Лорън Оливър
Реквием (24)

Лена

Алекс ни напусна и в лагера се настанява мрачно настроение. Той създаваше проблеми, но беше един от нас, един от групата, и мисля, че всички, освен Джулиан чувстват загубата.

Обикалям наоколо като в мъгла. Въпреки всичко, присъствието му ми носеше спокойствие, беше ми добре да го виждам около себе си, да знам, че е в безопасност. Кой знае какво може да се случи с него сега, когато е сам? Алекс не е мой, затова не чувствам лична загуба, но нещо у мен продължава да ме гложди, да не вярва, че това е така.

Корал ходи бледа, с широко отворени очи. Не плаче. Но и не яде много.

Так и Ловеца имаха идея да тръгнат след него, но Рейвън ги разубеди. Преднината му е голяма, освен това е много по-трудно да проследиш сам човек, отколкото цяла група. Само ще пилеят време, сили и запаси.

— Нищо не можем да направим — казва тя, като избягва погледа ми. — Трябва да го оставим да си тръгне.

И ние го оставяме.

Изведнъж светлината от лампите вече не успява да прогони сенките, които често пълнят пространствата между нас, сенки на хора, изгубили живота си в Пустошта заради тази глупава война, заради изкуствено разделения на две свят. Не мога да спра да мисля за лагера до Уотърбъри, за Пипа и за онези войници, които видяхме в гората.

Пипа каза, че до три дни ще се свържем със съпротивата, но третият ден вече е към края си, а няма знак отникъде.

С всеки ден ставаме все по-нервни. Не сме точно обезпокоени. Имаме си храна, а Так и Ловеца намериха наблизо поточе и водата също е достатъчно. Пролетта е тук. Животните излизат от леговищата си и капаните започват да се пълнят.

Но не получаваме новини. Не знаем какво е станало в Уотърбъри и какво се случва в останалата част на страната. С всяка сутрин, която ни посреща с шума на старите дъбови дървета наоколо, става все по-лесно да си представим, че сме единствените оцелели хора на този свят.

Вече не ми се стои под земята. След обяда винаги ни остава малко свободно време и аз се измъквам навън, избирам си посока и тръгвам, като се старая да не мисля за Алекс и за последните му думи към мен. Толкова се старая да не мисля, че накрая се улавям, че не мисля за нищо.

Днес решавам да тръгна на изток. Това е любимото ми време от деня — този съвършен момент между активните часове, когато светлината става почти течна и се лее бавно като сироп. Но дори и това не може да намали тежестта в гърдите ми. Не мога да се отърся от мисълта, че от сега нататък животът ни може да се превърне в едно безкрайно бягство, криене и непрекъснато губене на хора и неща, които обичаме. Следващият етап е да се заровим под земята и да започнем да грабим и убиваме за вода и храна.

А оттам няма обратен път. Никога няма да се върнем триумфално в градовете и да приветстваме победата си по техните улици. Просто ще преживяваме някак си тук, докато вече няма да има нищо за преживяване.

Легендата за Соломон. Странно е, че Алекс избра именно тази от всички написани в книгата „Ш-ш-т“.

Точно към нея се привързах, след като разбрах, че той е жив. Дали е разбрал някак си? Дали е схванал, че се чувствах като онова нещастно дете между двете майки?

Или се опитва да ми каже, че и той се чувства така?

Не. Нали ми заяви, че миналото ни и онова, което имаше между нас, е свършено? И че никога не ме е обичал?

Продължавам да бродя между дърветата, без да гледам накъде вървя. Въпросите текат през съзнанието ми като бърза река, отвеждайки ме отново и отново към едни и същи места.

Легендата за Соломон. Присъдата на царя. Бебе, разкъсано на две, кръвта му се лее по пода…

Спирам и се оглеждам. Нямам представа колко дълго съм вървяла и колко съм се отдалечила от скривалището. Не обърнах внимание и на пътеката, по която дойдох. Груба грешка. Дядо, един от най-старите невалидни от лагера в Рочестър, често разказваше истории за духове, които живеели в Пустошта. Те променяли местата на дърветата, скалите и реките, за да объркват хората. Никой от нас не вярваше в тези приказки, но посланието беше вярно: Пустошта е неконтролируема, променящ се лабиринт, който може да те върти в кръг цяла вечност.

Тръгвам обратно по стъпките си, търсейки отпечатъци от подметки в калта и знаци от счупени клонки. Прогонвам всички мисли за Алекс от главата си. Толкова е лесно да се изгубиш в Пустошта! Ако не внимаваш, може да те погълне завинаги.

Един слънчев лъч проблясва между дърветата. При вчерашната си разходка минах покрай потока. Стигна ли до него, оттам със сигурност ще се оправя до скривалището. Но първо ще се изкъпя набързо. Цялата съм в пот.

Излизам от храсталаците на широк бряг от светлозелена трева и дребни камъни, спирам и се оглеждам.

Някой вече е заел мястото. Една жена е приклекнала на отсрещния бряг, стотина метра по-надолу от мен, и е потопила ръцете си във водата. За миг решавам, че може да е регулатор или войник. Главата й е наведена и забелязвам само тъмната й коса, нашарена с бели кичури. Веднага отчитам, че не носи стандартната униформа. Раницата до нея е кърпена многократно и е стара, а по блузата й се виждат жълтеникави петна от пот.

Скрит от погледа ми мъж извиква нещо неразбираемо и тя отговаря, без да вдигне глава:

— Още минутка.

Всичко у мен се стяга и замира. Познавам този глас.

Тя изважда от водата парче плат, явно пере някаква дреха, и се изправя. Дъхът ми спира. Жената извива дрехата между двете си ръце, после бързо я развива и я изтръсква, изпращайки водни пръски навсякъде около себе си.

Изведнъж отново съм петгодишно момиченце, стоя в пералното помещение в Портланд и слушам гърления звук, с който сапунената вода се оттича бавно от мивката. Виждам я да прави същото с нашите ризи и бельо, а водните капчици да се стичат по облицованите с плочки стени. Виждам да се обръща и да защипва дрехите на кръстосващите тавана въжета, после да се обръща към нас и да ни се усмихва, тананикайки си някаква песен…

Сапун с аромат на лавандула. Белина. Мокри тениски, от които се стича вода. Това се случва сега и аз съм там.

А тя е тук. Вдига глава, забелязва ме и се вцепенява. В първия момент не казва нищо и аз имам време да видя колко е различна от спомена ми за нея. Сега е много по-заякнала, чертите на лицето й са се изострили, врязват се дълбоко в челото и около устните й. Но под това лице виждам друго, то се гъне и люлее като образ под вода. Виждам засмени устни, кръгли високи скули и искрящи очи.

Най-после тя проговаря:

— Магдалена!

Издишвам. Отварям уста и промълвявам:

— Мамо.

Вглеждаме се една в друга. Минава цяла вечност, настояще и бъдеще се сливат и разделят, сливат и разделят: мама тогава и мама сега.

Тя отваря уста да каже нещо, но в същия момент от гората излизат двама мъже и тръгват към нас. Между тях тече оживен разговор, ала щом ме забелязват, замлъкват и вдигат пушките си.

— Спрете — вдига ръка мама. — Тя е с нас.

— Коя си ти? — пита единият от тях, с лъскава червена коса с вплетени в нея бели нишки. Прилича на огромна тигрова котка. — С кого си тук?

— Казвам се Лена. — Цяло чудо е, че гласът ми не трепери.

Мама примигва. Винаги ме е наричала Магдалена и мразеше съкратеното ми име. Не знам дали след толкова много време това продължава да я дразни.

— Идвам от Уотърбъри с още няколко души.

Изчаквам да видя дали мама ще покаже, че се познаваме… че съм й дъщеря… но тя не го прави. Само разменя погледи с двамата мъже.

— Пипа с вас ли е? — пита ме червенокосият.

Поклащам глава.

— Остана в лагера. Тя ни упъти да дойдем тук в една защитена къща. Увери ни, че от съпротивата ще се свържат с нас.

Другият мъж, кестеняв и кльощав, се засмива кратко и мята пушката на рамо.

— Точно там отивахме — казва той. — Аз съм Кап, а това е Макс — сочи с пръст рижата котка. — А това е Бий — кима към мама той.

Бий. Мама се казва Анабел. Името на тази жена е Бий. Мама винаги се движеше. Ръцете й миришеха на сапун и усмивката й изпълзяваше по устните като слънчев лъч по поляна в ранна утрин.

Не знам коя е тази жена.

— Към къщата ли отиваш? — пита ме Кап.

— Да — отвръщам.

— Ще те последваме — казва той с лек поклон, което предвид мястото, където се намираме, си е чиста подигравка.

Усещам погледа на мама върху себе си, но когато се обръщам към нея, тя извърта очи.

Тръгваме към къщата в пълно мълчание, но Кап и Макс си разменят няколко неразбираеми за мен думи, вероятно закодирани, за да не ги разбера. Мама… Анабел, Бий… мълчи. Вече наближаваме и аз откривам, че без да искам, забавям ход, искам мама да каже нещо, да покаже, че сме близки.

Скоро стигаме до онази барака и стълбата, която води под земята. Оставам назад и давам път на Кап и Макс да минат първи. Надявам се мама да използва възможността и също да се забави, но тя влиза след тях.

— Благодаря — казва ми тихо, когато минава покрай мен.

„Благодаря.“

Дори не успявам да се ядосам. Толкова съм шокирана, толкова объркана от внезапната й поява… от появата на тази жена мираж с лицето на майка ми, че се чувствам като изпразнена, с огромни като балони ръце и крака, които сякаш принадлежат на друг. Тръгвам, загледана тъпо в тези ръце, които търсят опора в стената, докато слизам надолу, и в краката, които тропат по металните стъпала.

Стигам долу и спирам в подножието на стълбата, напълно объркана. Докато ме е нямало, всички са се върнали. Так и Ловеца заговарят един през друг, задават въпрос след въпрос, Джулиан става от стола веднага щом ме вижда, Рейвън започва да снове из стаята, организира хората, раздава команди.

И в средата на всичко това мама сваля раницата си, придърпва един стол и сяда. Всяко нейно движение е белязано с несъзнателна грация. Останалите пърхат с криле около нея като молци около пламък в един общ, гъмжащ от гласове облак. Дори и стаята изглежда различна, след като тя влезе в нея.

Това трябва да е сън. Няма начин. Сънувам мама, която всъщност не ми е майка, а друга жена.

— Хей, Лена — вика ме Джулиан, хваща ме за брадичката и се навежда да ме целуне.

Очите му все още са подути и с лилави петна. Подавам устни и му връщам механично целувката.

— Добре ли си? — отстъпва назад той и ме оглежда.

— Добре съм — казвам и закривам очите си. — Ще ти обясня по-късно.

В гърдите ми нещо ври и кипи, затруднява дишането и говора ми.

Той не знае. Никой, освен Рейвън и може би Так не знае. Те са работили и преди с Бий.

Мама изобщо не поглежда към мен. Приема чаша вода от Рейвън, допира я до устните си и този малък жест кара кръвта ми отново да кипне от гняв.

— Днес застрелях елен — казва Джулиан. — Так го забеляза на просеката. Не съм си представял, че ще мога…

— Да натиснеш спусъка — довършвам аз. — Браво на теб.

Джулиан ме поглежда обидено. От дни се държа гадно с него. Ето къде е проблемът: махни лечението, границите и кодовете, и край на правилата. Любовта идва и си отива като светкавица, прави с нас каквото си иска.

— Това е храна, Лена — отвръща тихо той. — Ти самата винаги си ми казвала, че това не е игра. Аз го направих, за да има храна. — Джулиан спира за момент и добавя още по-тихо: — За да останем.

Изрича го така, че аз разбирам: има предвид Алекс, иска да каже, че само така няма да си тръгнем и ние. И въпреки че става дума за друго, мислите ми неволно политат към Алекс.

Трябва да направя нещо, да намеря вътрешния си баланс, да се махна от тази задушна стая.

— Лена — вика ме Рейвън. — Помогни ми за храната.

Такова е правилото й: прави нещо. Движи се, действай.

Отварям една консерва. Сипвам вода.

Правя нещо.

Следвам я автоматично до мивката.

— Има ли новини от Уотърбъри? — пита Так.

За момент всички замлъкват. Мама нарушава тишината:

— Всичко отиде — казва кратко тя.

Рейвън реже сушено месо. Чула думите на мама, натиска прекалено силно с ножа, порязва пръста си, изохква и изсмуква потеклата кръв.

— Какво искаш да кажеш с това „всичко отиде“? — пита сърдито Так.

— Лагерът е заличен напълно. — Този път отговаря Кап. — Сравнен със земята.

— Боже мой! — простенва Ловеца и се отпуска тежко на един стол.

Джулиан настръхва, пръстите му се свиват в юмруци. Лицето на Так замръзва, сякаш е от камък. Мама — или по-скоро жената, която някога беше моя майка — седи с ръце в скута си и мълчи, не показва никаква емоция. Само Рейвън продължава да снове, отива до мивката и увива една кърпа около порязания пръст, връща се и пак отива за нещо, напред-назад, напред-назад.

— Какво ще правим сега? — пита Джулиан с половин уста.

Мама вдига поглед. Нещо старо, дълбоко зарито в сърцето ми, се размърдва. Очите й са все още яркосини, каквито ги помня, непроменени, сякаш небето се е приютило в тях. Като очите на Джулиан.

— Трябва да продължим. Да дадем подкрепата си там, където се нуждаят от нея. Съпротивата събира сили, призовава народа…

— Ами Пипа? — избухва Ловеца. — Пипа каза да я чакаме тук. Каза…

— Ловец — извиква Так. — Чу какво каза Кап, нали? — И добавя по-тихо: — Сравнени със земята.

Отново потъваме в тишина. Виждам мама да стиска челюсти и да ги криви наляво, после надясно — нов навик — и да отвръща поглед. Виждам избледнелия зелен номер, татуиран на врата й, точно под леко възпаления знак на провалената процедура. Замислям се за годините, прекарани в онази тясна килия без прозорци в Криптата, за онова денонощно стържене по стената с медальона на татко, с който е изписвала върху твърдия камък ден след ден, месец след месец думата „любов“. И след по-малко от година свободен живот, тя влиза в съпротивата. Нещо повече. Тя е в нейния център.

Изобщо не познавам тази жена. Не знам как е станала такава и кога е започнала да криви челюстта си, кога косата й е започнала да посивява, кога е започнала да крие очите си и да избягва погледа на собствената си дъщеря.

— Къде отиваме тогава? — пита Рейвън.

Макс и Кап се споглеждат.

— Нещо се мъти на север — обяснява Макс. — По-точно в Портланд.

— В Портланд ли?

Думата сама излиза от устата ми, въпреки че си бях обещала да не се обаждам. Мама ме поглежда и ми се струва, че в погледа й пробягва страх. Но бързо навежда глава.

— Ти си родена там, нали? — поглежда ме Рейвън.

Навеждам се над мивката, затварям очи за секунда и виждам мама да тича по плажа пред мен, да се смее, да рита с крак по тъмния пясък, свободната й зелена туника се вие около коленете. Отварям очи и намирам сили да кимна.

— Не мога да се върна там — казвам с повече сила и напрежение, отколкото ми се иска, и всички се обръщат към мен.

— Ако ще ходим някъде, всички ще сме заедно — отсича Рейвън.

— В Портланд има сериозна група — намесва се Макс. — След Инцидентите мрежата е нараснала няколко пъти. Онова беше само началото. Това, което се готви сега… — Той поклаща доволно глава. — Ще бъде нещо голямо.

— Не мога — повтарям аз. — И не искам.

Спомените идват бързо: Хана тича до мен към Бак Коув, маратонките ни шляпат в калта; фойерверките изпращат дъжд от искри над водата в залива на Четвърти юли; Алекс и аз лежим на одеяло в двора на улица „Брукс“ 37; Грейс се гуши до мен в леглото ми в къщата на леля Каръл, ръцете й са около кръста ми, дъхът й мирише на дъвка с аромат на грозде. Пластове и пластове от спомени от един живот, който се опитвам от толкова време да погреба. Спомени от едно минало, което е мъртво, както непрекъснато повтаря Рейвън; минало, което изведнъж се раздвижва и заплашва да ме зарови под себе си.

Със спомените идва и чувството за вина, друго чувство, което се старая да погреба. Аз ги зарязах, зарязах Хана и Грейс, зарязах и Алекс. Изоставих ги и избягах, без да поглеждам назад.

— Решението не е твое — обажда се Так.

— Не ставай дете, Лена — добавя Рейвън.

Когато Так и Рейвън настояват за нещо, обикновено отстъпвам. Но не и днес. Избутвам вината зад тежкия юмрук на гнева. Всички погледи се втренчват в лицето ми, но тези, които пробиват дупка в мен, са очите на майка ми — те ме гледат с равнодушно любопитство, сякаш съм някакъв екземпляр в музей, древен, непознат на съвремието инструмент, чието предназначение й е трудно да разгадае.

— Няма да отида — повтарям и тряскам със сила отварачката за консерви в масата.

— Какво ти става, момиче? — почти шепне Рейвън, но в стаята е толкова тихо, че всички я чуват.

Гърлото ми се свива така, че едва преглъщам, усещам, че всеки момент ще се разплача.

— Попитай нея — успявам да изрека и вирвам брадичка към жената, която нарече себе си Бий.

Стаята отново притихва. Сега всички погледи се насочват към майка ми. Най-после виждам вина в очите й. Тази жена не може да не съзнава, че е мошеничка, че иска да води революция в името на любовта, а дори не поглежда дъщеря си.

В този миг Брам слиза от стълбата, като си подсвирква безгрижно с уста. В ръката си държи голям нож с петна от кръв. Сигурно е докопал елен. Тениската му също е опръскана с кръв. Вижда, че стоим в мълчание, и спира да си подсвирва.

— Какво става? — пита той. — Изпуснах ли нещо?

Забелязва мама, Кап и Макс и продължава учудено:

— Вие пък кои сте?

Гледката на цялата тази кръв преобръща стомаха ми. Всички ние сме убийци: убиваме живота си, миналото си, нещата, които са значели нещо за нас. Натикваме ги зад лозунги и извинения. Не мога повече да сдържам сълзите си, обръщам се, изблъсквам Брам от пътя си толкова грубо, че той извиква от изненада, и изтичвам нагоре по стълбите. Изхвръквам навън в топлия следобед, огласян от песента на гората, зовяща пролетта.

Но и навън ми е тясно. Няма къде да отида. Няма как да избягам от ужасното чувство на загуба, на пропиляване на времето, от мъката да бъда далече от хора и места, които съм обичала.

Хана, Грейс, Алекс, мама, наситените с дъх на море утрини в Портланд и далечният крясък на чайките. Всички те са счупени, разцепени, скрити някъде далече от очите и сърцето ми и аз не мога да запълня с нищо празнината от липсата им.

Накрая ще излезе, че те имат право за лечението. Сега не съм по-щастлива от времето, когато вярвах, че любовта е болест. В много отношения дори съм по-нещастна.

Борбата с напрежението в очите ми трае само няколко минути. Първите сълзи са придружени с конвулсии и с вкус на жлъчка в устата. Предавам им се напълно. Сядам на килима от бурени и мек мъх, скривам глава между краката си и заплаквам. Плача, докато повече не мога да дишам, докато сълзите ми намокрят листата под мен. Плача за всичко изгубено и изоставено, плача, защото аз също бях изоставена от Алекс, от мама, от времето, което раздели живота ми от техния.

Дочувам стъпки зад себе си. Няма нужда да се обръщам, знам, че е Рейвън.

— Махай се — казвам през сълзи и избърсвам бузите и носа си с ръка.

Но вместо Рейвън, отговорът идва от майка ми:

— Знам, че ми се сърдиш.

Изведнъж спирам да плача. Замръзвам на място, изстивам като камък. Мама сяда до мен и въпреки че не вдигам поглед, не поглеждам изобщо към нея, аз я усещам, подушвам потта по кожата й, чувам накъсаното й дишане.

— Сърдиш ми се — повтаря тя и гласът й потрепва. — Мислиш, че не ме интересува.

Гласът й е същият. Години наред си представях как този глас произнася забранените думи: „Обичам те. Не го забравяй. Те не могат да ни отнемат това“ — последните й думи към мен, преди да изчезне от живота ми.

Тя се премества по-близо до мен. Колебае се за миг, после протяга ръка, докосва бузата ми и обръща лицето ми към себе си, като ме принуждава да я погледна. Усещам мазолите по дланите й.

Поглеждам в очите й и виждам умаления си образ. Потъвам в тях като в тунел и се връщам във времето, преди да изчезне, преди да повярвам, че е умряла, когато очите й ме милваха всеки ден и ме водеха всяка вечер към съня ми.

— Станала си още по-хубава — прошепва тя и сълзите пълнят и нейните очи.

Ледената топка в сърцето ми започва да се топи.

— Защо? — е единственото, което мога да произнеса.

Без да искам, без да съм го мислила, й позволявам до ме прегърне, да ме привлече към себе си и да ме приласкае до гърдите си. Заравям глава в нея и заплаквам с глас, вдишвайки познатия аромат на кожата й.

Искам да я попитам за толкова много неща: „Какво ти направиха в Криптата? Защо позволи да ни разделят. Къде отиде после?“ Ала питам само:

— Защо не се върна за мен? Защо не се обади толкова време?

И спирам, неспособна да продължа. Риданията ме разтърсват цялата.

— Шшшт — допира устни до челото ми мама и ме погалва по косата, както правеше, когато бях малка. И аз отново съм бебе в прегръдките й, безпомощна, изцяло зависима от нея. — Нали сега съм тук?

Ръката й започва да разтрива бавно гърба ми и избутвана от нежните й пръсти, болката постепенно си отива от мен. Най-после мога да дишам спокойно. Очите ми парят, гърлото ми е подуто, боли. Отдръпвам се от нея и изтривам очите си с ръка, без да обръщам внимание на течащия нос. Изведнъж ме завладява такава умора, че нямам сили нито да плача, нито да се гневя. Искам само да спя, да спя…

— Не съм спирала да мисля за теб нито за миг — казва мама. — Всеки ден мисля за теб и за Рейчъл.

— Рейчъл е излекувана — изричам бавно. Умората ми нараства, потиска всяка емоция. — Намериха й съпруг и тя отиде да живее с него. А ти… ме остави да мисля, че си мъртва. И щях да си мисля и досега, ако… — „Ако не беше Алекс“, изниква в съзнанието ми, но не довършвам на глас. Мама не знае нищо за него. Не знае нищо за мен.

Тя поглежда встрани. За миг ми се струва, че отново ще заплаче. Но преглъща и заговаря:

— Докато бях на онова място, мислех само за вас. Моите две прекрасни деца бяха единственото, което ми даваше сили да живея.

Гласът й тежи от мъка и сдържан гняв. Спомням си онзи път, когато с Алекс отидохме в Криптата. Спомням си тъмните коридори, ехото от онези нечовешки крясъци, вонята в шесто отделение и големите колкото клетки на птици килии.

Но продължавам упорито:

— За мен също не беше леко. Нямах си никого. Можеше да дойдеш за мен, когато избяга. Можеше да ми кажеш… — Гласът ме предава и аз преглъщам. — Когато ме намери при лешоядите… Ти ме държеше за ръка. Можеше да ми се откриеш, да ми кажеш нещо…

— Лена — прекъсва ме мама и протяга ръка да ме погали, но аз застивам и тя я отдръпва с въздишка. — Чела ли си „Плач Йеремиев“? За Мария Магдалена и Йосиф? Замисляла ли си се някога защо те нарекох с това име?

— Чела съм я.

Чела съм „Плач Йеремиев“ поне десет пъти; това е онази част от книгата „Ш-ш-т“, която познавам най-добре. Търсех в нея някакви знаци, нещо, оставено от мама за мен, шепот от отвъдното.

„Плач Йеремиев“ е история за любовта. Нещо повече — това е история за саможертвата.

— Просто исках да те предпазя — обяснява мама. — Можеш ли да разбереш? Да си в безопасност, да си щастлива. Готова бях да направя всичко в името на тази цел, дори и ако това означаваше да не съм с теб…

Гласът й заглъхва и аз извръщам поглед от нея, за да не дам възможност на мъката да напълни отново очите ми. Майка ми остаря в малка квадратна стая, крепена от една-единствена надежда — онази дума, писана по стените ден след ден.

— Ако не вярвах в това, ако не бях убедена, че така е по-добре за вас… Много пъти ми се е искало… — започва тя, но не успява да завърши.

Няма нужда. Знам какво щеше да каже. Искало й се е да умре.

Спомням си как си я представях, застанала на ръба на някаква скала с развяно на вятъра палто. Виждах я как пада, но преди това остава във въздуха за момент и кръжи над морето като ангел. Скалата обаче изчезваше винаги, дори и в съзнанието ми, и тя падаше. Може би чрез тези образи в онези нощи мама е преодолявала пространството и е достигала до мен.

Замълчаваме за момент и оставяме тишината да се възцари. Избърсвам сълзите от лицето си с ръкав, после ставам. Мама също става. Още веднъж се удивлявам, както се удивих и онзи път, когато ме спаси от лешоядите, че ръстът ни е еднакъв.

— И сега какво? — питам. — Отново ли ще ме оставиш?

— Ще отида там, където съпротивата има нужда от мен.

Отвръщам поглед от нея.

— Значи заминаваш? — казвам и усещам как тежестта отново притиска вътрешностите ми.

Естествено, че ще замине. Така постъпват хората в един свят на хаос и самоцелна свобода. Напускат те, когато си поискат. Изчезват, връщат се и отново си тръгват. А ти оставаш да събираш сама разбитите парченца.

Свободният свят е хаотичен, на това ни учи книгата „Ш-ш-т“. В Зомбиленд има повече истина, отколкото ми се ще да призная.

Вятърът разбърква косата на мама и един кичур закрива челото й. Тя го прибира зад ухото си и аз си спомням познатия от детството жест.

— Трябва да съм сигурна, че онова, което се случи с мен… онова, от което ме принудиха да се откажа… няма да се случи на друг. — Тя търси очите ми и ме принуждава да я погледна. — Но не искам да си тръгвам сега — добавя тихо. — Аз… искам да те опозная, Магдалена.

Прегръщам раменете си и се свивам, опитвам се да намеря в себе си онази твърдост, която си мислех, че съм добила в Пустошта.

— Не знам откъде да започна… — казвам безпомощно.

Тя разтваря ръце и ми доверява:

— Аз също. Но мисля, че ще можем… аз ще мога, ако ми позволиш. — Мама се усмихва леко. — Ти също си част от съпротивата, нали? Ние се борим за онова, което има значение за нас. Така ли е?

Поглеждам я в очите. Те са ясносини, с цвета на ширналото се до безкрая небе. Аз ги помня. Помня плажовете на Портланд, хвърчилата, салатата с макарони, летните пикници, помня ръцете й, гласа, който ми пееше приспивни песнички вечер.

— Така е — казвам и двете тръгваме рамо до рамо към защитената къща.