Лорън Оливър
Реквием (14)

Лена

Зората е двойна: две идентични мъгляви светли петна, едното на хоризонта, другото зад нас, над дърветата, където пожарът продължава да тлее. Облаците едва се различават от черните валма от дим.

В хаоса и тъмнината не успяхме да разберем, че от групата липсват двама души: Пайк и Хенли. Дани иска да се върне и да потърси телата им, но това е невъзможно заради пожара. Не можем да се върнем дори да погледнем дали не са останали незасегнати от огъня консерви и провизии.

Затова изчакваме да просветлее и тръгваме напред.

Вървим мълчаливо, в права линия, със забити в земята погледи. Трябва да стигнем до лагера в Уотърбъри колкото може по-скоро. Без отклонения, без почивки, без обиколки из руините на стари градове, отдавна обрани от всяка полезна вещ. Тревогата и напрежението витаят във въздуха между нас.

Но за едно нещо извадихме късмет: за разлика от другите ни вещи картата на Рейвън беше с Так и Джулиан, затова остана непокътната.

Най-отпред вървят Так и Джулиан, рамо до рамо, и обсъждат бележките, които са нанесли върху картата. Въпреки тревогата, усещам и прилив на гордост, като гледам Так да се консултира с Джулиан, усещам зрънце отмъстително удоволствие, защото знам, че Алекс също забелязва промяната. Той, естествено, е най-отзад с Корал.

Денят е топъл, толкова топъл, че си събличам якето и навивам ръкавите на ризата си до лактите. Слънцето щедро сипе своята благодат над земята. Ако не бяха липсващите гласове на Пайк и Хенли в общата глъч, нямаше да мога да повярвам, че са ни атакували само преди няколко часа.

Джулиан е пред мен. Алекс — отзад. Аз вървя изморена и сама, с горчив вкус на дим в устата и с парещи гърди.

Лу ни каза, че Уотърбъри е началото на новия ред. Пред стената на града имало огромен лагер и много от валидните граждани били избягали в него. Някои части от Уотърбъри били евакуирани изцяло; на други места хората се барикадирали срещу евентуални нападения от страна на невалидните.

Каза още, че чула, че лагерът на невалидните там бил голям като град. Всеки помагал с нещо, поправял покриви и бараки, ходел на лов или носел вода. Досега мястото не било подлагано на репресии, може би защото не било останало кой да репресира. Полицейските градски части били разпуснати, а кметът и неговата администрация — прогонени.

Всички си представяме как ще си построим къщи от клони и откраднати тухли и най-после ще намерим свое местенце.

Стигнем ли Уотърбъри — всичко ще бъде наред.

Гората започва да оредява и от двете ни страни се явяват стари пейки, изрисувани с графити, подлези с плесенясали стени, един непокътнат покрив, легнал върху висока трева, сякаш земята е всмукала в себе си останалата част от къщата, останки от водещи заникъде пътища, станали част от общата главоблъсканица. Това е езикът на стария свят — свят на хаос, нещастия и отчаяние, съществувал, преди Прочистването да превърне улиците в мрежи от патрулки, градовете в затвори, а сърцата на хората в прах.

Промяната в пейзажа ни дава знак, че вече наближаваме.

Вечерта, когато слънцето започва да се крие зад дърветата, тревогата ни се завръща. Въпреки че засега отблъснахме регулаторите, никой от нас не иска да прекара още една нощ на открито в Пустошта.

Отпред се чува вик. По пътя Джулиан изостана от Так, намери си място в колоната до мен и през последните часове ние вървим един до друг мълчаливи.

— Какво е това? — обръщам се към него.

Толкова съм уморена, че едва отварям уста. Не мога да видя какво става пред мен.

Групата спира пред някаква бетонна площадка, най-вероятно някогашен паркинг. По-голямата част от настилката вече липсва. Две улични лампи, останали без крушки, са паднали на земята и Так и Рейвън са спрели до едната от тях.

Джулиан се повдига на пръсти и проточва врат.

— Мисля, че… пристигнахме.

Преди да довърши, аз вече си пробивам път напред, за да видя по-добре.

В другия край на паркинга земята изведнъж свършва и се спуска рязко надолу. Серия от зигзагообразно поставени железопътни релси води до гола, лишена от дървета местност.

Лагерът няма нищо общо с онова, което си представях. Мислех си, че ще видя истински къщи или поне солидни постройки, разположени между зелени дървета. Пред очите ми е просто едно обширно, гъмжащо от народ поле, шарения от одеяла, боклуци и стотици хора, почти залепени за градската стена и обагрени в червено от залязващото слънце. Тук-там из огромното тъмно пространство горят огньове, мигат като светлини на далечен град. Небето е тъмно, сковано от облаци, като капак, отделящ Земята от Космоса, но с метални отблясъци по линията на хоризонта.

За миг си спомняла за изродените подземни хора, при които попаднахме с Джулиан, докато бягахме от лешоядите, и техният мрачен и обвит в черен дим подземен свят.

Оглеждам се наоколо. Никога не съм виждала толкова невалидни на едно място. Всъщност никога не съм виждала толкова много хора на едно място.

Можем да ги подушим дори и оттук.

Нещо започва да гложди гърдите ми.

— Какво е това място? — прошепва Джулиан.

Искам да му кажа нещо утешаващо, да го уверя, че всичко е наред, но нямам сили, разочарованието тежи и на мен.

— Това ли е? — пита Дани и в гласа й се чете чувството, което сигурно всички изпитваме. — Това ли е мечтаният свят? Новият ред?

— Поне имаме приятели тук — казва бодро Ловеца. Но и той не успява да заблуди никого, дори и себе си. Заравя пръсти в косата си и тя щръква на всички страни над бялото му от умора лице. Цял ден сечеше клони, за да прокарва път дотук. Сега диша тежко, насечено и оглежда мрачно мястото. — А и нямаме друг избор.

— Можем да отидем в Канада, както предложи Гордо.

— Няма как да стигнем дотам без храна и вода — поклаща глава Ловеца.

— Ако бяхме тръгнали на север, можехме да си вземем запасите — изстрелва Дани.

— Но не тръгнахме. Сега сме тук. Не знам за вас, но аз съм жаден като смок — намесва се Алекс, излиза пред другите и тръгва надолу по склона към първата железопътна линия.

Стръмно е, маратонките му се пързалят и изпращат към лагера дъжд от камъчета.

Щом стига до пътеката, спира, обръща се към нас и маха с ръка.

— Идвате ли?

Очите му обикалят цялата група и щом спират на мен, сякаш ток разтърсва тялото ми и аз бързо свеждам поглед. За част от секундата ми заприлича на моя Алекс.

Рейвън и Так тръгват заедно надолу. Алекс е прав — нямаме друг избор. Няма как да издържим в Пустошта без капани, без храна и без съдове за преваряване на водата. Останалите сигурно също го разбират, защото тръгват един по един по прашната пътека след Рейвън и Так, стъпвайки настрани, за да не се търколят надолу. Дани измърморва нещо под носа си, но накрая и тя тръгва след нас.

— Хайде — казвам и хващам Джулиан за ръката.

Той обаче дърпа ръката си. Погледът му е прикован в широката задимена равнина под нас, с одеяла вместо сенници и направени с подръчни средства палатки. За миг решавам, че ще откаже. Но Джулиан тръгва рязко напред, сякаш прескача невидима бариера, и поема надолу след мен.

В последната минута забелязвам, че Лу продължава да стои на ръба. На фона на високата зелена трева зад гърба й ми изглежда дребна като джудже. Косата й е пораснала почти до кръста. Очите й гледат не лагера, а градската стена зад него, червения камък, слагащ началото на другия свят. Светът на зомбитата.

— Идваш ли, Лу? — викам я аз.

— Какво? — стряска се тя, сякаш се събужда от дълбок сън. Но веднага добавя: — Идвам.

Преди да тръгне, Лу хвърля още един поглед към стената. Лицето й е изопнато, погледът — изпълнен с тревога.

Уотърбъри изглежда мъртъв град, поне от тази дистанция. От комините на фабриките не се издига дим, в тъмните стъкла на кулите не светят лампи. Прилича на празна черупка от град, като руините, които срещаме по пътя си в Пустошта. Само че този път руините са от другата страна на оградата.

И аз се питам какво точно плаши Лу.

 

 

С приближаването миризмата става нетърпима, превръща се във воня от хиляди немити тела и хиляди гладни уста, от урина, въглен и тютюн. Джулиан се задавя.

— Боже мой! — измърморва между две кашлици.

Слагам ръкава на ризата пред устата си и се опитвам да дишам през него.

Периферията на лагера е оградена със стари метални бидони и ръждясали кофи за боклук, в които гори огън. Хората са се скупчили около огньовете, готвят или топлят ръцете си. Когато минаваме покрай тях, ни оглеждат подозрително. Веднага разбирам, че не сме добре дошли.

Дори и Рейвън изглежда разколебана. Не знаем къде трябва да отидем и с кого да говорим, нямаме представа дали лагерът е организиран по някакъв начин. Слънцето най-после се скрива зад хоризонта и тълпата се превръща в маса от сенки с гротескно изкривени от примигващите пламъци лица. Вижда се, че бараките са построени набързо от парчета ламарина и метални отпадъци. На друго място забелязваме навеси от стари прокъсани чаршафи. Има и хора, които лежат направо на земята и се притискат един в друг, за да прогонят студа.

— Е, какво ще правим сега? — пита високо Дани. В гласа й има предизвикателство.

Рейвън се обръща да й отговори, но в същия момент едно тяло полита към нея и за малко не я събаря. Так я хваща за ръката да не падне и извиква:

— Ей!

Момчето, което се приземи върху Рейвън — мършаво хлапе с издадена като на булдог долна челюст, — дори не поглежда към нея. Хвърля се към една раздърпана червена палатка, където се е събрала малка група хора. Един мъж — по-възрастен, с голи гърди, но с дълго зимно палто, разкопчано отпред — го чака със стиснати юмруци и изкривено от ярост лице.

— Ти, мръсна свиня! — изръмжава той. — Ще те убия.

— Полудя ли? — отвръща му булдогът. Гласът му е изненадващо писклив. — Какво, мамка му…

— Открадна ми шибаната консерва. Признай си! Откраднал си я.

В ъгълчетата на старческата му уста се събира слюнка. Очите му гледат диво, като че всеки момент ще изскочат от орбитите си. Той се обръща към събралата се тълпа и извиква драматично:

— Имах цяла консерва с риба тон, неотворена. Стоеше тук, при нещата ми. Той я открадна.

— Не съм я докосвал! Изгубил си си ума.

Булдогът се обръща с намерение да се отдалечи, но старецът с палтото изревава гръмогласно:

— Лъжец!

И се хвърля към него. За миг ми се струва, че литва във въздуха, полите на палтото му се вдигат зад него като големи кожени крила на прилеп. Приземява се върху гърба на момчето и го приковава към земята. Изведнъж тълпата се раздвижва, започва да крещи, да напира към тях, да окуражава единия или другия. Момчето се завърта, възсяда мъжа и започва да го налага. Но старецът се измъква и забива лицето на момчето в пръстта. Крещи нещо, но думите му са неразбираеми. Момчето се извърта, отхвърля стареца, запращайки го в един от металните бидони. Мъжът извиква. Огънят сигурно е горял дълго в бидона и металът е нажежен.

Някой ме блъска отзад и за малко не се пльосвам на земята. Джулиан успява да сложи ръка на раменете ми и да ме задържи на крака. Около мен всички кипят от възбуда. Гласовете и телата се сливат в едно, като мътна вода, в която беснее многоглаво и многоръко чудовище.

Не, това не е свободата. Не е новият свят, за който мечтаехме. Няма начин. Това е просто кошмар.

Тръгвам през тълпата след Джулиан, който продължава да стиска ръката ми. Все едно вървим срещу мощна приливна вълна. Изплашвам се, че може да изгубим другите, но след малко виждам Так, Рейвън, Корал и Алекс. Застанали малко по-назад, те търсят с поглед останалите. Дани, Брам, Ловеца и Лу си пробиват път към нас.

Събираме се и изчакваме останалите. Очите ми шарят из тълпата, търсят Гордо, търсят да видят дългата му до кръста брада, но всичко пред мен се слива в тъмна мъгла. Лицата се крият и се показват за миг иззад гъстите мазни облаци дим. Корал започва да кашля.

Другите не се появяват и ние приемаме, че сме разделени на две. Рейвън казва с половин уста, че те ще се досетят и ще ни настигнат. Трябва да намерим безопасно място за нощуване и някого, който е готов да сподели водата и храната си с нас.

Питаме четирима души, преди да намерим склонен да ни помогне. Едно момиче — не по-голямо от дванайсет или тринайсетгодишно, облечено в толкова мръсни дрехи, че приличат на твърда сива униформа — ни казва, че е най-добре да потърсим някоя си Пипа, и ни посочва една по-светла част от лагера.

Тръгваме натам, но аз усещам, че момичето продължава да ни гледа. Взирам се в нея. Тя е метнала едно одеяло на главата си и лицето й тъне в сенките му, но очите й са огромни и блестят в мрака. Спомням си за Грейс и в същия момент остра болка прорязва гърдите ми.

Доколкото мога да схвана, лагерът е разделен на по-малки части и всяка от тях е под опеката на различен човек или група от хора. Докато вървим към няколко по-малки огньове, очевидно бележещи царството на Пипа, през стените на другите „домове“ се чуват викове, псувни и караници. Една жена, също покрита с одеяло, стои в средата между огньовете и гледа към нас. Ние също се опитваме да видим лицето й.

Изведнъж Рейвън спира.

— Туиги! — извиква и се затичва към жената с одеялото.

Ръцете й обгръщат раменете й. За първи път виждам Рейвън да прегръща доброволно някой друг, освен Так. После се отдръпва и двете започват да говорят и да се смеят едновременно.

— Так, помниш ли Туиги? Тя беше с нас… кога? Преди три лета ли беше?

— Преди четири — поправя я жената със смях.

На възраст е около трийсетте и прякорът й сигурно е ироничен. Прилича ми на мъж — яка, с широки рамене и без талия. Косата й е подстригана съвсем късо. Смехът й също е мъжки, дълбок и гърлен. Веднага я харесвам.

— Сега имам ново име — казва тя и смига на Рейвън. — Тук хората ме наричат Пипа.

Пространството, обявено от Пипа за нейна собственост, е по-голямо и по-добре организирано от всички останали в лагера, поне от онези, които видяхме. Бараката й е истинска. Пипа, е построила — или е конфискувала — просторна постройка от дъски, затворена от три страни. Вътре има няколко грубо направени пейки, пет-шест лампи на батерии, купища одеяла и два хладилника — единият голям, кухненски, а другият — миниатюрен — завързани с верига и заключени с катинар. Пипа ни обяснява, че в тях държи храната и лекарствата, които успява да намери тук и там. Постепенно успяла да наеме няколко души да поддържат огньовете в бидоните и кофите, да преваряват вода и да държат под око всички, склонни да крадат.

— Няма да повярвате каква измет се навърта наоколо — разказва ни тя. — Миналата седмица един нещастник беше убит само заради една проклета цигара. Това е кошмар — поклаща глава Пипа. — Не е чудно, че зомбитата вече не си губят времето с нас. Чиста загуба на муниции. Ние сами ще се изтребим един по един.

Тя ни кани с жест да седнем на земята.

— Паркирайте се тук за малко. Ще ви намеря някаква храна. Обаче няма много, да знаете. Всеки ден очаквам ново зареждане. Съпротивата ни помага редовно, но напоследък трябва да е станало нещо, защото разредиха.

— Има патрули — обажда се Алекс. — На юг е пълно с регулатори. Натъкнахме се на една група.

Пипа не изглежда изненадана. Сигурно вече знае, че зомбитата са проникнали в Пустошта.

— Не е чудно, че изглеждате така — казва приятелски тя. — Хайде, кухнята ще отвори всеки момент. Вземете каквото намерите.

Джулиан мълчи през цялото време. Усещам вътрешното му напрежение. Непрекъснато се оглежда, сякаш очаква някой да изскочи от тъмните сенки. Сега, когато сме до огньовете, заобиколени от топлина и светлина, останалата част от лагера потъва в нощта и нейният мрак е жив, мърдащ, пълен с животински звуци.

Мога да си представя какво мисли за това място. Какво мисли за нас. Това е свят, за който цял живот е слушал лоши неща: „Заразеният свят е хаос и мръсотия, анархия и егоизъм“.

Изпълвам се с неоправдан гняв към него. Присъствието и безпокойството му ми напомнят, че между моя и неговия свят съществува дълбока пропаст.

Так и Рейвън заемат една от пейките. Дани, Лу, Ловеца и Брам се наместват на друга. Аз и Джулиан предпочитаме пода. Алекс остава прав. Корал сяда точно пред него и аз се мъча да не обръщам внимание, когато се обляга на краката му и главата й докосва неговите колене.

Пипа сваля от врата си един ключ и отключва големия хладилник. Вътре има няколко редици с консервирани храни, както и пликове с ориз. Долните шкафове са пълни с превръзки, антибактериален крем и шишета с ибупрофен. Докато се движи из кухнята, тя ни разказва за лагера и бунтовете в Уотърбъри, довели до създаването му.

— Всичко започна на улицата — обяснява тя и сипва ориз в голяма очукана тенджера. — Излязоха предимно деца. Неизлекувани. Някои от тях бяха привлечени от симпатизанти, ние пък пуснахме сред тях наши хора да подклаждат недоволство.

Пипа се движи пестеливо, без да хаби излишна енергия. От тъмното се появяват някакви хора, за да й помогнат. Тя нарежда с ловки движения най-различни съдове върху един от огньовете в периферията. Димът се смесва с парата и до нас достига ароматът на вкусна гозба.

Нещо в заобикалящия ни мрак се размърдва на секундата. Около нас се събира кръг, стена от гладни очи. Двама от хората на Пипа застават на пост до съдовете с ножове в ръце.

Потръпвам, но Джулиан слага ръка на раменете ми и това ме успокоява.

Вечеряме с ориз и боб, като гребем с ръце направо от общите тенджери. Пипа не спира да се движи. Ходи с издадена напред глава, сякаш очаква да срещне всеки момент бариера и да я разбие. Движи се и говори:

— Съпротивата ме изпрати тук — казва тя в отговор на въпроса на Рейвън как е попаднала в Уотърбъри. — След бунтовете в града решихме, че се отваря добра възможност да организираме протестна акция и да засилим съпротивата с помощ отвън. В момента в лагера има две хиляди души, плюс-минус десетина. Това е голяма сила.

— И как върви? — пита Рейвън.

Пипа кляка до огъня и плюе между краката си.

— На теб как ти се струва? Тук съм от месец и успях да намеря не повече от стотина човека, които ги е грижа за каузата и са готови да се борят. Останалите са прекалено изплашени, прекалено изморени или отчаяни. Или просто не им пука.

— И какво мислиш да правиш? — продължава Рейвън.

Пипа разтваря ръце.

— Какво да направя? Не мога да ги накарам насила да се включат, нито мога да им заповядвам какво да правят. Това не е Зомбиленд, нали?

Сигурно съм направила физиономия, защото жената ме пронизва с поглед и се сопва срещу мен:

— Какво?

Поглеждам Рейвън за подкрепа, но срещам напълно безстрастно лице. Пак поглеждам към Пипа.

— Трябва да има някакъв начин… — започвам колебливо.

— Така ли мислиш? — срязва ме тя. — И какъв е според теб? Не разполагам с пари, не мога да ги подкупя. Нито пък имам достатъчно хора, за да ги сплаша. Няма как да ги убедя, когато не искат да ме слушат. Добре дошла в свободния свят. Тук хората имат право на избор. Може да решат да минат на грешната страна. Супер, нали?

Тя става рязко и се отдалечава от огъня. След малко заговаря отново, но вече по-сдържано:

— Не знам докъде ще я докараме. Чакам указания отгоре. Може да се окаже по-мъдро да се махнем оттук и да оставим това място да потъне в прах и мръсотия. Но засега поне сме защитени.

— Не ги ли е страх от атака? — пита Так. — Не можеш ли да им втълпиш в главата, че градът може да отвърне с репресии?

Пипа поклаща глава.

— След бунтовете градът почти се опразни. — Ъгълчетата на устните й се повдигат в тъжна усмивка. — Страхуват се от епидемия. „Делириумът ще плъзне по улиците и ще ни превърне в животни“ — такива ги говорят. — Усмивката й угасва. — Казвам ви, такива неща съм виждала тук, че… се чудя, дали онези от другата страна не са прави.

Тя взема един куп с одеяла и ги подава на Рейвън.

— Ето. Свършете нещо полезно. Рейвън, разпредели ги, но трябва да внимавате. Одеялата се пазят по-трудно и от тенджерите. Лягайте веднага щом намерите място. Не се мотайте много нагоре-надолу. Тук има такива откачалки — неуспешни процедури, лунатици, престъпници, какви ли не. Сладки сънища, сладурчета.

Чак когато Пипа споменава за сънища, осъзнавам колко съм уморена. Не съм спала от трийсет и шест часа, но не обръщах внимание, защото се боях какво може да ни се случи. Сега усещам, че крайниците ми тежат като олово. Налага се Джулиан да ми помогне, за да стана. Тръгвам след него като лунатик, не виждам нищо, дори не знам какво става около мен.

Отдалечаваме се от заслона на Пипа и Джулиан спира до един догарящ огън. Той е в самото подножие на хълма и тук склонът е още по-стръмен от онзи, по който слязохме. От тази страна не се вижда пътека.

Твърдата земя изобщо не ме притеснява, нито хапещият студ, продължителните викове и крясъци от всички страни или изпълнената с живот нощ, наситена със сенки и загадки. Докато Джулиан разстила одеялата и ни завива, аз вече съм някъде другаде: пренасям се в старата ни къща, при Грейс, тя ми говори, повтаря името ми отново и отново, но гласът й изведнъж заглъхва от плясъка на черни крила. Поглеждам нагоре и виждам, че покривът ни е отнесен от бомба и вместо таван очите ми виждат нощно небе и хиляди прилепи, устремени към лунния диск.