Лорън Оливър
Реквием (17)

Хана

Преди да се прибера, правя няколко кръгчета по улиците около старото пристанище. Искам да прочистя съзнанието си от мислите за Лена и от чувството си за вина, да забравя думите на Фред: „Каси задаваше прекалено много въпроси“.

Качвам се на тротоара и завъртам педалите колкото може по-бързо, сякаш движението на краката може да разсее тежките мисли. След две седмици няма да имам дори и тази свобода. Ще бъда прекалено известна, прекалено на показ, придружавана, следена. Потта се стича по скалпа ми. Една възрастна жена излиза от някакъв магазин и едва успявам да завия, да премина на улицата, за да не я ударя.

— Идиотка! — крещи след мен тя.

— Съжалявам — отвръщам през рамо, но вятърът отнася думите ми в друга посока.

И изведнъж едно огромно куче изскача на улицата сякаш отникъде. Черната топка скача към мен с лай. Завивам рязко надясно и губя равновесие. Падам от колелото, пльосвам се на паважа на дясната си страна и удрям жестоко лакътя си. Колелото ме захлупва, металът застъргва по бетона, някой се развиква, а кучето продължава да лае настървено. Единият ми крак се заплита в спиците на предното колело. Кучето обикаля около мен, оголва зъби.

— Добре ли сте? — пита един човек и пресича бързо улицата. — Ах, ти, лошо куче!

Той удря с всички сили кучето по главата. Животното изскимтява и се отдръпва.

Надигам се и освобождавам внимателно крака си. По дясната ръка и пищяла си виждам драскотини, но като по чудо няма нищо счупено.

— Добре съм.

Изправям се внимателно и раздвижвам рамене и китки. Вслушвам се в очакване да усетя някъде болка, но всичко се оказва наред.

— Трябва да внимавате — продължава мъжът. Изглежда ядосан. — Можехте да се пребиете.

После ми обръща гръб, подсвирква на кучето си и тръгва надолу по улицата. То поема след стопанина си с наведена глава.

Вдигам колелото и го качвам на тротоара. Веригата се е откачила и една от дръжките е изкривена, но другото си е на мястото. Докато се навеждам да оправя веригата, забелязвам, че съм се приземила точно пред Центъра за организация, изследване и образование. Сигурно съм обикаляла около него през последния час.

В Центъра за организация, изследване и образование се пазят основните архиви на Портланд — предимно корпоративните документи за бизнеса, договорите за държавни обекти, но също така и имената, рождените дати и адресите на всички граждани, копия от кръщелните, брачните и медицинските им свидетелства, зъбният статус, докладите за нападения срещу тях и резултатите от годишните прегледи, както и резултатите от оценяването и предложенията за партньори.

„Отвореното общество е здраво общество; прозрачността е необходимо условие за доверието“ — така пише в книгата „Ш-ш-т“. Майка ми го перифразираше така: „Само хората, които имат какво да крият, настояват за спазване на личното пространство“.

Без предварителна мисъл заключвам колелото към уличната лампа и изкачвам стъпалата на бегом. Бутам въртящата се врата и влизам в просторно фоайе със сиви плочки от линолеум и бръмчащи луминесцентни лампи на тавана.

Зад едно направено от имитация на дърво бюро седи жена и гледа в древен компютър. До нея има отворена врата, преградена с тежка верига. На веригата е закачена табела „Вход само за персонала и оторизираните органи“.

Жената ми хвърля бегъл поглед, когато доближавам до бюрото. Пластмасова табелка я идентифицира като „Таня Барн, охранител“.

— С какво мога да ви помогна? — пита незаинтересовано тя.

Слава богу, не ме разпознава.

— Надявам се да има с какво — казвам весело, слагам ръце на бюрото и я принуждавам да ме погледне в очите. Лена казваше, че този поглед може да купи цял мост. — Вижте, сватбата ми наближава, а аз напълно изключих за Каси, но вече нямам време да открия новия й адрес…

Жената въздъхва и се намества на стола си.

— … А Каси трябва да присъства, няма значение, че не сме се виждали оттогава. Тя ме покани на своята сватба и сега няма да е учтиво, ако… нали разбирате — изкисквам се аз.

— Госпожице… — започва уморено тя.

Изкисквам се отново.

— Ох, извинете! Бъбренето е лош навик. Просто съм малко напрегната, нали разбирате, заради сватбата и всичко около нея. — Спирам за момент, поемам си дъх и преминавам на въпроса. — Та, ще можете ли да ми помогнете?

Таня Барн примигва. Очите й са с цвят на кална вода.

— Какво?

— Ще ми помогнете ли с Каси? — Стискам юмруци и се надявам тя да не види. „Моля те, кажи да“. — Името й е Касандра О’Донъл.

Втренчвам се в Таня, но тя, изглежда, не разпознава името. Въздъхва драматично, става от стола, отива към една етажерка и взема оттам куп с документи. Връща се и го тряска върху бюрото. Купът е дебел и тежък, най-малко двайсет листа.

— Запитване за лични данни може да бъде направено и изпратено до отдел „Статистика“ на Центъра за организация, изследване и образование. Срокът за отговор е деветдесет дни…

— Деветдесет дни! — възкликвам аз. — Сватбата ми е след две седмици.

Устните й очертават тънка права линия. Не само очите, цялото й лице е с цвета на мръсна вода. Може би е от стоенето зад това бюро по цял ден, слабата луминесцентна светлина е започнала постепенно да я консервира. Тя подкарва отново със заучен тон:

— Формулярите за частна информация трябва да са придружени от лична молба…

— Вижте — притискам пръсти в плота и предавам раздразнението си на изкуственото дърво под тях. — Истината е, че Касандра е малка вещица. Не я харесвам.

Лицето на Таня се оживява.

Лъжите изригват като поток от устата ми.

— Все ми повтаряше, че ще се проваля на оценяването. Бяхме на осем години, а тя не спираше да ми натяква. И знаете ли какво стана? Получих по-висока оценка от нейната, партньорът ми е по-добър и сватбата ми също ще бъде по-хубава. — Навеждам се по-близо до Таня и снишавам глас: — Искам да дойде. Искам да види всичко това.

Таня ме изучава с поглед почти минута. После устните й бавно се разтягат в усмивка.

— Познавам една такава фукла — казва тя. — Ходи, сякаш райската градина е под краката й.

Тя се обръща към компютъра си.

— Как беше името й?

— Касандра. Касандра О’Донъл.

Ноктите на Таня потропват енергично върху клавиатурата. Тя се вглежда в екрана, смръщва вежди и поклаща глава.

— Съжалявам. Няма такова име в регистъра.

Червата ми се преобръщат.

— Сигурна ли сте? Имам предвид, дали го написахте правилно?

Тя обръща монитора към мен.

— Ето, има четиристотин души с фамилия О’Донъл. И нито един не се казва Касандра.

— Ами Каси?

Започвам да се боря с някакво ужасно чувство, за което не мога да намеря точно определение. Дори да беше мъртва, щеше да се появи в системата. Центърът за организация, изследване и образование пази документация за всеки — жив или мъртъв — в продължение на шейсет години.

Таня Барн отново извърта монитора към себе си и отново се разнася клик, клик, клик. Накрая поклаща глава.

— Не. Може би не знаете верния правопис.

— Може би.

Опитвам се да й се усмихна, но устните ми не ми се подчиняват. Не мога да си го обясня. Как може човек да изчезне напълно? Една мисъл изниква в ума ми. Може би е била обявена за невалидна. Това е единственото обяснение. Лечението не е проработило, пипнала е делириум и вероятно е избягала в Пустошта.

Това обяснява нещата. И е причина Фред да се разведе с нея.

— … майстора накрая.

Примигвам. Таня спира да говори и ме поглежда търпеливо, явно очаква някаква реакция от мен.

— Извинете… какво казахте?

— Казах, че не бива да се тревожите толкова много. Тези момичета винаги си намират майстора накрая. Всички разбират що за стока са. — Тя се засмива високо. — Машината на Господ не тръгва, ако всичките й части не са си на мястото. Нали ме разбирате? Вие намерихте своите части, тя нейните.

— Благодаря — отвръщам.

Докато вървя обратно към въртящата се врата, пак дочувам смеха й, той ме следва чак до улицата и звъни в ушите ми още няколко преки.