл се е заключила в стаята си и не иска да слезе на вечеря; бялото луничаво лице на Томас изниква на прозореца и с жест ме моли да му отворя; Томас се крие зад ъгъла в деня, когато завлякоха Рейчъл в лабораториите, ритаща, пищяща, оголила зъби като диво животно. Тогава трябва да съм била на осем, беше изминала само година от смъртта на мама, по-точно от деня, когато ми казаха, че е умряла.

— Томас Дейп — възкликвам на глас.

Запомнила съм името му въпреки годините.

Мама прокарва разсеяно ръка по люлеещата се от вятъра трева. На слънцето бръчките по лицето и възрастта й са очевидни.

— Трудно си го спомних. А и разбира се, по времето, когато се срещнахме отново, той беше много променен. Спомням си, че веднъж се прибрах по-рано от работа и го заварих вкъщи. Томас се паникьоса. Мислеше, че ще го издам. — Тя се засмива. — Това беше малко преди… да ме отведат.

— Значи, той ти помогна? — казвам аз.

Опитвам се да си спомня повече за него, да видя чертите на лицето му, но единственото, което е запазило съзнанието ми, е свитата на кълбо човешка фигура в онази тъмна и мръсна килия.

Мама кима.

— Не беше забравил миналото. То беше у него. Така става с някои хора. Винаги съм си мислела, че и с баща ти е било така.

— Татко е бил излекуван? — питам смаяно. Не знам защо този факт ме разочарова. Та аз дори не си го спомням. Починал е от рак, когато съм била на една година.

— Да — отвръща мама и едно мускулче на челюстта й потрепва. — Но понякога усещах… Понякога ми се струваше, че той все още чувства, поне за миг. Може да съм си въобразявала. Всъщност няма значение. Обичах го всякакъв. Той беше много добър човек. — Мама прокарва несъзнателно ръка по врата си, там, където носеше своя медальон — военния орден на дядо, който баща ми й е дал. С него е прокопала онзи тунел в Криптата, за да избяга.

— Все още не си свикнала, нали? Да си без медальона.

Тя се обръща и се вглежда в мен. После се усмихва леко.

— Има неща, които човек не може да прежали.

Аз също разказвам на мама за своя живот, особено за онази част след бягството ми от Портланд, запознанството ми с Так и Рейвън и влизането ми в редовете на съпротивата. Понякога засягаме и моменти от предишния ни живот, онзи, изгубения, преди тя да изчезне, преди да излекуват сестра ми, а мен да настанят при леля Каръл. Но не много често.

Както каза мама, има неща, които никога не успяваш да прежалиш.

Има и теми, които не подхващаме никога. Тя, например, не пита какво ме е накарало да премина границата, аз също избягвам този въпрос. Пазя бележката на Алекс в малка кожена торбичка около врата си — подарък от мама, която я купи от един пътуващ търговец по-рано тази година, — но това е просто един миг от миналото, като да носиш снимка на отдавна умрял човек.

Естествено, мама знае, че съм открила любовта. Понякога я засичам да ни наблюдава с Джулиан. Погледът й — смесица от гордост, тъга, завист и любов — ми напомня, че тя не ми е само майка, а е жена, която цял живот се е борила за нещо, което самата тя не е успяла да преживее в цялата му пълнота.

Татко е бил излекуван. А човек няма как да обича с цялото си същество, когато не му отвръщат със същото.

Затова ми е мъчно за нея, омразата ми към онези зомбита се засилва, а с нея, без да знам защо, се засилва и чувството за срам.

Двамата с Джулиан отново се сближаваме. Загърбихме последните няколко седмици, прескочихме дългата сянка на Алекс и се приземихме от другата страна. Сега не можем да се наситим един на друг. Отново се наслаждавам на всяка частица от него, на ръцете му, на ниския мек глас, на начина, по който се смее.

Вечер протягахме ръце един към друг и се включвахме в ритъма на нощта наред с бухането на бухала, писъците на нощните птици и стенанията на животните. И въпреки опасностите и постоянната заплаха от регулатори и лешояди, за първи път се чувствам истински свободна и ми изглежда, че това ще продължи завинаги.

Една сутрин излизам от палатката и откривам, че Рейвън се е успала и Джулиан и мама стъкмяват огъня вместо нея. Двамата са с гръб към мен, говорят си и се смеят за нещо. Над главите им се къдрят тънки лентички дим. Замръзвам на мястото си, страх ме е да помръдна, сякаш, ако направя стъпка напред или назад, образите им ще се разсеят и вятърът ще разпилее праха им във въздуха.

Джулиан се обръща и ме вижда.

— Добро утро, красавице — поздравява ме той.

Лицето му все още е подуто, със синини по него, но очите му са с цвета на утринно небе. Когато се засмее, си мисля, че няма по-прекрасно нещо на света.

Мама взема една празна кофа, изправя се и казва:

— Отивам да се изкъпя.

— Аз също — отвръщам и тръгвам с нея.

Нагазвам в ледената вода и кожата ми настръхва. Едно ято лястовици прелита над мен. Водата има лек дъх на пясък. Мама е малко по-надолу по течението и си припява някаква мелодия. Не това е щастието, за което съм бленувала. Исках друго, не това.

Но то е достатъчно. Повече от достатъчно.

 

 

На границата с Роуд Айлънд се натъкваме на друга група от около двайсетина души, също тръгнали към Портланд. Само двама от тях са свързани със съпротивата; на други двама обаче не им пука за идеята и не искат да се бият. Вече наближаваме брега и отломките от стария живот са навсякъде. Натъкваме се на масивна циментова структура и Так я идентифицира като стар подземен паркинг.

Нещо в тази постройка ме притеснява. Прилича ми на голямо каменно насекомо със стотици очи. Когато достигаме до сянката й, цялата група притихва. Настръхвам и въпреки че е тъпо да си го мисля, не мога да се отърва от чувството, че ни наблюдават.

Так, който води групата, вдига ръката си и всички се заковаваме на място. Той проточва врат, заслушан в шумовете. Сдържам дъха си. Като изключим обичайното щуране на дивите животни из гората и нежните въздишки на вятъра, наоколо е съвсем тихо.

Изведнъж върху нас се посипва ситен дъжд от малки камъчета и пясък, сякаш някой случайно ги е бутнал от горните етажи.

В следващия миг всичко се раздвижва.

— Лягай долу! Долу! — изревава Макс.

Всички се хващаме за оръжията.

— Ехоо!

Гласът, по-скоро викът, ни кара да замръзнем на място.

Вдигам глава към небето и закривам очи срещу слънцето. За миг ми се струва, че сънувам.

От тъмната дупка на една гаражна клетка излиза Пипа и застава на огрения от слънцето ръб, размахва червена кърпичка към нас и се усмихва.

— Пипа! — извиква сподавено Рейвън.

Чак тогава приемам, че видяното е истина.

— Хей, група! — извиква радостно Пипа.

От тъмните дупки излизат на светло все повече хора, маси от изпосталели, облечени в дрипи нещастници пълнят всички етажи на паркинга и се нареждат зад Пипа.

Тя слиза и когато най-после идва при нас, Так мигновено я грабва в прегръдките си. След него се нареждат Рейвън и Макс. Звяра също е жив, изниква на слънцето точно зад Пипа, сякаш дошъл от друга планета. Петнайсет минути никой не прави нищо, освен да вика, да се смее и да говори един през друг, без да разбира нито дума от екзалтираната реч.

Най-накрая гласът на Макс успява да пробие над хаоса от викове и смях.

— Какво стана? — пита задъхано той. — Ние знаем, че никой не е успял да избяга. Там било истинска касапница.

Пипа веднага става сериозна.

— Наистина беше касапница. Изгубихме стотици. Танковете дойдоха и обградиха лагера. Използваха сълзотворен газ, картечници, бомби. Всичко почервеня. Писъците… — гласът й се губи, тя поема въздух и добавя: — Беше ужасно.

— Как се измъкнахте? — пита Рейвън.

Всички притихваме. Струва ни се отвратително, че допреди малко сме викали от радост и сме се смели, приветствайки избавлението на Пипа.

— Едва успяхме — отвръща тя. — Опитахме се да предупредим всички, но вие знаете какъв хаос беше. Никой не слушаше.

Невалидните излизат безмълвно на слънце и запълват колебливо редиците зад нея — мълчаливи, нервни, с широко отворени очи, като хора, преживели ураган и сега не могат да повярват, че светът продължава да съществува. Не искам да си помислям дори на какво са били свидетели в Уотърбъри.

— Как преминахте през танковете? — пита Бий.

Все още ми е трудно да мисля за нея като за моя майка, когато действа като Бий — опитен член на съпротивата. Засега й позволявам да живее два живота: понякога ми е майка, понякога е водач на борбата срещу зомбитата.

— Решихме да не бягаме — обяснява Пипа. — Нямаше смисъл. Цялата област гъмжеше от войници. Затова се скрихме.

По лицето й преминава болезнена тръпка. Пипа понечва да продължи, но замълчава несигурно.

— Къде се скрихте? — пита Макс.

Пипа и Звяра си разменят неразбираеми погледи. Струва ми се, че няма да получим отговор. Нещо се е случило в онзи лагер и тя не иска да говори за него.

Но Пипа се прокашля и поглежда към Макс.

— Първо, когато стрелбата започна, се скрихме на дъното на речното корито. Не след дълго нашите започнаха да падат един по един. Скрихме се под труповете.

— Боже мой! — закрива с ръка очите си Ловеца. Изглежда, че всеки момент ще повърне.

Джулиан се отдръпва от Пипа.

— Нямахме друг избор — излайва яростно тя. — А и те вече бяха мъртви. Поне не си отидоха напразно.

— Радваме се, че сте живи, Пипа — казва нежно Рейвън и слага ръка на рамото й.

Пипа се обръща към нея и я поглежда с благодарност. Лицето й светва като на кученце, което са погалили.

— Мислех да дойда в скривалището при теб, но прецених, че сигурно вече не сте там — казва тя. — Не исках да рискувам, когато около нас беше пълно с войници. Затова тръгнахме на север. Случайно се натъкнахме на този бетонен кошер — кима с брадичка към сградата. И тя наистина прилича на гигантски кошер, особено сега, когато от всяка клетка изпълзяват полутъмни силуети и вперват поглед в нас, после отново се скриват вътре. — Решихме, че мястото е добро, можем да се скрием за малко и да изчакаме нещата да се успокоят.

— Колко души сте? — пита Так.

Десетки и десетки продължават да излизат и да се нареждат зад Пипа, като глутница бити и гладни кучета, готови да се предадат. Мълчанието им издава натрупаното в душите им отчаяние.

— Повече от триста — казва Пипа. — По-близо сме до четиристотин. Огромен брой. Но в сравнение с броя на онези, които живееха в лагера до Уотърбъри, сме съвсем малко.

Изпълвам се със сляпа, нажежена до бяло ярост. Искахме само едно, свобода да обичаме, но ни превърнаха в диваци, във воини. Джулиан се приближава до мен и сякаш прочел мислите ми, слага ръка на рамото ми и ми предлага да склоня глава на гърдите му.

— Не сме виждали никакви военни части — казва Рейвън. — Предполагам, че са дошли от Ню Йорк. Ако са били с танкове, трябва да са използвали някой от служебните пътища покрай Хъдзън. Надявам се да са тръгнали отново на юг.

— Да. И когато се върнат, ще рапортуват: „Мисията изпълнена“ — казва с горчивина Пипа.

— Нищо не са изпълнили — заговаря мама, но по-меко. — Войната не е приключила. Това е само началото.

— Ние отиваме в Портланд. Имаме приятели, които ни чакат. Там ще им го върнем — добавя Макс с внезапна злост в гласа. — Око за око.

— И целият свят ще ослепее — казва тихо Корал.

Всички се обръщат към нея. След като Алекс замина, тя рядко отваря уста, а аз се старая да я избягвам. Усещам болката й като физическо присъствие, като тъмна изсмукваща енергия около нея, която ме кара едновременно да я съжалявам и да я мразя. Корал ми напомня, че Алекс вече не е мой, че загубата не е моя.

— Какво каза? — озъбва се Макс със зле прикрита агресия.

Корал отвръща поглед.

— Нищо — отвръща тихо. — Все едно не си го чул.

— Нямаме друг избор — настоява мама. — Ако не се бием, ще ни унищожат. Не става дума за отплата — тя стрелва с поглед Макс, той изсумтява и скръства ръце, — а за оцеляване.

Пипа прокарва ръка по челото си.

— Хората ми са слаби — казва след дълга пауза. — От седмици живеем на магия. Храним се с плъхове и каквото успеем да хванем в гората.

— На север има храна — намесва се Макс. — Там са струпани сериозни количества. Казах ви, че съпротивата има приятели в Портланд.

— Не съм сигурна, че ще стигнем дотам — снишава глас Пипа.

— Така или иначе, не можете да останете тук — отбелязва Так.

Пипа прехапва устни и поглежда към Звяра. Той кима и отговаря нежно:

— Той е прав, Пип.

Неочаквано една жена зад Пипа заговаря. Толкова е слаба, като изсушена.

— Ще тръгнем — казва тя. Гласът й изненадва със силата и дълбочината си. Разположени дълбоко в сбръчканото й лице, очите й горят като два въглена.

Пипа издишва бавно. После кима.

— Добре тогава. Нека да е Портланд.

 

 

Колкото повече приближаваме Портланд, толкова по-позната ми става земята и растителността върху нея, зеленината носи познатия от детството ми аромат, останал в мен от най-старите ми спомени. Веднага започвам да си правя планове.

Девет дни след като напуснахме защитената къща, няколкократно нарасналата ни група зърва част от граничната ограда на града. Само че вече не може да се нарече ограда. Това е огромна бетонна стена, каменна грамада без лице, по която слънцето рисува свръхестествени розови петна.

Спирам и зяпвам към нея изплашена.

— Какво е това, мамка му?

Макс върви отзад и за малко не се блъска в мен.

— Това е новата стена — казва ми той. — Със затегнат граничен контрол. Контролът сега навсякъде е много строг. Портланд първи даде пример.

Той поклаща глава и измърморва нещо под носа си.

При гледката на новоизградената стена сърцето ми се свива. Напуснах Портланд преди по-малко от година, а колко много се е променил той! Изведнъж ме хваща страх, че от другата страна на стената всичко ще бъде различно. Може би няма да разпозная улиците. Няма да намеря пътя за къщата на леля Каръл.

И да открия Грейс.

Не мога да не се тревожа и за Хана. Все се питам на коя страна ще застане, когато градът се напълни със захвърлени деца и блудни синове и дъщери, като ангелите, описани в книгата „Ш-ш-т“, които били прогонени от рая от едно зло куче, защото криели в себе си болестта.

Но веднага си напомням, че Хана, онази, която аз познавах и обичах, вече я няма.

— Не ми харесва — намръщвам се аз.

Макс се обръща, за да ме погледне в очите. Едно ъгълче на устните му се повдига в крива усмивка.

— Не се тревожи, няма да остане дълго на мястото си — казва той и ми намига.

Да. Значи ще има още експлозии. Няма друг начин. Иначе как ще прехвърлим в Портланд големи групи от хора?

Високо и тънко изсвирване нарушава утринния покой. Това е Звяра. Рано сутринта той и Пипа тръгнаха напред, за да обходят периферията на града и да огледат за лагери на невалидни или наши бази. Обръщаме се срещу звука. Не сме спирали от полунощ, но близостта на града открива нови сили в нас и сега се движим по-бързо, отколкото през нощта.

Гората ни изхвърля на ръба на огромно равно място. Тревата е подрязана, а между зеленината върви добре поддържана пътека и се простира поне на шестстотин метра. Тя е насипана със сгурия и парчета бетон и върху нея са наредени фургони за живеене, ръждясали автомобилни купета, палатки и метнати на клони одеяла, за да предоставят заслон на притежателите си. Из лагера се виждат хора, въздухът мирише на дим.

Звяра и Пипа приканват групата да слезе, застават малко настрани, пред един от фургоните, и се заговарят с висок мъж с пясъчноруса коса.

Мама и Рейвън насочват групата към поляната, но аз продължавам да стоя на място. Джулиан вижда, че не съм с тях, и се връща при мен.

— Какво става? — пита ме той. Очите му са зачервени от умора. Напоследък Джулиан работи повече от всеки друг — ходи на разузнаване, търси храна, остава на пост, когато си лягаме.

— Знам къде се намираме — казвам аз. — Била съм тук и преди.

— Хайде — подканя ме тихо и ми подава ръка. Пръстите му са в мазоли, но все още знаят да докосват нежно.

Инстинктивно оглеждам мястото зад фургоните, опитвайки се да определя кой беше на Алекс. Но това беше миналото лято, през нощта, и аз бях толкова изплашена! Не си спомням почти нищо, само навиващия се свод на покрива, ала той не се вижда от такова разстояние.

В гърдите ми се заражда слаб лъч надежда. Може Алекс да е тук. Да се е върнал към познатите му земи.

Мъжът с пясъчнорусата коса казва на Пипа:

— Идвате тъкмо навреме. — Оказва се доста по-възрастен, отколкото изглеждаше от разстояние, най-малко на четирийсет. На врата му не се вижда белег от процедурата, значи не е прекарал много време в Зомбиленд. — Шоуто започва утре по обед.

— Утре ли? — зяпва Пипа.

Двамата с Так си разменят напрегнати погледи. Джулиан ми стиска ръката, а аз се свивам от тревога.

— Защо толкова скоро? Ако си оставим повече време за планиране…

— И повече време за ядене — намесва се Рейвън. — Половината от нас вече умират от глад. Няма да дадат много за битката.

Русокосият разперва ръце.

— Решението не е мое. Координирано е с приятелите ни от другата страна. Утре шансът да влезем без много жертви е най-голям. Повечето охранители ще са заети с друго. Долу при лабораториите е запланувано някакво събитие. Тукашните ще бъдат изтеглени, за да охраняват онзи периметър.

Пипа разтърква очи и въздъхва.

— Кой ще влезе първи? — пита мама.

— Все още обмисляме подробностите — отвръща мъжът. — Не знаем дали съпротивата е разнесла вестта, следователно нямаме представа да очакваме ли помощ отнякъде.

Когато заговаря с мама, човекът се променя изцяло. Започва да говори официално, с подчертано уважение към нея. Очите му се насочват към татуираните цифри зад ухото й — доказателство, че е била в Криптата. Явно знае какво означава това, въпреки че не е живял в Портланд.

— Както виждате, помощта дойде — отговаря мама.

Русият мъж обхожда с поглед групата ни. Все повече хора излизат от гората, изпълват поляната и се събират на групички, търсейки слабото утринно слънце. Загледан в тях, той вдига вежди, явно чак сега отчита големия ни брой.

— Колко души сте? — пита накрая.

Рейвън се усмихва и показва всичките си зъби.

— Достатъчно.