Лорън Оливър
Реквием (18)

Лена

Небето е като разцепено на две. Хоризонтът е с цвят на тухла, останалата част е нашарена с тънки кървавочервени власинки.

Реката се сви до тънка струйка и съвсем естествено, започна бой за вода. Пипа ни предупреждава да не напускаме нейния периметър и изпраща охранители по периферията. Съмър вече е изчезнала. Пипа или не знае къде е отишла, или не иска да сподели с нас. След дълъг размисъл тя решава, че е по-добре да не въвлича много хора в акцията. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-малка е вероятността за провал. Най-добрите от нас — Так, Рейвън, Дани и Ловеца — ще отговарят за главната задача: ще стигнат до бента, където и да е той, и ще го разрушат. Лу настоява да тръгне с тях, както и Джулиан, и въпреки че нито един от двамата не е трениран за такива акции, Рейвън се предава.

Иде ми да я убия.

— Ще имаме нужда от скаути — ми казва, когато й се озъбвам. — Някой трябва да ни пази гърба. Не се тревожи, ще ти го върна цял и невредим.

Алекс, Пипа, Корал и един от хората на Пипа с прякор Звяра — предполагам, че е заради дългата черна коса и буйната брада, която закрива цялата му уста — формират първата диверсионна група. Не знам как става, но аз заставам начело на втората. Брам ще ми помага.

— Исках да съм с Джулиан — казвам на Так, защото не желая да говоря направо на Пипа.

— Нима? Аз пък исках тази сутрин бекон с яйца — отвръща ми той, без да ме поглежда, вади тютюна и си свива цигара.

— След всичко, което направих за вас, продължавате да се отнасяте с мен като с дете — тропам ядосано с крак.

— Само когато самата ти се държиш като дете — срязва ме Так и аз си спомням онази караница с Алекс преди много време, когато разбрах за първи път, че мама през цялото време е била в Криптата. Не бях си спомняла този момент досега, нито внезапното избухване на Алекс тогава. Беше точно преди да ми каже за първи път, че ме обича. И преди аз да му отговоря със същото.

Мислите ми се объркват. Забивам нокти в дланите си и не спирам да натискам, докато болката става непоносима. Не мога да разбера как така всичко се променя и как човек погребва един по един пластовете от живота си, хвърляйки се към следващия. Просто е невъзможно. Няма как всичко това в даден момент да не експлодира.

— Виж, Лена — заговаря Так и най-после вдига поглед към мен, — молим те да направиш това, защото ти имаме доверие. Ти си лидер. И ние се нуждаем от теб.

Толкова се стъписвам от искреността в тона му, че не мога да измисля какво да отговоря. В предишния си живот бях далече от лидерското място. Тогава лидерът беше Хана. Аз просто я следвах.

— Кога ще свърши всичко това? — питам накрая.

— Не знам — вдига рамене Так.

Това е първият път, когато го чувам да казва, че не знае нещо. Гледам как се опитва да навие цигарата, но ръцете му треперят. Той спира и започва отново.

— Може би няма да спре — добавя тихо и явно отказал се, хвърля с отвращение цигарата на земята.

Двамата оставаме в мълчание за момент.

— С Брам имаме нужда от трети човек — казвам най-после. — Трябва да сме трима. Ако стане нещо с някой от нас, ще има кой да покрива гърба на другия.

Так отново ме поглежда. Изведнъж си спомням, че той също е млад. Веднъж Рейвън ми каза, че е на двайсет и четири. Сега, когато се вглеждам в него, забелязвам, че наистина е млад. Прилича на благодарно хлапе, на което току-що са му предложили помощ с домашните.

Моментът отминава и чертите на лицето му пак се изострят. Той прибира тютюна и листчетата и отвръща:

— Вземи Корал.

 

 

От цялата мисия най-много ме плаши пътуването ни през лагера. Пипа ни дава един от фенерите на батерии и Брайън го взема. На подскачащата му светлина хората около нас са като начупени на парчета. Тук виждаш да проблясва озъбено лице, там жена с голи гърди кърми бебе и ни следи със злобен поглед. Морето от хора се раздвижва лениво, за да ни пропусне, после се прегрупира и отново се затваря зад нас. Усещам физически нуждата им. Думата „вода“ се носи като шепот, като стон из целия лагер. Отвсякъде се чуват писъци, сподавени вопли и тъпи удари на юмруци в човешка плът.

Скоро достигаме до речния бряг. Сега той е зловещо тих. Вече няма хора, никой не джапа в реката, никой не се кара за вода. Защото ябълката на раздора, водата, вече я няма, има само вада, не по-широка от човешки пръст и по-черна от кал.

Разстоянието до стената е малко повече от километър, оттам поемаме на северозапад и вървим по периметъра на лагера още шест километра, преди да стигнем до една от по-добре охраняваните точки. При проблеми по границата вниманието ще бъде насочено именно тук и ще изтегли големите бойни части от мястото, където трябва да отидат Рейвън, Так и другите.

Преди да тръгнем, Пипа отвори малкия хладилник и пред нас се откриха пълни с оръжие рафтове, доставени от съпротивата. Так, Рейвън, Лу, Ловеца и Джулиан бяха снабдени с пушки. Ние трябваше да се задоволим с наполовина пълна бутилка с бензин, в която беше пъхнат стар парцал или, както го нарече Пипа, „просешка торба“. По негласно споразумение избраха мен да я нося. С времето тя натежава все повече в раницата и се удря болезнено в гърба ми. Не мога да не си представя какво би станало, ако при един по-силен удар експлодира.

Стигаме до мястото, където лагерът опира в южната гранична стена. В основата й са се сгушили хора и палатки. Градът зад този участък на стената е изоставен. Огромни тъмни прожектори протягат вратове над нея, но само един от тях работи. Той пръска ярка бяла светлина, очертава ясно нещата под себе си, оставяйки детайлите в мрак, като фар, изпращащ лъча си над тъмната вода.

Продължаваме на север все по стената и най-после оставяме лагера зад себе си и врявата на хората в него остава назад. Земята под краката ни изсъхва и килимът от борови иглички пука и се движи при всяка наша крачка. Но освен този шум, наоколо се възцарява пълна тишина.

Безпокойството не спира да човърка съзнанието ми. Не че се притеснявам за нашата работа. Ако всичко върви по план, няма да има нужда дори да преминаваме през стената. Страхът ми е за Джулиан. Ще се справи ли? Няма и най-малка представа с какво се е заел.

— Това е безумие — казва неочаквано Корал. Гласът й е толкова висок, че напомня за писък. Сигурно през целия път се бори с паниката. — Няма да успеем. Това е самоубийство.

— Можеше да си останеш в лагера — срязвам я аз. — Никой не те е молил да идваш с нас.

Но тя не ме чува.

— Трябваше да се махнем оттук — продължава да мърмори.

— И да оставим другите да се оправят сами, така ли? — настъпвам аз.

Корал не отговаря. Предполагам, че е толкова нещастна от факта, че се налага да работим заедно, колкото и аз самата, може би и повече, защото трябва да изпълнява заповедите ми.

Тръгваме между дърветата, следвайки лъча от фенерчето на Брам, който подскача пред нас като голяма светулка. От време на време пресичаме бетонни ленти, тръгващи от градската стена към Пустошта. Някога тези стари пътища са водели към други градове, но сега стигат доникъде, текат като сиви реки покрай израсналите дървета. Прикрити зад избуялия бръшлян знаци сочат посоката към отдавна несъществуващи театри, ресторанти и паркове.

Поглеждам към малкия пластмасов часовник, който Звяра ми даде назаем. Часът е единайсет и половина. Вървим вече час и половина. Ще ни трябва още поне половин час, докато запалим парцала и хвърлим бутилката от другата страна на стената. В същия момент трябва да последва експлозия от източната страна, на юг от мястото, където Рейвън, Так, Джулиан и другите ще преминат. Надеждата ни е двете експлозии да насочат вниманието на охраната далече от бента.

Колкото повече се отдалечаваме от лагера, толкова по-поддържана изглежда граничната ивица. Високите бетонни стени са чисти и цели. Прожекторите тук са повече и всички работят, приличат на огромни, широко отворени очи на разстояние двайсет-трийсет крачки едно от друго.

Зад прожекторите се очертават черните силуети на жилищни комплекси, покрити със стъкло и метал сгради и куполи на църкви. Това ме навежда на мисълта, че вече сме близо до градския център, място, което, за разлика от крайните жилищни квартали все още е населено.

Адреналинът ми се покачва и напрежението ме зарежда с енергия. Изведнъж осъзнавам, че нощта не е толкова тиха и спокойна, колкото си мислех в началото. Близо до нас преминават диви животни, стъпките на малки зверчета раздвижват листата и храстите наоколо.

Внезапно нещата се променят. Шумът на гората се смесва с приглушени човешки гласове.

— Брам — прошепвам в тъмното, — изключи фенера.

Той се подчинява. Всички спираме за момент. Щурците насищат въздуха със своите песни и ритъмът им отброява секундите. Дочувам плиткото затруднено дишане на Корал. Тя е изплашена, това е сигурно.

Отново се чуват гласове, разнася се смях. Ние оставаме на място, прикрити в гъстата гора между светлите петна от два прожектора, не помръдваме, дори спираме да дишаме. Очите ми постепенно свикват с тъмнината и аз различавам малка светла точка, като оранжева светулка, да подскача по бетонната стена. Припламва, после избледнява и отново се засилва. Като огънче от цигара. На охранител.

Нов пристъп на смях разкъсва тишината, този път по-висок, и един глас казва:

— Няма начин, мамка му!

Значи, охранителите са двама.

Следователно някъде наблизо има наблюдателен пункт. Това е и добра, но и лоша новина. Повече охрана означава повече хора, които да вдигнат тревога и да отклонят повече хора от главната ни цел. Но то означава още, че ще ни бъде по-трудно да се приближим до стената.

Давам знак на Брам да продължи напред. При изключен фенер се налага да забавим значително темпото. Отново поглеждам часовника. Остават двайсет минути.

В същия момент виждам голяма метална структура, извисяваща се над стената като гигантска клетка за птици. Сигнална кула. В Манхатън, където стената е подобна на тази, има същите кули. В телената клетка на върха лост задейства охранителните системи в целия град и събира полицията и регулаторите на границата.

За наш късмет сигналната кула се намира в едно от тъмните места между прожекторите, но мога да се обзаложа, че там е пълно с охранители, нищо че не ги виждаме. Горната част на оградата е масивна и тъне в сянка, може да скрие огромен брой регулатори.

Давам знак на Брам и на Корал и спирам на стотина крачки от стената. Скриваме се под короните на няколко дъба и оглеждаме обстановката.

— Трябва да метнем бутилката колкото може по-близо до кулата — прошепвам и свалям раницата от гърба си. — Ако експлозията не задейства алармата, охраната със сигурност ще го направи. Брам, искам да счупиш един от прожекторите напред. Но да не е много далеч оттук. Ако в кулата има охрана, счупеното трябва да ги извади оттам. Така ще мога да се приближа още малко, преди да метна бутилката.

— А аз какво ще правя? — пита Корал.

— Оставаш тук. Наблюдаваш и ме покриваш, ако нещо се обърка.

— Това са глупости — казва тя с половин уста.

Поглеждам часовника. Петнайсет минути. Времето напредва. Изваждам бутилката от раницата. Сега ми се струва по-голяма и по-тежка за носене. В първия момент не намирам кибрита, който Так ми даде, и се разтрепервам от ужас, че може да съм го изгубила по пътя. Но после си спомням, че го пъхнах за по-сигурно в джоба на дънките.

„Запали парцала и хвърли бутилката — ми каза Пипа. — Това е всичко.“

Поемам си дълбоко въздух и издишвам тихо. Не искам Корал да разбере, че ме тресат нервите.

— Добре, Брам, готова съм.

— Сега ли? — пита той тихо, но спокойно.

— Тръгвай. Но чакай да ти свирна.

Брам се надига и тръгва безшумно напред. Скоро тъмнината го погълва. Корал и аз чакаме мълчаливо. Лактите ни се допират случайно и тя отскача моментално назад. Аз също се отдръпвам и се взирам в стената, опитвам се да разбера дали сенките отгоре й са хора, или е просто игра на светлината.

Проверявам часа, после още веднъж. Изведнъж минутите хукват напред. Дванайсет без десет, дванайсет без седем, дванайсет без пет.

Сега.

Гърлото ми пресъхва като шкурка. Едва преглъщам и трябва да оближа устни, за да подсвирна.

Минават няколко мъчително дълги секунди, в които не се случва нищо. Няма смисъл да се преструвам, че не ме е страх. Сърцето ми започва да блъска като чук по гърдите и аз отварям уста, жадна за въздух.

В същия момент го виждам — само за секунда — да пресича светлото петно към прожектора. Всичко е като поредица от снимки с насечени движения и замръзване на образа след това; мракът го поглъща отново, след секунда се чува трясък, и прожекторът угасва.

Скачам мигновено на крака и спринтирам към стената. Чувам викове, но не мога да схвана нито една дума, не мога да се съсредоточа върху нищо, освен върху стената и сигналната кула зад нея. Прожекторът угасва и кулите се виждат по-ясно на фона на лунната светлина и пръснатите из града улични лампи. Спирам и се притискам о дънера на един млад дъб на трийсетина метра от стената, и слагам торбата на просяка между бедрата си, за да извадя кибрита. Първата клечка не се запалва.

— Давай, давай — прошепвам с разтреперани ръце. Втората и третата клечка не задържат пламъка.

Серия от картечни изстрели разкъсва тишината. Куршумите не са насочени към конкретна цел, явно стрелят на сляпо и аз отправям мълчалива молитва Брам да се върне невредим в гората и скрит в тъмнината, да следи за изпълнението на плана.

Излизам от прикритието на дърветата, поемам си дъх и хвърлям бутилката. Тя литва с въртеливо движение към стената, като пробива тъмнината с кръг от огън. Приготвям се за експлозията, само че не последва нищо.

Парцалът продължава да гори, но изскача от гърлото на бутилката и се приземява на земята. Проследявам безпомощно полета му, неспособна да направя каквото и да било. Той пада в основата на стената като птица с изгорени криле. Безполезната бутилка се разбива в бетона.

— Какво става, мамка му?

— Май че нещо се запали.

— Сигурно е от проклетата ти цигара.

— Стига си викал, ами ми намери маркуч!

Не забелязвам тревога в гласовете на двамата мъже. Явно са свикнали с вандалски прояви от страна на невалидните и нито счупеният прожектор, нито хилавият пламък на парцала успяват да ги притеснят. Провалът може и да не се окаже фатален, защото точката, която ще атакуват Алекс, Пипа и Звяра, е много по-важна и по-далечна от мишената, която трябва да атакува централната група, но аз се свивам от ужас, че може и тяхната „просешка торба“ да не избухне. Тогава градът ще си остане пълен с регулатори и полицаи, готови да посрещнат всяка атака.

Това ще означава сигурна смърт за Рейвън, Так, Джулиан и останалите.

Преди да обмисля следващия си ход, вече съм на крака и тичам към един растящ близо до стената дъб. Преценявам, че е достатъчно здрав да издържи тежестта ми. Нямам друг избор, трябва да прескоча стената и сама да натисна алармата. Вдигам крак до едно разклонение на дъба и скачам към стената. Оказвам се по-слаба от миналата есен, когато се катерех като катерица до гнездата във високите клони на онези дървета. Падам безпомощно на земята.

— Какво правиш?

Обръщам се и виждам Корал да излиза от дърветата.

— Ти какво правиш? — изсъсквам, обръщам се и опитвам пак, като избирам друг клон. Резултатът е същият. Няма време, няма време, няма време.

— Нали ми каза да те покривам? — казва тя.

— По-тихо — изшътквам, изненадана, че ме е последвала. — Трябва да прескоча стената.

— Защо?

Правя трети опит и успявам да докосна горния клон с върховете на пръстите си, преди краката ми да поддадат и отново да се окажа на земята. Четвъртият опит е по-лош от първите три. Започвам да губя контрол. Не мога да мисля логично.

— Лена, какво искаш да направиш? — настоява Корал.

Поглеждам към нея и казвам:

— Ела да ме повдигнеш.

— Какво да направя?

— Хайде, по-бързо!

Паниката стига до гърлото ми. Ако Рейвън и другите не са преминали още, ще го направят в следващата минута. Те разчитат на мен.

Корал вероятно усеща промяната в гласа ми, защото идва и без да задава повече въпроси, преплита пръсти и кляка, за да мога да стъпя в дланите й. После ме повдига, пъшкайки. Протягам се, успявам да се набера нагоре и да се захвана за един стърчащ от ствола на дървото като спица на скъсан чадър клон. Съседният клон стига чак до стената. Лягам по корем, пристискам се до кората му и тръгвам нагоре като гъсеница.

Клонът се привежда под тежестта ми. Още няколко сантиметра и усещам как се разклаща под мен. Не мога да продължа. С накланянето му разстоянието до стената се увеличава. Още едно движение и усилието ми ще отиде по дяволите.

Поемам си въздух и се приготвям за скок, здраво обвила с ръце люлеещия се под мен клон. Сега няма време за тревоги и съмнения. Скачам към стената. Клонът се задвижва с мен и освободен от тежестта, ме изтласква като трамплин.

За миг се оказвам в безтегловност. Но в следващия миг удрям корема си в бетонния ръб и силата на удара ми изкарва въздуха. Не знам как успявам да се хвана за стената и да се прехвърля отгоре. Падам на насипаната пътека, по която патрулират охранителите. Снишавам се в тъмния участък и изчаквам дишането ми да се нормализира. Но не мога да се бавя много. Изведнъж се разнася врява. Мъжете от охраната се викат един друг, тежки стъпки забързват към мен. След миг ще ме открият и всички шансове да си свърша работата пропадат.

 

 

Ставам и хуквам към сигналната кула.

— Хей, хей! Спри!

От тъмното излизат сенки и се материализират в човешки фигури. Един, двама, трима, всичките мъже. Нещо блести в ръцете им. Това са техните пушки.

Първият куршум звънва в една от стоманените подпори на кулата. Ставам и се хвърлям през малкия й отвор, въздухът около мен се тресе от последвалата кавалкада от куршуми. Влизам в металния тунел и вече не виждам нищо, освен слабия осветен отвор в края. Изстрелите също се чуват по-слабо. В главата ми изникват несвързани образи, като кадри от различни филми: куршуми, фойерверки, писъци, деца на плажа.

След миг всичко изчезва и единственото, което забелязвам и за което мисля, е лостът, осветен от самотна крушка, закачена на една тел. На лоста пише: „Сигнализирай при тревога“.

Времето спира за момент. Имам чувството, че ръцете, които плуват към дръжката на лоста, принадлежат на друг. Най-после я хващам. Металът е учудващо студен. Пръстите ми се увиват около нея съвсем бавно. Ръката ми натиска.

Още изстрели, звън на метал в метал, вибрация с висока честота.

И изведнъж един писък пронизва нощта, жален вой, след който времето тръгва с нормалната си скорост. Звукът е толкова ужасяващ, че го усещам със зъбите си. Един голям прожектор на върха на кулата светва и започва да се върти, изпращайки червени светлинни сигнали към града.

Нечии големи и космати като на паяк ръце се протягат към мен през металното скеле. Един от охранителите се докопва до китката ми. Протягам другата си ръка, хващам го за врата и дърпам рязко. Той полита напред и главата му среща стоманената подпора. Войникът пуска ръката ми и полита назад, докато изплюва едно „кучка“.

Веднага изхвърчам от кулата. Две стъпки, после прехвърлям стената и съм свободна. Брам и Корал сигурно чакат в гората… ще успеем да избягаме в мрака, ще се скрием…

Мога да го направя…

Корал се показва от другата страна на стената. Толкова се изплашвам, че спирам на място. Това не е по план. Преди да имам време да попитам какво прави, една ръка ме хваща през кръста и ме дърпа назад. Подушвам миризма на пот и горещ дъх във врата си. Забивам лакът в корема на охранителя, но той не ме пуска.

— Да не си мръднала! — изръмжава и ме стиска за гърлото.

Всичко се завърта пред очите ми. Но в следващия миг виждам Корал пред себе си, бледа и прекрасна, с разпилени назад коси и вдигнати ръце — като картина.

В ръцете си държи камък.

Ръцете се извиват грациозно към мен и в главата ми звънва една мисъл: „Ще ме убие“.

Неочаквано мъжът зад мен изохква и ръцете около кръста и врата ми се свличат надолу. Безжизненото му тяло рухва на земята.

Но сега те вече са навсякъде. Алармата продължава да вие и прожекторът осветява околността в червено през определени интервали. Виждам двама мъже отляво. И двама отдясно. Трима други, рамо до рамо, облегнати на стената блокират пътя ни към Пустошта.

Чувам механичен звук и лъчът отново е върху стената, осветявайки една метална стълба точно зад нас. Успявам да видя, че води към едно кръстовище на две градски улички.

— Натам — казвам почти на себе си, хващам Корал за ръката и я повличам надолу по стълбата.

Маневрата ми е неочаквана и минава известно време, докато охранителите се окопитят и реагират. Те стигат до стълбата чак когато двете с Корал сме вече на улицата. Всеки момент, призовани от алармата, ще пристигнат още регулатори. Но ако успеем да намерим някое тъмно ъгълче… някъде, където можем да се скрием и да изчакаме…

По улиците светят съвсем малко лампи. Градът е тъмен, навсякъде се чува стрелба, но е ясно, че се стреля напосоки.

Завиваме надясно, после наляво и пак надясно. Изведнъж чуваме срещу нас да приближават стъпки. Патрул. Спирам, обзета от колебание. Замислям се дали няма да е по-добре да се върнем там, откъдето дойдохме. Корал ме хваща за ръката и ме повлича към един тъмен триъгълник — прикрито зад висок сводест вход място, напоено с миризмата на котешка урина и цигарен дим. Скриваме се в сенките му. Минута по-късно по улицата преминават тичащи регулатори, чуваме шум от радиостанции и тежко дишане.

— Сигналът за тревога продължава. Двайсет и четвърти пост докладва, че има пробив.

Изчаквам да преминат и се обръщам към Корал.

— Какво правиш, мамка му? — изсъсквам ядосано. — Защо ме следваш?

— Нали каза, че трябва да ти пазя гърба? — отвръща тя. — Побърках се, когато чух алармата. Реших, че може да имаш нужда от помощ.

— А Брам?

Корал поклаща глава.

— Не знам нищо.

— Не биваше да рискуваш — отсичам аз, но веднага добавям по-меко: — Благодаря, все пак.

Понечвам да се изправя, но Корал ме връща обратно.

— Почакай — прошепва и слага пръст на устните си.

Заслушвам се и разбирам защо. Отново стъпки, този път се движат в обратната посока. Две забързани фигури влизат в полезрението ни. Единият от тях, мъж, казва:

— Не знам как си могла да живееш с тази измет толкова дълго време. Аз нямаше да издържа.

— Не ми беше лесно — отвръща вторият глас, женски и странно познат.

Те се скриват от погледа ни и Корал ме сръчква в ребрата. Трябва да се махнем оттук, защото мястото скоро ще се напълни с патрули. Вероятно ще включат всички улични лампи, за да улеснят издирването.

Преценявам, че трябва да тръгнем на юг. Така по-лесно ще се прехвърлим оттатък и ще стигнем до лагера.

Тръгваме бързо, в мълчание, като се придържаме близо до сградите, където по-лесно можем да се скрием в някоя алея или вход. Усещам същия задушаващ страх, като в тунелите, когато с Джулиан трябваше да намерим път под земята.

Изведнъж всички лампи се включват. Сякаш сенките са океан, отливът настъпва изведнъж и открива тъжен пейзаж от празни улици. С Корал инстинктивно се прикриваме в един тъмен вход.

— Да му се не види — измърморва тя.

— Точно от това се страхувах — прошепвам аз. — Не трябва да излизаме от алеите. Ще търсим най-тъмните места между сградите.

Корал кима.

Тръгваме напред, пълзим като плъхове. Притичваме от сянка на сянка, крием се в тесни места: незабележими пътечки, дупки, тъмни входни алеи и боклукчийски кофи. Още два пъти чуваме стъпки на патрули, скатаваме се в сенките и чакаме пращенето на радиостанциите и стъпките им да затихнат.

Не след дълго градът се променя и сградите оредяват. Сирената на сигналната кула продължава да реве, но вече се чува само като далечен вой. Слава богу, скоро навлизаме в район, където уличните лампи не работят. Тръгваме, водени от светлината на издигналия се високо над нас лунен диск. Апартаментите от двете ни страни са празни, приличат ми на изоставени от родителите си деца. В главата ми гъмжи от въпроси: колко далече сме от реката, дали Рейвън и другите са успели да вдигнат във въздуха бента, ще чуем ли звука от експлозията, или трябва да гадаем. Замислям се за Джулиан и сърцето ми се свива от тревога и чувство за вина. Държах се лошо с него, а той толкова се старае.

— Лена — извиква ми Корал, спира и посочва встрани от пътя ни. Вървим покрай някакъв парк и центърът му се спуска амфитеатрално надолу към нещо като дере. В първия момент се обърквам, вземам онова, което блещука между камъните, за нефт, защото луната превръща неспокойната му повърхност в нагъната черна коприна.

Но изведнъж осъзнавам — вода.

Половината от стръмното дере е пълно с вода. По нея се носят нападали листа и насичат отражението на луната, звездите и дърветата по повърхността й. Толкова е красиво! Несъзнателно правя крачка напред. Тревата шумоли под краката ми и се смесва със звука от жвакането на калта под обувките ми.

Пипа се оказа права. Запречена от бента, водата е излязла от коритото си и е наводнила някои от ниските части на града. Това означава, че сме стигнали до един от евакуираните след протестите квартали.

— Хайде, търси стената — казвам развълнувано. — Оттук ще прекосим по-лесно.

Продължаваме по периферията на парка. Тишината около нас е дълбока, пълна и успокояваща. Духът ми се завръща. Успяхме. Направихме каквото трябваше и с малко късмет целият ни план ще сработи.

В един ъгъл на парка виждаме малка ротонда, заобиколена от тъмни дървета. Ако не беше старомодната лампа в единия й край, нямаше да забележа седналото на каменните пейки момиче. То се е навело и е скрило главата си между коленете, но аз разпознавам дългата коса и лилавите, опръскани с кал маратонки. Лу.

Корал я вижда едновременно с мен.

— Това не е ли… — започва тя, но аз хуквам напред, без да й отговоря.

— Лу — викам я и продължавам към нея.

Тя вдига глава и се оглежда изплашено. Не познава гласа ми, но щом ме вижда, лицето й пребледнява от страх, като на мъртвец. Падам на колене пред нея и слагам ръце на раменете й.

— Добре ли си, Лу? — питам, останала без дъх. — Къде са другите? Да не е станало нещо?

— Аз… — започва тя и поклаща глава.

— Ранена ли си? — Изправям се, все още с ръце върху раменете й. Никъде не виждам кръв, но усещам, че трепери цялата. Тя отваря уста, но веднага я затваря. Очите й са огромни и празни. — Лу, кажи нещо, моля те!

Вдигам ръка от рамото към лицето й и я разтърсвам лекичко, опитвайки се да я извадя от вцепенението. Пръстите ми случайно напипват кожата зад лявото й ухо.

Сърцето ми спира. Лу извиква лекичко и се опитва да се освободи. Но аз я държа здраво за врата. Тя започва да се извива, да се гърчи и отбранява.

— Махни се от мен — изкрещява и гласът й трепери от страх и омраза.

Не отговарям. Нямам сили. Съсредоточавам цялата си енергия в ръцете и пръстите си. Тя е силна, но изненадата действа в моя полза. Успявам да я вдигна на крака и да я притисна до една каменна колона. Набивам лакът във врата й и я принуждавам да се обърне наляво. В същия миг чувам изненадания глас на Корал:

— Какво правиш, Лена?

Повдигам косата на Лу и оголвам красивото й бяло вратле.

Виждам пулсът й да повдига нервно кожата, а с тях и трите знака зад ухото.

Белегът на процедурата. Истинският.

Лу е излекувана.

Връщам се мислено към последните три седмици. Тя беше много мълчалива, темпераментът й се промени. Пусна косата си дълга и всеки ден я решеше, приглаждайки я старателно по темето.

— Кога? — питам прегракнало. Лакътят ми все още е на гърлото й. От дъното на душата ми се надига нещо старо и черно. Предател.

— Остави ме — проплаква тя. Лявото й око се извърта, за да ме погледне.

— Кога? — повтарям и притискам лакът в гърлото й. Лу извиква сподавено.

— Добре, добре — казва хрипливо и аз охлабвам леко хватката си, но я оставям прикована към камъка. — През декември. В Балтимор.

Започвам да разсъждавам трескаво. Разбира се! Думите на регулатора се връщат и сега имат ново, отвратително значение: „Не знам как си могла да живееш с тази измет толкова дълго време. Аз нямаше да издържа“. И нейният: „Не ми беше лесно“.

— Защо, Лу? — питам сподавено, но тя не ми отговаря. Навеждам се и извиквам в лицето й. — Защо?

Лу заговаря бързо:

— Те са прави, Лена. Сега го разбирам. Помисли си за онези хора в лагерите… в Пустошта… Те са като животни. Това не може да бъде щастлив живот.

— Това е свободата — казвам аз.

— Наистина ли? — поглежда ме тя с едно око. То е огромно, ирисът му е тъмен и заема почти цялото пространство. — Ти наистина ли си свободна, Лена? За такъв живот ли си мечтаеше?

Не мога да отговоря. Гневът ми се надига като гъста кал и се разлива на талази в гърдите ми.

Лу снишава глас до едва доловим шепот, приличащ на шумолене на пълзяща из тревата змия.

— Не е късно и за теб, Лена. Няма значение какво си правила от другата страна. Ще прочистим спомените ти. Ще започнеш на чисто. Това е важното. Ще махнем цялата тази гадост от теб — спомените, болката, всичките ти тревоги. Ще започнеш живота си наново.

За миг двете се споглеждаме мълчаливо. Лу диша тежко.

— Цялата докрай ли?

Лу се опитва да кимне и кокори окото си към лакътя ми.

— Цялата ти тревога. Цялата мъка. Можем да прогоним всичко.

Отпускам лакът и тя си поема голяма благодатна глътка въздух. Навеждам се съвсем близо до нея и казвам нещо, което Хана често повтаряше:

— Човек може да бъде щастлив в моментите, когато не е нещастен.

Чертите по лицето на Лу се стягат. Давам й достатъчно място да помръдне и когато се отмества от мен, хващам лявата й ръка и я извъртам зад гърба й, принуждавайки я да се превие на две. Бутам я на земята, забивам коляно между плещите й и я прилепвам о земята.

— Лена! — вика Корал, но аз не й обръщам внимание. В главата ми пулсира една-единствена дума: предател, предател, предател.

— Какво стана с другите? — питам през зъби. Думите излизат пискливо и слабо, задушавани от гнева ми.

— Късно е за тях, Лена — отвръща Лу.

Лицето й е притиснато в пръстта, но тя успява да извие устните си в ужасна злобна усмивка.

Добре, че нямам нож в себе си, иначе щях да го забия във врата й. До дръжката. Спомням си усмивката на Рейвън. „Лу може да дойде с нас. Тя носи късмет.“ Спомням си как Так раздели порцията си на две и подаде по-голямата половина на Лу, когато тя се оплака, че е гладна. Сърцето ми се втвърдява, започва да се рони като тебешир и на мен ми се приисква да крещя и да плача едновременно. „Ние ти вярвахме.“

— Лена — обажда се отново Корал, — виж…

— Млъкни! — прекъсвам я грубо, съсредоточена в Лу. — Казвай какво стана с тях, или ще те убия.

Тя се бори под мен и продължава да ми се хили нагло в лицето.

— Късно е — повтаря доволно. — Те ще дойдат преди полунощ.

— За какво говориш?

Смехът гъргори в гърлото й.

— Нали не си си въобразявала, че това ще продължи вечно? Че ще ви оставим да се разполагате в скапания ви лагер, да се въргаляте в онази мръсотия…

Извивам ръката й още няколко сантиметра към плешката. Лу извиква, но това само засилва потока от думи.

— Десет хиляди войници, Лена. Десет хиляди срещу хиляда гладни, жадни, болни неорганизирани невалидни. Ще ви смажем. Пуф, и повече никой няма да чуе за вас.

Усещам, че ми се повдига. Главата ми олеква и ми се завива свят. Чувам, че Корал продължава да ми говори, но минава време, докато думите й пробият гъстата мъгла и смисълът им достигне до съзнанието ми.

— Някой идва, Лена!

Още не е завършила изречението, когато един регулатор — сигурно същият, когото видяхме по-рано с Лу — завива от ъгъла с думите:

— Извинявай, че се забавих толкова. Беше заключено…

Но спира по средата, когато вижда мен, Корал и Лу на земята. Корал изревава и се хвърля срещу него, но скокът й е тромав и непремерен. Регулаторът я посреща с юмрук и я блъска назад. Чувам главата й да се удря в една от каменните колони на портика. Регулаторът се навежда напред и замахва с фенерчето към лицето й. Корал успява да избегне удара, фенерчето се разбива с трясък в каменната колона и стъклото му се пръска в нощта.

Замахът сигурно е бил непремерено яростен, защото регулаторът губи равновесие и това дава достатъчно време на Корал да се отдалечи от опасната колона. Виждам, че залита. Щом се отделя от камъка, тя се обръща с лице към него, но се държи за главата. Регулаторът възвръща равновесие и бърка в колана за пистолета си.

Скачам на крака. Нямам друг избор, трябва да освободя Лу. Спускам се към мъжа и го хващам през кръста. В устрема си го повличам напред и двамата падаме на земята, претъркулваме се веднъж, вплели ръце и крака в стегнат възел. Миризмата на потта му навлиза в ноздрите ми, устните ми опитват вкуса на униформата му, а пистолетът му се забива в плътта на бедрото ми.

Чувам зад себе си вик и някой пада на земята. Моля се това да е Лу, а не Корал.

Регулаторът се освобождава от хватката ми, изблъсква ме и се изправя. Диша тежко, лицето му лъщи от пот. По-едър е от мен и много по-силен, но в лоша форма. Отново посяга към колана, но преди да успее да извади пистолета от кобура, аз вече съм на крака. Хващам го за ръката, докопвам се до пистолета и регулаторът изръмжава от яд.

Бам.

Пистолетът подскача в ръката ми. Изстрелът е толкова неочакван, че ме разтърсва цялата и зъбите ми изтракват. Отскачам назад. Регулаторът изписква от болка и рухва на земята. Под десния му крак се появява голямо черно петно, той хваща с две ръце бедрото си и ляга по гръб. Мокрото му от пот лице се изкривява болезнено. Пистолетът все още е в кобура.

Навеждам се и го измъквам. Регулаторът не се съпротивлява, продължава да стене и да повтаря, потръпвайки: „Мамка му, мамка му!“

— Какво направи, идиотко?

Обръщам се на мига. Лу стои и гледа втренчено в мен. Корал лежи настрани на земята зад нея, едната й ръка е под главата й, краката й са свити чак до гърдите. Сърцето ми замира. „Моля те, нека да живее!“. В същия момент виждам клепките й да потрепват и свободната й ръка да помръдва. Тя простенва слабо. Господи, благодаря ти!

Лу пристъпва към мен. Вдигам пистолета и се прицелвам в нея. Тя спира.

— Хайде сега — казва приятелски. — Не върши глупости. Ела на себе си, Лена.

— На себе си съм и много добре знам какво правя — отвръщам й. Не мога да се начудя колко стабилна е ръката ми. Ръка, пръст, пистолет — всичко това принадлежи на мен, готово да изпълни командата ми. Удивително.

Лу се усмихва фалшиво.

— Помниш ли старата база, Лена? — казва със същия лек напевен тон. — Помниш ли, когато с Блу намерихме онези боровинки?

— Да не си посмяла да ми говориш за миналото! — изревавам, готова да се изплюя в лицето й. — И не споменавай името на Блу!

Натискам петлето и тя потръпва. Усмивката й избледнява. Толкова е лесно! Дръпни. Освободи. И после „бум“.

— Лена… — започва Лу, но аз не й позволявам да завърши. Пристъпвам към нея, увивам ръка около врата й и опирам цевта на пистолета в меката част на брадичката й. Очите й се извъртат нагоре, като на изплашен кон. Започва да трепери, опитва се да се бори с мен.

— Не мърдай! — казвам с чужд за мен глас.

Лу се свлича надолу, всичко в нея се отпуска, освен очите й, които гледат ужасено нагоре към мен.

Съвсем просто — дръпни и освободи. После „бум“.

Усещам дъха й — горещ и кисел.

Отблъсквам я от себе си. Тя пада по гръб и отваря широко уста, сякаш я душа.

— Махай се! Вземай го — соча към стенещия регулатор, притиснал раненото си бедро — и се разкарай!

Тя облизва нервно устни. Очите й се стрелкат към мъжа на земята.

— Да те няма, преди да съм размислила — добавям аз.

Съмненията й изчезват на мига. Лу се навежда, премята ръката на регулатора на врата си и му помага да се изправи на крака. Тъмното петно на бедрото му се е разширило чак до капачката на коляното. Надявам се кръвта му да изтече, преди да намерят помощ.

— Хайде, тръгвай — прошепва в ухото му Лу, без да ме изпуска от очи.

Изпращам ги с поглед, докато куцукат надолу по улицата. Всяка стъпка на мъжа е белязана с болезнен стон. Скоро мракът ги скрива от погледа ми и аз въздъхвам облекчено. Обръщам се към Корал и я виждам да седи и да си разтрива темето.

— Добре съм — казва, когато отивам да й помогна, изправя се колебливо на крака и примигва няколко пъти, сякаш се опитва да проясни погледа си.

— Сигурна ли си, че ще можеш да вървиш? — питам и тя кима. — Тогава да тръгваме. Трябва да намерим начин да минем от другата страна.

Лу и регулаторът ще ни предадат при първия удобен случай. Всяка минута очаквам да бъдем обградени, затова трябва да побързаме. Отново си спомням как Так раздели вечерята си с Лу преди няколко дни и тя прие, без да й мигне окото, и омразата прорязва корема ми.

За наш късмет стигаме до стената, без да срещнем патрул. Намираме ръждясалата стълба, която води до насипа с охранителните постове, и като по чудо той също се оказва празен. В момента трябва да сме в най-южния край на града, съвсем близо до лагера, а охраната сигурно се е съсредоточила към по-оживените и населени райони на Уотърбъри.

Корал изкачва стъпалата с треперещи крака. Тръгвам след нея с ръка на гърба й, за да я подкрепя, ако залитне, но тя отказва помощта ми и избързва напред. Трябва да призная, че за тези няколко часа уважението ми към личността й скача до десетката. Добираме се до алеята тъкмо когато алармата най-после спира. Настъпилата тишина е злокобна, като мълчалив писък, и аз настръхвам.

Прехвърлянето от другата страна на стената е доста по-трудно. Между върха и земята има петстотин метра стръмен нестабилен насип от камъни и чакъл. Тръгвам първа, стиснала здраво стойката на един от неработещите прожектори. По средата на пътя го пускам, скачам на земята и последните няколко метра се спускам като по пързалка. Най-после се приземявам на лакти и колене. Едно камъче пробива дънките на дясното ми коляно. Корал ме следва с бледо от напрежение лице и скоро тупва до мен със сподавен вик.

Не знам какво очаквах — сигурно съм си мислела, че танковете вече са пристигнали, че ще намерим лагера обхванат от пламъци и хаос, но той се открива пред нас спокоен, както преди — обширно равно място с гъсто подредени палатки и всякакъв род заслони. Зад него, от другата страна на равнината, се издигат високи скали, покрити с неравна черна маса от дървета.

— Колко време имаме, според теб? — пита Корал.

Няма нужда да питам, знам, че има предвид времето, преди да дойдат полицейските части.

— Не достатъчно — отвръщам тъжно.

Тръгваме мълчаливо покрай лагера. Обхождането му по периферията ми се струва по-бързо, отколкото да лавираме из лабиринта от хора и палатки. Реката все още е суха. Планът очевидно се е провалил. Рейвън и хората й не са успели да разрушат стената, не че при новото положение това има голямо значение.

Всички тези хора… жадни, изтощени, слаби… ще бъдат лесна хапка за въоръжените до зъби зомбита.

И естествено, лесна мишена.

 

 

Докато стигнем лагера на Пипа, гърлото ми пресъхва дотолкова, че вече не се и мъча да преглъщам. Джулиан се спуска към мен, но в първия миг не го разпознавам. Възприемам лицето му не като човешко, а като случаен сбор от сенки и неясни форми.

Зад него виждам Алекс, тъкмо се отдалечава от огъня. Той среща погледа ми и тръгва към мен с отворена уста и протегнати ръце. В същия момент светът спира да се върти. Разбирам, че ми е простено, протягам ръце към него и…

— Лена! — взема ме в прегръдките си Джулиан и аз идвам на себе си, притискам буза в гърдите му и затварям очи.

Алекс сигурно е отивал при Корал; чувам го да й шепне нещо. Отдръпвам се от Джулиан и хвърлям едно око към тях. Алекс повежда Корал към един от огньовете. Бях сигурна, поне за част от секундата, че протяга ръце към мен.

— Какво стана? — пита ме Джулиан, хваща лицето ми в ръце и се навежда мъничко, за да бъдат очите ни на едно ниво. — Брам ни каза…

— Къде е Рейвън? — прекъсвам го аз.

— Ето ме. — Тя излиза от тъмното и в следващия момент цялата група ни наобикаля — Брам, Ловеца, Так и Пипа, всички заговарят вкупом, засипват ни с въпроси.

Джулиан задържа ръката си на гърба ми. Ловеца ми подава почти празна пластмасова кана с вода. Поемам я с благодарност.

— Корал, добре ли си?

— Кървиш, Лена.

— Божичко! Какво е станало?

— Няма време. — Водата помага, но думите все още засядат в гърлото ми. — Трябва да се махаме оттук. Да вземем колкото може повече хора и…

— Успокой се — вдига ръце Пипа.

Половината й лице е осветено от огъня, другата половина тъне в мрак. Сещам се за Лу и ми се повдига: половин човек. Предател с две лица.

— Я започни отначало — подканя ме Рейвън.

— Трябва да се бием — казвам задъхано. — Да влезем вътре и да се бием.

— Помислихме, че може да са те хванали — обажда се Так. Виждам, че едва стои на мястото си от тревога, както всички тук. Цялата група е заредена с лоша енергия. — След засадата…

— Засада ли? — поглеждам го слисано. — Каква засада?

— Не можахме да стигнем до бента — подхваща Рейвън. — Алекс и Звяра сложиха експлозивите си. Бяхме вече на двайсетина метра, когато срещу нас изникна група регулатори. Изглеждаше, като че ли са ни чакали. Щяха да ни окошарят, ако Джулиан не бе забелязал движението и не бе дал навреме сигнал за тревога.

Алекс се присъединява към групата. Корал застава до него и аз виждам, че едва се държи на краката си. Устата й оформя идеално права тъмна черта. Не мога да не си призная — сега изглежда по-красива от всякога. Сърцето ми се свива от завист. Разбирам защо Алекс я харесва.

Може дори да е влюбен в нея.

— Върнахме се тук — поема топката Пипа. — После се появи Брам. Тъкмо спорехме дали да не отидем да огледаме…

— Къде е Дани?

За първи път забелязвам, че не е в групата.

— Мъртва е — отвръща кратко Рейвън, избягвайки погледа ми. — Лу е арестувана. Не можахме да стигнем навреме до тях. Съжалявам, Лена — добавя тихо тя, намерила сили да ме погледне.

Отново ми се повдига. Притискам корема си с ръце, сякаш мога да задържа разочарованието и мъката там.

— Лу не е арестувана — казвам дрезгаво. Гласът ми прилича на кучешки лай. — Регулаторите са ви чакали на място, да, наистина е било капан.

Настъпва мъртвешка тишина. Рейвън и Так се споглеждат. Алекс се отърсва пръв.

— За какво говориш? — пита той.

Това е първият път след онази нощ край реката, нощта, в която регулаторите опожариха лагера ни, когато ме заговаря.

— Лу не е онази, за която я мислехме. Била е подложена на процедурата.

Отново тишина. Остра, наситена с крясък тишина.

Този път я нарушава Рейвън.

— Откъде знаеш?

— Видях белега — отговарям аз. Силите внезапно ме напускат. — Тя самата ми разказа.

— Това е невъзможно! — отсича Ловеца. — Аз бях с нея… Пътувахме заедно до Мериленд.

— Не е невъзможно — отвръща замислено Рейвън. — Тя ми каза, че се е откъснала за известно време от групата. Пътувала сама между базите.

— Нямаше я само няколко седмици — уточнява Ловеца и търси с поглед потвърждение от Брам. Брам кима.

— Това е достатъчно — заговаря тихо Джулиан.

Алекс го поглежда скептично. Но Джулиан е прав. Две седмици са достатъчни.

— Какво друго знаеш, Лена? — пита сподавено Рейвън.

— Повикали са военни — казвам и смисълът на думите ми действа като ритник в корема.

Този път тишината е заредена с тревога.

— Колко са извикали? — пита Пипа.

— Десет хиляди.

Настъпва всеобща суматоха. Пипа вдига ръка и продължава с въпросите:

— Кога ги очакват?

— След по-малко от двайсет и четири часа.

— Ако ти е казала истината — добавя Брам.

Пипа прокарва ръка по косата си и тя щръква във всички посоки.

— Не вярвам — казва накрая, но мигновено добавя: — Имах предчувствие, че може да се случи нещо такова.

— Ще я убия със собствените си ръце! — изръмжава Ловеца.

— Какво ще правим сега? — пита Рейвън и поглежда към Пипа. Въпросът й явно е адресиран до нея.

Загледана в огъня, Пипа мълчи известно време. После става и ни оглежда.

— Няма да правим нищо — казва твърдо и мести бавно поглед от един на друг, от Так и Рейвън към Ловеца и Брам, от Звяра през Алекс и Корал до Джулиан.

Най-накрая очите й се спират на мен и аз неволно свеждам поглед. Имам чувството, че някаква врата вътре в нея се затваря. Като никога, Пипа не крачи около нас, а стои твърдо на краката си.

— Рейвън, ти и Так ще заведете групата в една защитена къща до Хартфорд. Съмър ми обясни как се стига до нея. В следващите няколко дни съпротивата ще се свърже с вас. Ще трябва да ги изчакате там.

— А ти какво ще правиш? — пита я Звяра.

Пипа напуска групата и стъпва на една триъгълна платформа в центъра на лагера до стария хладилник.

— Аз ще остана тук. Ще направя каквото мога.

Всички заговарят изведнъж.

Звяра заявява:

— Аз оставам с теб!

— Това е самоубийство, Пипа! — избухва Так.

— Няма да се справиш с десет хиляди войници. Ще те свалят веднага… — намесва се и Рейвън.

Пипа вдига ръка.

— Нямам намерение да се бия. Ще се опитам да кажа на всички какво се задава. Ще се опитам да опразня лагера.

— Няма време! — извиква Корал пискливо. — Войската вече е тръгнала. Нямаме време да евакуираме всички, нямаме време и да ги уведомим…

— Казах, че ще направя каквото мога. — Гласът на Пипа реже като бръснач. Тя сваля ключа от врата си, отключва катинара на хладилника и започва да вади храна и медицински принадлежности от потъмнелите му рафтове.

— Няма да тръгнем без теб — упорства Звяра. — Ще останем и ще ти помогнем.

— Ще направите каквото ви казвам — отвръща Пипа, без да се обръща. Навежда се и издърпва купчина одеяла изпод пейката. — Ще отидете до защитената къща и ще чакате връзка със съпротивата.

— Не! — извиква Звяра. — Аз не тръгвам.

Очите им се срещат. Между тях се провежда безмълвен диалог и след миг Пипа кима.

— Добре. Но останалите заминават.

— Пипа… — опитва се да възрази Рейвън.

Пипа се изправя.

— Без повече приказки — отсича тя.

Сега разбирам откъде се е научила Рейвън да води хората и да бъде толкова твърда. Пипа продължава по-кротко:

— Корал е права за едно — няма никакво време. До двайсет минути трябва да сте тръгнали.

Тя оглежда отново наредените в кръг около нея лица.

— Рейвън, вземи каквото смяташ, че ще ти е нужно. До къщата има един ден път, но може да стане и повече, ако войниците своевременно пристигнат и се наложи да маневрирате. Так, ела с мен. Ще ти начертая карта.

Кръгът се разпада. Може би е от умората или от страха, но всичко ми се струва като насън. Так и Пипа клякат един до друг, говорят нещо, жестикулират. Рейвън увива храна в одеялата и завързва вързопите със старо проядено въже. Ловеца ми нарежда да взема още вода и най-неочаквано Пипа става и казва:

— Тръгвайте.

Луната оцветява прорязващите хълма сухи пътеки в ръждиво и те изглеждат, сякаш напоени с кръв. Отправям последен поглед назад към лагера, към морето от движещи се сенки, към всички тези хора, които нямат никаква представа, че с всяка минута въоръжените с пушки и бомби войници приближават все повече към тях.

Рейвън сигурно си мисли същото, усеща напрежението във въздуха и близостта на смъртта, както я усеща хванатото в капан диво животно, защото се обръща и извиква към Пипа:

— Моля ти се, Пипа!

Думите й се изтърколват по голия склон. Пипа застава в началото на пътя и ни изпраща с поглед. Звяра е до нея. Тя държи лампа, която осветява лицето й отдолу, дълбае в него като в камък и вае маска от светлини и сенки.

— Върви — казва тя, — не се тревожи за мен. Ще се видим в къщата.

Рейвън остава няколко секунди загледана в нея, после се обръща и продължава пътя си напред.

След миг чуваме гласа на Пипа:

— Ако не дойда до три дни, не ме чакайте.

Гласът й е спокоен и уверен, както винаги. Изведнъж разбирам онзи неин поглед, с който ме погледна по-рано, в кръга. Това не беше спокойствие. Беше примирение. Поглед на човек, който знае, че ще умре.

Оставяме Пипа зад себе си сред тъмните сенки и огньовете в боклукчийските кофи и продължаваме напред. Слънцето вече хвърля своите отблясъци по небето. Пушките пъплят към нас, обграждат ни от всички страни.