Лорън Оливър
Реквием (15)

Хана

Зората едва докосва хоризонта, когато отварям очи. Някъде отвън се обажда бухал, неясни сенки се носят из стаята.

След петнайсет дни ще съм омъжена.

Днес придружавам Фред на откриването на новата гранична стена — висока пет метра бетонна структура, укрепена с железни пръти. Тя ще замести всички електрифицирани огради, обкръжаващи Портланд досега. Фред е поканен да среже лентата.

Първият етап на строежа, завършен два дни след встъпването на Фред в длъжност кмет, покрива разстоянието от старото пристанище през Търки Бридж чак до Криптата. Вторият отрязък ще завърши след около една година и ще стигне до фор Ривър. Две години по-късно ще построят и последната част, тя ще свърже двете предишни и всичко ще завърши точно за преизбирането на Фред за кмет.

Церемонията започва, той пристъпва напред с една огромна ножица и се усмихва на събралите се пред стената журналисти и фотографи. Утрото е прекрасно, слънчево, обещаващо хубави и безоблачни часове, Фред вдига театрално ножицата към широката червена лента. В последната минута спира, обръща се и прави жест към мен.

— Искам бъдещата ми съпруга да бъде до мен в този ден — казва тържествено и от тълпата се разнасят одобрителни възгласи.

Аз тръгвам напред с пламнали от вълнение бузи и се опитвам несръчно да скрия изненадата, докато поемам предложената ми ножица.

Всичко това, разбира се, беше предварително репетирано. Той играе своята роля. И аз се старая да играя моята.

Измайсторената специално за случая ножица е тъпа, не иска да среже лентата и аз започвам да се боря с нея. След няколко секунди дланите ми се изпотяват. Усещам нетърпението на Фред зад дежурната усмивка, усещам и тежките погледи на приближените му и на членовете на комитета. Всички стоят на ограденото с кордон място близо до журналистите и ме гледат втренчено.

Кръц. Най-после успявам да срежа лентата, тя пада плавно на земята и всички приветстват високата гладка бетонна стена. Бодливата тел на върха й блести на слънцето като редица от метални зъби.

След това слизаме в приземната зала на местната църква за лека почерпка. Хората си вземат кифлички и сирене в салфетки и сядат на сгъваемите столове, като прикрепят пластмасовите чаши с газирани напитки в скута си.

Интимната атмосфера, добросъседските отношения, приземният етаж на църквата с неговите чисти бели стени и лек мирис на терпентин също са планирани предварително.

Фред получава поздравления и отговаря на въпроси за политиката на кметството и за заплануваните промени. Майка ми сияе, не съм я виждала толкова щастлива, и когато среща погледа ми сред другите, ми намига леко. Сега осъзнавам, че през целия си живот е искала именно това за мен, за нас.

Понасям се из залата, усмихвам се мило, разговарям любезно, подхвърлям по някоя дума, където е необходимо. Устните на хората зад мен шепнат едно име, то ме следва навсякъде:

„По-хубава е от Каси…“

„Каси беше по-стройна…“

Каси, Каси, Каси…

Потегляме към къщи. Фред е в отлично настроение. Разхлабва вратовръзката и разкопчава яката си, навива ръкавите до лактите и отваря прозореца. Вятърът влиза в колата и запраща един непослушен кичур в зачервеното му лице (в църквата беше много горещо, сигурно е от това).

Установявам, че с всеки ден заприличва все повече на баща си. Колкото и да го изучавам, не мога да не се страхувам за бъдещето: какъв ще бъде съвместният ни живот, кога ще пожелае да имаме бебе. Затварям очи и си представям залива, оставяйки образа на Фред да отплава с вълните.

— Захапаха — заговаря развълнувано той. — Подхвърлих тук-там по няколко думи… за Финч и за Министерството на енергетиката и всички се шашнаха от идеята.

Изведнъж преставам да слушам. Не мога повече да мълча.

— Ще ми кажеш ли какво стана с Касандра?

Усмивката му угасва.

— Ти слушаш ли ме изобщо?

— Да, чух много добре. Захапали са. Шашнал си ги. — Той примигва при думата „шашнал“, въпреки че цитирам самия него. — Но това ми напомни… виж, отдавна искам да те попитам. Никога не си ми казвал какво се е случило с нея.

От усмивката му вече няма и помен, Фред се обръща към прозореца. Следобедното слънце рисува по лицето му странни светли и тъмни петна.

— Какво те кара да мислиш, че с нея се е случило нещо?

Опитвам се да говоря спокойно:

— Просто се чудех… Интересно ми е как си се развел.

Той се обръща бързо и ме поглежда, очите му се присвиват, сякаш търсят в моите лъжата. Сдържам емоциите си и лицето ми остава напълно безизразно… Фред си отдъхва.

— Непреодолими различия — казва и усмивката му се завръща. — Сигурно са допуснали грешка, когато са я оценявали. Изобщо не беше за мен.

Поглеждаме се и се усмихваме един на друг, изпълняваме дълга си, грижливо крием тайните си.

— Знаеш ли какво харесвам най-много у теб? — пита той и хваща ръката ми.

— Какво?

Изведнъж ме дърпа силно към себе си, толкова грубо и неочаквано, че извиквам от изненада, Фред ме ощипва до лакътя, точно където кожата е най-нежна и болката преминава по нерва през цялата ми ръка. Очите ми се пълнят със сълзи. Поемам дълбоко въздух, за да ги спра.

— Че не задаваш много въпроси — добавя той и ме отблъсква грубо от себе си. — Каси задаваше прекалено много въпроси.

После се обляга назад и ние изминаваме останалия път в мълчание.

 

 

Някога късният следобед беше най-любимото ми време от деня — мое и на Лена. Още ли е така?

Не знам. Чувствата и старите предпочитания вече не ми принадлежат. Не са се изпарили напълно, както трябва да бъде, но витаят около мен като сенки и изчезват всеки път, когато се опитам да ги достигна.

Но аз не задавам въпроси. Просто вървя напред.

Пътуването до Диъринг Хайландс този път ми се струва по-лесно. Слава богу, не срещам никого. Складирам продукти и бензин в подземието, което ми показа Грейс.

После тръгвам към улица „Пребъл“, където чичото на Лена някога имаше малка бакалия. Както и подозирах, магазинчето е затворено и със спуснати капаци. На прозорците има решетки и по стъклата зад металните пръчки се виждат заличени от времето и дъждовете неразгадаеми графити. Сенникът отпред, някога в кралско синьо, е скъсан и наполовина свален. Един от тънките пръти, които поддържат плата, се е освободил от него и се поклаща като махало на вятъра. Малък плакат, прикрепен към една от металните решетки, ни обещава: „фризьорският салон ще бъде отворен скоро“.

Ясно е, че градът го е принудил да затвори магазина или клиентите са престанали да идват при него, изплашени, че ще ги набедят за негови съучастници. Майката на Лена, чичото на Лена, а сега и самата Лена…

Прекалено много лоша кръв. Прекалено много зараза.

Разбирам защо се крият в Диъринг Хайландс. Разбирам защо и Уилоу е там. Само не знам дали е било по тяхно желание, или са били принудени да отидат, били са заплашени или дори подкупени да напуснат по-добрия квартал.

Не знам какво ме подтиква да мина по тясната алея, която води до синята врата на складовото помещение в задната част на магазина. С Лена често киснехме тук, когато след училище тя идваше, за да зареди рафтовете в магазина.

Слънцето напича силно полегатите покриви на сградите около мен, но прескача алеята и я оставя хладна и тъмна. Около боклука жужат рояци от мухи, засилват се към богатата трапеза и се блъскат в металните кофи. Скачам от колелото и го подпирам на една от боядисаните в бежово стени. Тук звуците от улицата — виковете и разговорите на хората, случайното преминаване на автобуси — се чуват съвсем глухо.

Синята врата на склада е избеляла и опръскана с курешки на гълъби. Пристъпвам към нея. За миг ми се струва, че времето се свива, и си представям, че Лена ми отваря вратата със замах, както правеше винаги. Сядах на един кашон от бебешка храна или от зелен боб, двете отваряхме плик с чипс, грабвахме по една газирана вода от склада и говорехме…

За какво?

За какво си говорехме тогава?

Предполагам, че е било за училище. За другите момичета от класа, за състезанията, концертите в парка, коя на чий рожден ден е поканена. За нещата, които мислехме да правим заедно.

Никога не си говорехме за момчета. Лена не говореше за това. Беше много внимателна.

Но един ден нещата се промениха.

Спомням си отлично този ден. Още бях в шок от нападението на регулаторите на купона предишната вечер, от кръвта и палките, от писъците и крясъците на децата. Помня, че сутринта повърнах закуската си.

Отидох да споделя всичко с нея. Спомням си ясно лицето й, когато той почука на тази врата. Очите й се разшириха от страх, тялото й замръзна. Помня и как я гледаше Алекс, когато тя най-после го пусна при нас. Помня точно с какво беше облечен, помня разрошения му перчем и маратонките със сините връзки. Дясната беше развързана. Но той не забелязваше.

Не забелязваше нищо, освен Лена.

Помня как нещо ме преряза като с нажежен нож. Беше ревност.

Хващам дръжката, поемам въздух и натискам. Заключена е, разбира се. Нямам представа какво очаквах и защо се чувствам толкова разочарована. Нормално е да е заключена. И рафтовете зад нея да са покрити с прах.

Това е миналото. Откъртва се бавно от живота ти, събира се около теб и започва да те притиска. И ако не внимаваш, ще те погребе. Това е една от големите цели на процедурата: тя те прочиства; превръща миналото с цялата му болка в далечен спомен, като отдавна прекипяло пенливо вино.

Но лечението действа различно. И не помага на всеки.

Решавам твърдо да помогна на семейството на Лена. Отнели са им магазина и са ги изгонили от апартамента. И отчасти вината за това е моя. Аз бях тази, която я накара да отиде на първия си купон. Аз бях тази, която винаги я предизвикваше, разпитваше я за Пустошта и не спираше да повтаря колко много иска да се махне от Портланд.

Аз бях тази, която помогна на Лена да избяга. Занесох бележката на Алекс, в която тя му казваше, че са я заловили и са променили датата за процедурата й. Ако не бях аз. Лена щеше да е излекувана. И сега може би щеше да седи в една от залите на университета в Портланд или да се разхожда по улиците край старото пристанище със своя годеник. „Стоп ен сейв“ щеше още да работи и семейството й щеше да си живее в апартамента в Кимбърланд.

Но вината ми е много по-голяма. Дълбае в мен, наслоява се като дългогодишна прах.

Защото, ако не бях аз, никога нямаше да хванат Лена и Алекс.

Аз ги издадох.

От ревност.

„Господи, прости ми, защото съгреших.“