Лорън Оливър
Реквием (13)

Хана

Господи, прости ми, защото съгреших. Очисти ме от страстите човешки, защото болните ще се валят в калта с кучетата и само чистите духом ще се въздигнат в небесата.

Хората не се променят. Ето какво е хубавото в определянето на партньор. Хората се разпределят по двойки така, че интересите им да се пресичат, а различията да са минимални.

Ето какво ни осигурява лечението.

Но се оказа чиста лъжа.

Фред не е Фред, поне не е този, за когото го мислех. И аз не съм Хана, каквато се предполага, че трябва да бъда. Каквато ми казваха, че ще бъда след процедурата.

Осъзнаването на този факт ми носи сериозно разочарование, но и още едно чувство — на облекчение.

На сутринта след церемонията по встъпване в длъжност на Фред се събуждам и си вземам душ, бодра и в отлична форма. Ярката крушка над главата ми, бръмченето на кафемашината на първия етаж и тракането на дрехите в сушилнята галят приятно слуха ми. Всичко наоколо пулсира, всичко живее благодарение на електричеството.

Господин Рот отново е тук да гледа новините. Ако се държи добре, може министърът на енергетиката да му върне тока. Тогава няма да го срещам у дома всяка сутрин. Може да поговоря с Фред за това.

Тази мисъл ме кара да се изхиля наум.

— Добро утро, Хана — поздравява ме той, без да отмества поглед от телевизора.

— Добро утро, господин Рот — отвръщам весело и отивам към килера. Оглеждам заредените рафтове, прокарвам пръсти по кутиите със зърнени закуски и ориз и еднаквите буркани с фъстъчено масло и конфитюр и избирам няколко неща.

Трябва да внимавам, да вземам всеки път по малко.

 

 

Тръгвам направо към Уайнууд Роуд, където вчера намерих Грейс да си играе с онази кукла. Зарязвам колелото нагоре по пътя и продължавам пеша, като се движа съвсем близо до дърветата. Напрягам слух да чуя гласовете. Последното нещо, което искам, е Уилоу Маркс да ме изненада пак.

Тежка като камък, раницата ми се забива болезнено в гърба и кожата под презрамките й е мокра от пот. Течността вътре се кандилка насам-натам и аз се моля наум да съм запушила здраво старата стъклена кана, пълна с бензина, който успях да свия от гаража.

И този път въздухът мирише на дим. Нямам представа колко от къщите са населени и кои други семейства са били прогонени тук да се чудят как да преживяват. Не мога да си представя как се оправят през зимата. Нищо чудно, че Грейс, Джени и Уилоу изглеждат толкова бледи и кльощави. Истинско чудо е, че изобщо са живи.

Спомням си какво каза Фред: „Трябва да се научат, че свободата не топли“.

С една дума, неподчинението ще ги убива бавно, всеки ден по малко.

Ако успея да открия къщата на семейство Тидъл, ще им оставя откраднатата от къщи храна и каната с бензин. Малко е, но все пак е нещо.

Щом излизам на Уайнууд — на две преки от „Брукс“, — отново виждам Грейс. Този път е клекнала на тротоара срещу една стара сива къща и хвърля камъни по тревата, както се хвърлят във водата, за да направят жабки.

Поемам си дълбоко въздух и излизам от защитата на дърветата. Грейс веднага замръзва на място.

— Моля те, не бягай — казвам тихо, защото виждам, че е готова да офейка.

Правя малка крачка към нея. Тя моментално скача на крака и аз спирам. Задържам погледа й с очи и бавно свалям раницата от гърба си.

— Може би не ме помниш — продължавам мило. — Аз бях приятелка на Лена. — Името засяда в гърлото ми и трябва да се прокашлям, за да продължа. — Обещавам ти, че няма да ти направя нищо лошо.

Оставям раницата на плочите, тя подрънква леко и момичето й хвърля бегъл поглед. Приемам го за добър знак и прикляквам до нея, все още вперила очи в нея в няма молба да не бяга от мен. После внимателно отварям ципа.

Очите на Грейс се стрелкат от мен към раницата. Виждам, че раменете й се отпускат мъничко.

— Донесох ти някои неща — казвам, пъхам бавно ръка в раницата и вадя откраднатото едно по едно — торбичка с овесени ядки, сметана, две кутии макарони със сирене, консервирана супа, зеленчуци и една консерва с риба тон, кутия с бисквити. Поставям внимателно всяко едно нещо на тротоара. Грейс пристъпва към мен, но веднага спира.

Най-накрая изваждам и каната с бензин.

— Това също е за вас — казвам. — За цялото семейство.

Виждам някакво движение през прозореца на втория етаж и изтръпвам. Но се оказва само стар прокъсан парцал, окачен вместо завеса и разклащан от вятъра.

Грейс се спуска неочаквано напред и измъква каната с бензина от ръцете ми.

— Внимавай — предупреждавам я. — Това е бензин. Той е много опасен. Може да го използвате за палене на огън… — завършвам плахо.

Грейс не отговаря. Опитва се да вземе в ръцете си всичката храна, която й донесох. Когато клякам до нея, за да й помогна, тя грабва кутията с бисквити и я притиска до гърдите си, за да я защити.

— Успокой се — казвам приятелски. — Просто искам да ви помогна.

Тя изсумтява, но ми позволява да й помогна да събере зеленчуците и консервите в малките си ръце. Сега сме на няколко сантиметра една от друга и аз долавям ясно гладния й възкисел дъх. Под ноктите й се е събрала мръсотия, а коленете й са ожулени от острата трева. По-рано никога не съм била толкова близо до Грейс. Откривам, че без да искам, търся по лицето й прилика с Лена. Носът на Грейс е по-остър, като на Джени, но има големите кафяви очи на Лена и нейната коса.

Изведнъж нещо у мен се размърдва, едно присвиване ниско в корема, ехо от други времена, чувство, което след процедурата би трябвало да е погребано завинаги.

Никой не знае, дори не подозира…

— Мога да ти донеса още — казвам бързо, когато тя се изправя, събрала всичко в ръцете си, дори и каната с бензина. — Ще се върна пак. Мога да нося по мъничко всеки път.

Тя мълчи, стои и ме гледа с очите на Лена.

— Ако не те намеря тук, ще оставя храната някъде на скришно място. Някъде, където няма да… се развали — успявам да спра навреме онова, което си мисля: „да я откраднат“. — Ти знаеш ли някое добро скривалище?

Тя се обръща рязко и изтичва покрай сивата къща през участък с висока трева и гъсти храсти. Не знам дали очаква да я последвам, но тръгвам след нея. Боята на къщата се лющи, един от капаците на прозорците на втория етаж виси надолу и похлопва на вятъра.

Минавам зад къщата и заварвам Грейс да ме чака до голяма дървена врата в земята. Сигурно води към мазето. Тя оставя внимателно храната на тревата, хваща ръждясалата метална дръжка на капака и го повдига. Вратата се отваря, зейва като пълна с мрак уста. Малка дървена стълба води до тясно и прашно помещение, абсолютно празно, ако не броим няколко разкривени рафта, на които виждам фенер, две бутилки вода и няколко батерии.

— Тук е добре — казвам аз и за секунда лицето на момичето светва в усмивка.

Помагам й да свали нещата долу и да ги нареди по рафтовете. Оставям бутилката с бензин в единия ъгъл. Тя притиска бисквитите до гърдите си, не иска да ги пусне. Помещението мирише лошо, като дъха на Грейс: на пръст и на кисело, и аз си отдъхвам облекчено, когато се връщаме горе на слънце. Сутринта оставя тежест в гърдите ми, която не ме напуска и сега.

— Ще дойда пак — обещавам й и продължавам напред. Преди да завия зад ъгъла, тя заговаря.

— Помня те — казва тихо, почти шепнешком.

Обръщам се изненадана, но Грейс вече тича между дърветата и изчезва, преди да й отговоря.