Лорън Оливър
Реквием (19)

Хана

В събота сутринта правя поредното си посещение в Диъринг Хайландс. Вече ми става навик. Радвам се, че успявам да избегна срещата с Грейс — улиците са тихи и празни, обвити в ранна утринна мъгла, — радвам се също, че рафтовете в килера у дома все още изглеждат отрупани с продукти.

Прибирам се, влизам в банята и оставам под горещата струя, докато кожата ми порозовее. Внимателно изтърквам всяка част от тялото си, дори и под ноктите, сякаш миризмата на Хайландс и живеещите там хора може някак си да залепне завинаги по мен. Но не е възможно да съм нащрек всяка минута. Ако Каси е била обявена за невалидна, защото е пипнала болестта или защото Фред си е помислил така, мога да си представя какво ще направи с мен и със семейството ми, ако разбере, че действието на лечението не е достатъчно.

Трябва да разбера веднъж завинаги какво се е случило с Касандра.

Фред ще прекара деня в игра на голф с няколко десетки спонсори и сподвижници, един от които е и баща ми. Мама има среща с госпожа Хардгроув в клуба за обяд. Махам им весело за довиждане и се заемам да изпълня плана си. Трябва да убия някак половин час, но съм твърде възбудена, за да седна да гледам телевизия или да правя нещо друго, затова започвам да измервам стаите с крачки.

Изчаквам да мине достатъчно време, после вземам крайния списък с гостите за сватбата и картата с местата за сядане и ги слагам в една папка. Няма смисъл да крия къде отивам, затова викам Рик, брата на Тони, и излизам на верандата да изчакам да дойде с втората кола.

— Закарай ме до семейство Хардгроув — казвам мило и сядам на задната седалка.

Опитвам се да не шаря много с ръце и очи. Не искам Рик да разбере, че съм нервна, защото веднага ще започне да разпитва. За мой късмет той изобщо не ми обръща внимание. Не откъсва поглед от пътя. Подаващата се от яката на ризата му плешива глава ми заприличва на голямо розово яйце.

На кръговата алея пред Хардгроув липсват и трите коли. Засега всичко върви по план.

— Чакай ме тук — казвам на Рик. — Няма да се бавя.

Едно момиче от прислугата ми отваря вратата. Надали е много по-голямо от мен, най-много с две-три години, но на лицето си има постоянен израз на скрито недоверие, като куче, ритано прекалено много пъти по главата.

— Ох! — възкликва тя, когато ме вижда, и застава мирно, видимо смутена, защото не знае какво да направи — да ме пусне ли вътре, или не.

Веднага започвам да дърдоря.

— Дотичах възможно най-бързо. Можеш ли да си представиш? Мама е забравила да вземе картата с местата за сядане, а госпожа Хардгроув също трябва да ги погледне и да даде одобрението си.

— Ох! — повтаря момичето и смръщва вежди. — Но госпожа Хардгроув не е тук. Тя е в клуба.

Сега изохквам аз и изигравам огромна изненада.

— Мама ми каза, че ще обядват заедно, но аз предположих, че…

— Те са в клуба — повтаря притеснено момичето. Прилепва се за сигурната информация, сякаш е въпрос на живот и смърт.

— Колко глупаво от моя страна! — казвам аз. — И естествено, нямам време да отида до клуба. Може би ще е най-добре просто да й ги оставя…

— Аз мога да й ги предам, ако желаете — предлага тя.

— Не, не, няма нужда — възразявам бързо и облизвам устни. — Ако мога да вляза за момент, бих й написала бележка. Може би ще се наложи да сменим хората на шеста и осма маса, а и не съм сигурна къде да сложа господин и госпожа Кимбъл…

Момичето се отдръпва, за да мина.

— Разбира се, госпожице — казва то и отваря по-широко вратата.

Минавам покрай него. Въпреки че съм била у семейство Хардгроув милион пъти, къщата ми изглежда различна без своите собственици. Повечето стаи са тъмни и навсякъде е толкова тихо, че чувам поскърцването на пода от нечии стъпки в стаята над нас и шумоленето на рокля по втората площадка на стълбата. Кожата на ръцете ми настръхва. В коридора е хладно, но не е само това: атмосферата е плашеща, сякаш цялата къща сдържа дъха си в очакване на някакво нещастие.

Вече съм вътре, ала нямам представа откъде да започна. Фред сигурно пази документите от сватбата и развода с Каси. Досега не съм влизала в кабинета му, но той ми го показа при първото ми посещение тук и логиката ми подсказва, че цялата му документация трябва да е там. Първата ми задача обаче е да се отърва от момичето.

— Много благодаря — казвам, докато ме води към хола, и показвам ослепителната си усмивка. — Ще седна тук и ще й напиша всичко. Ще предадеш на госпожата, че картата е на масичката до телефона, нали?

Решавам, че това е достатъчно мил начин да й покажа, че съм приключила с нея и може да ме остави сама, но тя кима и остава на мястото си, тъпо загледана в мен.

Трябва да импровизирам, да си намеря някакво извинение.

— Би ли ми направила една услуга? След като съм вече тук, защо не изтичаш в стаята на госпожа Хардгроув и не ми донесеш мострите с платовете, които й оставихме преди време? Тя ми каза, че ги е оставила в спалнята си… Предполагам, че са на бюрото.

— Мострите ли? — опулва се тя срещу мен.

— Да, цял албум — обяснявам и понеже продължава да стои и да се кокори, добавям: — Ще изчакам тук да ми ги донесеш.

Най-после тя ме оставя сама. Изчаквам стъпките й да заглъхнат и се връщам в коридора.

Кабинетът на Фред е затворен, но за мой късмет — отключен. Вмъквам се вътре и затварям безшумно вратата. Устата ми пресъхва, сърцето ми препуска бясно. Трябва да си напомня, че не правя нищо лошо. Не още. На практика тази къща е и моя, или ще бъде съвсем скоро.

Опипвам за ключа на осветлението по стената. Рисковано е да светвам лампата, някой може да види светлината под вратата, но ако започна да ровя в тъмното, мога да блъсна някой стол и тогава със сигурност ще стане по-лошо.

В средата на стаята има огромно бюро и кожен стол с тапицирана облегалка и седалка. Разпознавам един от трофеите на Фред по голф и сребърната тежест за хартия, оставена на иначе празен шкаф. В единия ъгъл на стаята има голям метален контейнер за документи, до него на стената е окачен портрет на мъж, ловец, сред трупове на различни животни. Поглеждам го само за миг и бързо извръщам поглед.

Отивам до контейнера, който също се оказва отключен. Преглеждам набързо купа с финансови документи — банкови извлечения, бележки за внесени пари и договори за депозити, — обхващащи период почти от десет години, и започвам да ровя из чекмеджетата. В дъното на най-долното чекмедже намирам една ненадписана папка. Вътре са удостоверението за раждане на Каси и брачното им свидетелство. Не намирам решение за разтрогване на брака, само писмо, сгънато на две и напечатано на дебела канцеларска хартия.

Бързо прокарвам поглед по редовете:

Изпращам ви това писмо във връзка със запитването за физическото и менталното здраве на Касандра Мелания Хардгроув, по баща — О’Донъл, която бе предадена на моите грижи…

Чувам бързи стъпки в посока към кабинета. Оставям папката на мястото й, затварям шкафа с крак и скривам писмото в задния си джоб, благодарна, че реших да си обуя дънки. Грабвам една химикалка от бюрото и когато Елинор отваря вратата, победоносно я тикам в лицето й, преди да й дам шанс да си отвори устата.

— Намерих — казвам доволно. — Оказа се, че не си нося химикалка. Днес изобщо не съм във форма.

Тя определено не ми вярва, вижда се от километър, но няма как да ме обвини директно.

— В стаята на госпожата няма албум с мостри — казва тя. — Погледнах и в другите стаи. И там няма.

— Странно.

Една вадичка от пот намира път между гърдите ми. Виждам как очите й шарят из цялата стая в търсене на нещо разбъркано, нещо не на място.

— Явно днес не ми е ден за работа. Извини ме — казвам и трябва да я блъсна, за да мина през вратата.

Едва навън си спомням, че трябва да оставя бележка на госпожа Хардгроув. Написвам набързо: „Оставям за вашето одобрение“, въпреки че изобщо не ме интересува мнението й. Елинор кръжи около мен през цялото време, сякаш подозира, че може да открадна нещо.

Нека кръжи. Вече е късно.

Цялата работа ми отнема само десет минути. Рик ме чака със запален двигател.

Сядам отзад и казвам разсеяно:

— Вкъщи.

Докато обръща, за да излезе на пътя, ми се струва, че мяркам Елинор да ме следи от прозореца.

По-безопасно би било да изчакам, докато се прибера, и тогава да дочета писмото, но пръстите ми сами бъркат в джоба, вадят го и го разгъват. Прочитам внимателно подателя: Шон Пърлин, главен хирург на лабораториите в Портланд.

Писмото е кратко:

До всички заинтересовани:

Напращам ви това писмо във връзка със запитването за физическото и менталното здраве на Касандра Мелания Хардгроув, по баща — О’Донъл, която бе предадена на моите грижи в срок за девет дни.

Професионалното ми мнение е, че госпожа Хардгроув страда от остър пристъп на делюзия, провокиран от ментална нестабилност; мислите й са фиксирани върху мита за Синята брада, който свързва със страха си от преследване. Неврозата й е много силна и по мое мнение няма вероятност да бъде овладяна.

Състоянието й е от дегеративен тип и най-вероятно е било причинено от определен химически дисбаланс, резултат от процедурата, въпреки че няма как да се докаже със сигурност.

Прочитам писмото няколко пъти. Значи съм била права. Имало е нещо сгрешено при нея. Може би е откачила след процедурата, както стана с Уилоу Маркс. Странно е, че никой не го е забелязал преди сватбата, но понякога нещата се развиват постепенно.

Но възелът в стомаха ми не се разплита. Зад загладените думи на лекаря има скрито послание и то буди страх.

Припомням си мита за Синята брада. Имало едно време един красив принц, който държал вратата на една стая в прекрасния си дворец заключена. Когато се оженил, казал на съпругата си, че може да влиза във всяка стая, но не и в тази. Един ден обаче любопитството на жената надделяло и тя влязла в стаята. Там открила убити жени, закачени по стените с главата надолу. Когато съпругът се върнал и разбрал, че не се е подчинила на нареждането му, прибавил и нейния труп към колекцията си.

Приказката ме ужасяваше, когато бях дете, особено ме плашеше образът на закачените по стените жени с бледи лица и отворени невиждащи очи.

Сгъвам внимателно писмото и го връщам в задния си джоб. Колко глупава съм била! Каси е била дефектна, както си мислех, и Фред е имал пълното основание да се разведе с нея. Само защото вече не се явява в системата, не значи, че й се е случило нещо лошо. Може да е просто административна грешка.

Но през целия път до дома не мога да изтрия от съзнанието си странната усмивка на Фред, когато каза: „Каси задаваше прекалено много въпроси“.

И не мога да потисна един нетърсен и нежелан въпрос, който набира сили у мен: Имала ли е Каси основание да се страхува от нещо?